Определение № 208 от 17.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 227/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. М. срещу въззивно решение от 29.12.2011 г. по въззивно гр.д. № 9725 /2010 г. на Софийски градски съд, ІV „г” г.о., с което въззивният съд 1) е обезсилил изцяло решение от 03.05.2010 г. по гр.д. № 55781 /2009 г. на Софийски районен съд, 38 с-в., с което съдът се е произнесъл по искове на [фирма] срещу жалбоподателя на основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответникът (жалбоподател) дължи на ищеца сумата 4,615.21 лева за ползване на топлинна енергия за посочен период от време и сумата 1,176.45 лева изтекла лихва за посочен период, като е уважил исковете за сумата 3,600 лева и 1,166.22 лева, и 2) въззивният съд е прекратил производството по делото СГС е приел, че исковете са недопустими, т.к. в подаденото от ответника възражение по чл.414 ГПК той е признал вземането си и е предложил договор за разсрочено плащане, следователно липсва възражение по чл.414 ГПК, единствено обосноваващо правен интерес от установителните искове; че при такова съдържание на възражението процесната заповед за изпълнение е влязла в сила, няма пречки по нея да бъде издаден изпълнителен лист, а липсата на възражение по чл.414 ГПК обуславя липса на правен интерес и недопустимост на установителните искове. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това. Насрещната страна [фирма] не изразява становище по касационната жалба. Настоящият състав намира, че касационната жалба е недопустима, тъй като е подадена, а и въззивното решение е постановено при действието на редакцията на чл.280,ал.2 ГПК, приета с ДВ бр.100 от 21.12.2010 г., която съгласно пар.26 от ПЗР ЗИДГПК е в сила от 21.12.2010 г., съгласно която въззивни решения по искове с цена до 5,000 лева не подлежат на касационно обжалване; обжалваното решение е постановено по отношение на обективно съединени оценяеми искове за парични вземания, чиято цена съгласно чл.69,ал.1,т.1 ГПК се определя от търсената сума, която в случая е 4,615.21 лева по главния иск и 1,176.45 лева по акцесорния, което е под 5,000 лева по всеки от двата иска. Тъй като въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.286,ал.1,т.3 ГПК касационната жалба следва да бъде върната. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски и не е доказал да е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът