Определение № 60622 от 07.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 323/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „КЕНИК“ООД ЕИК[ЕИК] срещу решение №217 от 13.10.2020 г. постановено от ОС- Бургас по в.т.д. №1779/2020 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 42 /01.06.2020 г., постановено по гр.д. №451/2019г. на РС-гр.Царево, с което касаторът е осъден да заплати на В. В. Ф., гражданин на РФ, сума в размер общо на 30 643, 83 лева, представляващи внесени от ищцата по сметката на дружеството допълнителни парични вноски, както следва: на 13.05.2014 – 2146 лева; на 25.03.2014г. – 2440 лева; на 12.09.2014г. – 250 лева; на 26.11.2014г. – 4557, 71 лева; на 15.01.2015г. – 250 лева; на 26.01.2015г. – 725 лева; на 05.03.2015г. 3511,56 лева; на 05.05.2015г. – 2342,40 лева и на 24.08.2015г. – 7339, 65 лева; на 31.08.2015г. – 4504, 50 лева и на 13.10.2015г. – 2596,16 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба - 18.10.2019г. до окончателното й изплащане., както и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.2 ГПК-недопустимост и очевидна неправилност. От страна на процесуалния пълномощник на ответника по касация В. В. Ф., е депозиран писмен отговор със становище за липса на предпоставките за допускане до касация и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и подлежи на обжалване, съгласно чл.280 ал.3 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение въззивният състав е изложил следните съображения: От страна на ищцата са предявени обективно съединени искове по чл.134 от ТЗ за заплащане на сума в размер на общо 30 643,83 лева, а при условията на алтернативност – за заплащане на процесната сума на основание чл.240 от ЗЗД и на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. В ИМ се твърди, че ищцата е съдружник в ответното дружество “Кеник” ООД, ЕИК[ЕИК], като притежава 50 дяла от капитала с номинална стойност по 10 лева всеки, както и че за периода от 25.03.2014г. до 13.10.2015г., същата е внесла по сметка на ответното дружество следните суми: на 13.05.2014г. – 2146 лева: на 25.03.2014г. – 2440 лева; на 12.09.2014г. – 250 лева; на 26.11.2014г. – 4557,71 лева; на 15.01.2015г. – 250 лева; на 26.01.2015г. – 725 лева; на 05.03.2015 – 3511,56 лева; на 05.05.2015г. – 2342, 40 лева и на 24.08.2015г. – 7339,65 лева; на 31.08.2015 – 4504,50 лева, на 13.10.2015 – 2596,16 лева. В основанието за внасяне на сумите по сметка на ответника е записано “вноска от съдружник” и “вноска за строителство”. Ищцата твърди, че не й е известно ответното дружество да е приемало решения за извършване на допълнителна парични вноски, въпреки, че парични средства са внасяли и останалите съдружници. Посочените суми са били усвоени за заплащане на довършителните работи и въвеждане в експлоатация на собствената на дружеството сграда с идентификатор 48619.505.540 по ККР на [населено място], кв. Василико. Счита, че тези суми са дадени в заем на ответното дружество, въпреки, че договори за заем не са били подписвани. Уговорките между съдружниците са били устни, внесените от тях суми, в т.ч. и от ищцата са били осчетоводени от ответника със задължение за връщане, без да е уговорен падеж. Твърди се, че след 2017 година отношенията между съдружниците се били влошили, въпреки, че сградата е била довършена и е било получено разрешение за ползване. По повод на друго дело на ищцата й станал известен протокол на ОС от 29.07.2015г., на което тя не е присъствала и не била поканена, видно от който, тя е била задължена да внесе “дялова вноска” в размер на 11633 лева. Тази сума не е внесена, но с оглед съдържанието на този протокол, както и с оглед основанието, записано във вносните бележки по-горе, ответното дружество е приемало парични суми от съдружниците като допълнителни парични вноски. Сочи че, на 27.05.2019г. ответното дружество провело Общо събрание, на което ищцата направила искане за връщане на внесените от нея суми в размер на 30 643, 83 лева в срок до 01.06.2019г., тъй като предоставяне на сумите не е била обвързано със срок за връщането им. Въпреки това обаче, до днес ответникът не й е върнал посочената по-горе сума. С депозирана ИМ, ищцата направила искане да бъде осъдено ответното дружество да заплати на основание чл.134 от ТЗ сумата в размер общо на 30 643,83 лева, внесена по сметките на ответника, както следва: на 13.05.2014 – 2146 лева; на 25.03.2014г. – 2440 лева; на 12.09.2014г. – 250 лева; на 26.11.2014г. – 4557, 71 лева; на 15.01.2015г. – 250 лева; на 26.01.2015г. – 725 лева; на 05.03.2015г. 3511,56 лева; на 05.05.2015г. – 2342,40 лева и на 24.08.2015г. – 7339, 65 лева; на 31.08.2015г. – 4504, 50 лева и на 13.10.2015г. – 2596,16 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба - 18.10.2019г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е препратил по чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния, чрез възпроизвеждане на съображенията и констатациите на последния, че ищцата е съдружник в ответното дружество като притежава 50 дяла с номинална стойност по 10 лева всеки от капитала на дружеството, както и е че в процесния период е внесла посочените в ИМ молба суми по негова сметка, последното от които се потвърждава и от заключението по приетата СИЕ. Съгласно приетото и неоспорено заключение на съдебно-икономическата експертиза, процесните суми в общ размер на 30 643,83 лева са били внесени от ищцата по банковата сметка на дружеството и осчетоводени от последното в Сметка 112 “Резерви”, в която сметка постъпват суми от нетната отложена печалба на дружеството, както и от допълнителни парични вноски на съдружниците. В тази насока,съдът е кредитирал становището на в.л., че доколкото дружеството е нямало печалба през процесните 2014 и 2015г., видно от публикувания в ТР баланс, то внесените от ищцата в сметката на дружеството суми през процесния период са допълнителни парични вноски, направени в качеството й на съдружник и осчетоводени като такива. Приел е за безспорно и обстоятелството, че цитираната сума или част от нея не е била върната на ищцата, въпреки направеното от нейна страна искане, обективирано в представения по делото Протокол от ОС на дата 27.05.2019г. По изложените съображения и с оглед взетото решение на ОС, съдът е приел, че се касае за особена форма на вътрешно финансиране на дружеството, която е породила допълнително имуществено задължение на длъжника по смисъла на чл.134, ал.1 от ТЗ. С оглед на констатираното неизпълнение от страна на дружеството на задължението да върне предоставената в заем сума в уговорения срок е намерил исковата претенция за основателна и я е уважил в цялост. Направеното от ответника възражение за настъпила погасителна давност е счел за преклудирано с изтичане срока за отговор на ИМ. В изложението, в самата КЖ, на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочи недопустимост на обжалвания акт, изразяваща се в произнасянето от съда в насока наличие на решение на ОС на съдружниците в „КЕНИК“ООД за внасяне на допълнителни парични вноски, при положение, че в самата ИМ ищцата твърди, че не й е известно провеждането на такова, а от тук и за произнасянето от съда по иск, с който не е бил сезиран и следователно постановяване на недопустимо съдебно решение. Същите оплаквания се навеждат и във връзка с евентуална очевидна неправилност: съдът се е произнесъл по непредявена правна квалификация- уважил е иск основан на чл.134 ТЗ, вместо по чл.240 ЗЗД. Горните твърдения не могат да обосноват, нито недопустимост, нито очевидна неправилност, доколкото въззивният съд е основал фактическите си и правни изводи изцяло на твърденията в самата искова молба относно твърдяните правопораждащи спора факти: участие на ищцата като съдружник в капитала на ответното дружество с ограничена отговорност, превеждане от нейна страна целево на процесните суми на ответника, и провеждане на ОС, на което е третиран въпросът за основанието на извършените преводи и тяхната дължимост от страна дружеството. От друга страна, преценката за съдържанието на взетите решения на проведеното ОС е въпрос по обосноваността на обжалваното решение, но не е от категорията на очевидната неправилност, доколкото предполага нова самостоятелна преценка на съдържанието на съответните писмени доказателства и не може да се установи само от изложеното в мотивите на обжалваното въззивно решение. Изцяло по правилността, извън категорията „очевидна“ по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК е и въпросът за правната квалификация на спора, възприета от въззивния съд. Отделен е въпросът, доколко това би се отразило на изхода по спора, с оглед на крайния резултат за дължимостта на спорните суми. Следователно не са налице сочените от касатора основания за допускане до касация: недопустимост и очевидна неправилност. В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 1125 лева-възнаграждение за процесуално представителство, поради наличието на доказателства за направата на такива в приложения към отговора на КЖ договор за правна защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК