Определение № 981 от 31.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2090/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Л.М. като процесуален представител на /Н./ Е. София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 06.І.2015г. по в.гр.д. № 3178/2014г. В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител адвокат Е.П. ответникът по касационната жалба С. Ф. К. от С. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и от страна, имаща право и интерес от обжалването. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С решението си от 06.І.2015г. САС е отменил частично отхвърлителното решение на СГС от 20.VІ.2014г. по гр.д. № 14493/2013г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил [фирма] да заплати на С. К. на основание чл.286 ЗЗД във вр. с чл.36 ЗАдв. 28347лв., представляващи адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от 27.V.2009г., ведно със законната лихва от предявяването на иска на 28.Х.2013г., и 8755.69лв. мораторна лихва за периода 28.Х.2010г. – 27.Х.2013г. В останалите му отхвърлителни части за разликите до 30440лв. главница и до 9402.18лв. мораторна лихва първоинстанционното решение е потвърдено. Присъдени са разноски на страните съобразно уважените и отхвърлени претенции. За да постанови решението, въззивният съд е приел за доказано сключването на 27.V.2009г. между страните на валиден договор за правна защита и съдействие на дружеството по гр.д. № 261/2008г. с размер на адвокатското възнаграждение 30440лв., с падеж, обвързан с постановяване от ВКС на краен съдебен акт, и с условие за възникването му – позитивен изход за доверителя, изразяващ се в уважаване на касационната жалба; доказано е и осъществяването на двете условия - касационната жалба на дружеството, подадена от адв.К., е уважена частично, като е отхвърлена претенцията за прогласяване нищожността на договор за дарение, сключен между [фирма] и [фирма] в частта относно триетажна административна сграда в София със застроена площ 1786 кв.м. Взето е предвид, че производството по посоченото дело е било образувано от [фирма] срещу /Н./, че на 27.ІІ.2008г. между Института и адв.К. е сключен договор за правна защита и съдействие с предмет изготвяне на касационна жалба по гр.д. № 1917/2007г. на САС с договорено възнаграждение 24600лв., че на същата дата адв.К. е депозирал касационна жалба срещу въззивното решение, а на 06.VІ.2008г. е депозирал и писмени бележки по образуваното по жалбата т.д. № 261/2008г. ІІ ТО; на 20.VІ.2008г. е проведено първото открито съдебно заседание, в което адв.К. представил ПМС № 121/2008г. за закриване на Института с правоприемник МИЕ, делото е отложено, на 19.ІХ.2008г. адв.К. депозирал молба като представител на МИЕ с искане за конституирането на последното като страна, като представил и писмени бележки от негово име, производството е спряно; на 01.VІІІ.2008г. е вписано в търговския регистър [фирма] с едноличен собственик на капитала МИЕ, на 25.ІІІ.2009г. адв.К. поискал възобновяване на производството, на 09.ІV.2009г. депозирал допълнение на касационната жалба, на 30.V.2009г. е поискал конституирането на това дружество като правоприемник на Н., а на 27.V.2009г. е сключен с [фирма] посоченият по-горе договор за правна защита и съдействие, на 04.VІ.2009г. дружеството е конституирано като страна по делото като правоприемник на Н., по делото е проведено с.з. на 05.VІ.2009г., в което адв.К. е представлявал дружеството; на 06.VІІ.2009г. е депозирано изявление от управителя му за оттегляне на пълномощията от адвоката. Прието е, че уговорката за заплащане на второ адвокатско възнаграждение по договора от 27.V.2009г. не е нищожно нито поради противоречие с чл.36 ал.2 ЗАдв., нито поради липса на основание. С договора от 27.ІІ.2008г. е уговорено изготвянето на касационна жалба и съответно възнаграждение за това, което е допустимо съгласно чл.9 от Наредба № 1/2004г., този договор, който е такъв с оглед личността, е прекратен с ликвидацията на Института и заличаването му от регистъра, респективно е прекратено и упълномощаването на адв.К.; с договора от 27.V.2009г. е възложено осъществяването на защитата и процесуалното представителство на правоприемника пред ВКС, следователно страните са уговорили отделно възнаграждение за изготвянето на касационна жалба и депозирането й в съда и отделно възнаграждение за защита и процесуално представителство. Уговореното възнаграждение по втория договор не е необоснован и несправедлив, имайки предвид цената на иска 1 215 563лв., в т.ч. 83600лв. данъчна оценка на земята, като минималният размер на адвокатското възнаграждение съобразно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. е 24651.24лв., в какъвто размер са договорените между адв.К. и Н. хонорари за всяка инстанция. Не са нарушени общи правни принципи или произтичащи от тях морални правила; дори да се приеме, че доверителят се е задължил, а адвокатът се е съгласил да получи допълнително възнаграждение в касационното производство само при позитивен резултат и в размер, доближаващ минималния по Наредбата, е налице съблюдаване на добрите нрави според разбирането, което очевидно страните са имали по сделката, но не и противоречие с тях; дружеството не е правило възражение за неизпълнение на задълженията по договора за правна защита, ищецът е изправна страна по него – установени са продължителността му, обемът на извършената от адвоката работа, спазването на процесуалните срокове, явяването му в с.з., аргументиране на молбите и становищата му и на процесуалните искания в откритите заседания, изготвянето на писмени защити; оттеглянето на поръчката не прави недължимо уговореното възнаграждение за работата до оттеглянето; след като не е поискано разваляне на договора при констатирано неточно изпълнение на поръчката, уговореното възнаграждение се дължи; въпреки оттегленото пълномощно в представените пред ВКС от управителя на дружеството писмени бележки се съдържат пасажи с цитати от изготвените от адв.К. касационна жалба и писмени становища; действията на адв.К. са довели до уговореното в договора уважаване на касационната жалба с оставане в патримониума на дружеството на триетажната сграда. Въззивният съд е намерил, че с оглед постигнатият частично положителен резултат по договора претендираната по настоящото дело сума следва да бъде намалена с 2093лв. – адвокатският хонорар във връзка с иска за недействителност на договора за дарение относно земята. С оглед този извод съдът е разгледал и евентуалното възражение на дружеството за прихващане с дължимо от ищеца обезщетение за вреди в размер на 92987лв. присъдени и заплатени разноски по делото със [фирма] в резултат на некачественото изпълнение на възложената му работа, изразяващо се в несвоевременно направено искане /с писмени бележки/ за присъждане на разноски, като го е оценил като неоснователно поради недоказване твърдяните вреди да са настъпили поради некачествено изпълнение на работата. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на [фирма] се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: 1. счита ли се, че на адвоката е възложено и процесуално представителство по дело пред ВКС, след като в договора за правна защита и съдействие е посочено изготвяне на касационна жалба, но страните са подписали и пълномощно /на гърба на договора/ и адвокатът се явява в съдебни заседания с него пред ВКС; 2. нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави уговорката за плащане на адвокатско възнаграждение в договор за правна защита и съдействие по касационно дело, сключен непосредствено преди даване ход по същество, когато по същото дело за пред касационната инстанция същият адвокат е имал друг договор за правна защита, в който е уговорено съответното за представителството пред инстанцията възнаграждение; налице ли е противоречие с добрите нрави, когато се подписва втори договор за правна защита и съдействие по едно и също дело и се цели получаване на двоен хонорар за действия по едно дело; 3. след като двете страни по писмен договор за поръчка са уговорили при постигане на какъв резултат ще бъде извършено плащане на възнаграждение, има ли правомощие съдът служебно да променя договореното и ако има – в какви случаи и при какви предпоставки това е допустимо /съдът си позволил да тълкува волята на страните в случай, в който такова не се налагало, респективно частично възнаграждение по договора не се дължало, защото страните уговорили резултативен хонорар – при уважаване на касационната жалба, а тя е уважена частично/. В изложението са релевирани и пространни съображения на касатора за неправилност на атакуваното решение, идентични с част от съображенията в касационната жалба. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен от касатора материалноправен въпрос е неотносим към изхода на спора, тъй като въззивният съд не е формирал решаващ извод, основан на преценка на съдържащото се на гърба на договора за правна защита и съдействие от 27.ІІ.2008г. пълномощно, както и на преценка за явяване на адвоката с това пълномощно пред съда. Относимият с оглед на това в тази връзка въпрос е процесуалноправен, но такъв не е заявен като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно поради диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна. Неотносим към резултата по спора пред въззивния съд е и вторият поставен в изложението въпрос /нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави уговорката за плащане на адвокатско възнаграждение в договор за правна защита и съдействие по касационно дело, сключен непосредствено преди даване ход по същество, когато по същото дело за пред касационната инстанция същият адвокат е имал друг договор за правна защита, в който е уговорено съответното за представителството пред инстанцията възнаграждение/ също поради липса на решаващи изводи на въззивния съд, основани на преценка за значението на сключване на договора /от 29.V.2009г./ непосредствено преди даване ход на делото по същество, както и за наличието и на друг договор за правна защита и съдействие за пред касационната инстанция, в който е уговорено съответното за представителството пред инстанцията възнаграждение /каквито са заявените във въпроса условия/. Така поставен, този въпрос има теоретичен характер, а според т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК основание за допускане на касационно обжалване е въпросът, обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Не следва да бъде допускано касационно обжалване по втория въпрос в последната му част /налице ли е противоречие с добрите нрави, когато се подписва втори договор за правна защита и съдействие по едно и също дело и се цели получаване на двоен хонорар за действия по едно дело/, както и по последния релевиран въпрос /който по съществото си е относно правомощието на съда да тълкува договорите, на които са основани разглежданите претенции/, по които въззивният съд се произнесъл в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Според задължителната практика на ВКС, изразена в т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й поради изменения в законодателството или в обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили изменения в законодателството или в обществените условия. Касаторът не твърди и не е обосновал наличието на нито една от посочените хипотези – за липсваща съдебна практика или за необходимостта от изоставянето на такава поради някоя от посочените причини. В изложението изцяло и конкретно по тези въпроси са релевирани съображенията му за неправилност на въззивното решение, покриващи предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване нарушение на материалния закон и необоснованост, преценка на които се прави, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,