Определение № 1583 от 31.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2206/2024 г.

Производството е по чл. 288, вр. чл. 280 ГПК.

С решение от 16.01.2024 г. по в. гр. д. № 15040/2021 г. на Софийския градски съд, ГО - въззивни състави, ІІ-В състав, е отменено решение № 20172693 от 16.08.2021 г. по гр. д. № 71735/2018 г. на Софийския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „Принт Медиа“ ООД срещу С. К. Х. и Г. Х. Х. главни искове с правно основание чл. 108 ЗС и вместо това е признато за установено, че ищцовото дружество е собственик, на основание договор № 112-07 от 29.09.2008 г. за продажба на общински нежилищен имот чрез публичен търг с явно наддаване, на сграда (бивша баня) в УПИ [№] от кв. 13 по плана на [населено място], [улица]и [улица], с разгърната застроена площ от 363.50 кв. м., при посочени граници, която по действащите КККР, одобрени със заповед № РД-18-77 от 21.12.2010 г. на изп. д-р на АГКК, е с идентификатор [№] и застроена площ от 292 кв. м., заедно с УПИ [№] с площ 1 500 кв. м., при посочени граници, заснет в КККР с идентификатор [№] и площ 1 475 кв. м., и ответниците са осъдени да предадат на дружеството владението на същия имот.

В останалата му част, с която районният съд е отхвърлил предявените евентуални искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че „Принт Медиа“ ООД е собственик на същия имот на основание давностно владение в периода 01.06.1996 г. - 14.10.2015 г., и за осъждане на ответниците да предадат владението на имота, първоинстанционното решение е обезсилено и исковете са оставени без разглеждане поради несбъдване на условието за произнасяне по тях.

В производството участва и Столична община като трето лице - помагач на страната на ищеца.

Въззивното решение е оспорено със самостоятелна касационна жалба от всеки от ответниците по предявените искове - Г. Х. Х., чрез адв. Р. Т., съответно С. К. Х., чрез адв. Цв. К.. Независимо от това, постъпилите касационни жалби и изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тях са с напълно идентично съдържание, което обуславя тяхното общо разглеждане. Оплакванията са за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Искането е за допускане на касационно обжалване и преразглеждане на въпроса за основателността на предявените искове. Формулирани са общо пет правни въпроса, като за четири от тях се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а за другия - разглеждането му да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Извън това се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради явна необоснованост на достигнатите фактически констатации и формираните въз основа на тях правни изводи по предмета на спора.

В писмен отговор „Принт Медиа“ ООД, чрез адв. К. С., заявява становище, че не са налице надлежно формулирани правни въпроси, които да отговарят на изискванията на чл. 280 и сл. ГПК и да обуславят допускането на касационен контрол. Оспорва доводите за неправилност на въззивното решение. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

Столична община не взема становище.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежни страни, насочени са срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Съгласно възприетите фактически констатации в мотивите към обжалваното решение, процесният УПИ [№] е включвал в себе си имоти с пл. №№ 923 и 924 от кв. 13 по стария план на [населено място]. За тях се установява, че са били собствени на наследодател на ответниците Х., като имот пл. № 924 с построените в него едноетажна постройка и две паянтови приземни къщи е отчужден по рег. пр. № 272/1960 г. по реда на ЗПИНМ (отм.), за което е съставен АДС № 3207/17.10.1962 г., а с АДС № 3239/19.04.1965 г. е актуван като държавен и имот пл. № 923, описан като стар общински имот - дворно място с площ 1 288 кв. м., отреден за строеж на баня и предоставен за стопанисване на СНС - К.. Мероприятието, за което са отредени имотите - за баня-пералня в [населено място], е реализирано, като сградата е изградена през 1966 г. и е приета на 22.05.1968 г.

По подадено от С. Х. и Е. И. искане от 31.03.1993 г. е постановен отказ на кмета на СГО № РД-54-27/05.01.1994 г. за отмяна на отчуждаването на имотите на основание чл. 1, ал. 1 и 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. В жалбата срещу отказа, въз основа на която е образувано адм. д. № 350/1994 г. на Софийския градски съд, се съдържат твърдения и признания на С. Х., че и двата имота с пл. №№ 923 и 924 от кв. 13 са отчуждени, като собствениците са обезщетени само за сградите, но не и за земята.

През 2007 г. от наследниците на И. С. М., между които и С. Х., са предявени против Столична община искове с правно основание чл. 108 и чл. 109 ЗС при твърдения, че са реституирани собственици на процесните имоти на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Исковете са отхвърлени с влязло в сила на 03.01.2012 г. решение по гр. д. № 24899/2007 г. на Софийския районен съд, 26-ти състав.

Междувременно, след надлежно взето решение от Столичния общински съвет и проведен търг с явно наддаване, с договор № 112-07 от 29.09.2008 г. УПИ [№] и сградата са продадени на „Принт Медиа“ ООД. След плащане на цената и съобразно чл. 7, ал. 3 от договора, на 21.11.2008 г. дружеството е въведено във владение, за което е съставен протокол от същата дата.

При така установените факти въззивният съд е намерил за доказан фактическия състав на соченото от ищеца главно придобивно основание, а именно - договор за приватизационна продажба по реда на Закона за приватизация и следприватизационен контрол (ЗПСК - приложима редакция по ДВ, бр. 65 от 22.07.2008 г., в сила от 22.07.2008 г.). Като водещо съображение в тази насока са изтъкнати безспорните данни за извършено отчуждаване по реда на ЗПИНМ (отм.) и влезлите в сила отхвърлителни решения, които свидетелстват за това, че не са били налице предпоставките за реституция по чл. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, и имотите не са възстановени, съответно правата на държавата върху тях са запазени. С оглед на това, с влизане в сила на 17.09.1991 г. на Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), по силата на § 7, т. 6 от ПЗР на с. з., собствеността върху имотите е преминала в общината, за което е съставен акт за частна общинска собственост № 1730/11.04.2002 г. Следователно, със сключване на приватизационната продажба собствеността е прехвърлена валидно на ищцовото дружество.

Възраженията на ответниците за нищожност на приватизационния договор са намерени от съда за неоснователни. Прието е, че договорът е сключен след надлежно взето решение за приватизация от компетентния орган по чл. 3, ал. 3, т. 2 ЗПСК (в приложимата му редакция), по предвидения в чл. 32, ал. 3, т. 1 от с. з. ред и в изискуемата съгласно чл. 35 от с. з. форма. Посочено е, че имотът „баня-пералня“ е такъв за стопански нужди, а изброяването в чл. 1, ал. 2 (неправилно посочено ал. 1), т. 3 от с. з. на общинските нежилищни имоти, които подлежат на приватизация, е неизчерпателно, поради което намерил за неоснователен довода, че тъй като към датата на продажбата банята не функционирала, това можело да обуслови извод за нищожност на договора като противоречащ на закона. Договорът е сключен чрез определен от Столичния общински съвет (неправилно посочено САС) орган - Столичната общинска агенция за приватизация, в съответствие с чл. 4, ал. 2 ЗПСК, поради което за неоснователно е прието и възражението, че договорът бил сключен от некомпетентен орган.

За да уважи предявените главни искове за ревандикация и в тяхната осъдителна част, въззивният съд е съобразил, че ответницата Х. не оспорва, че владее поземления имот, а също така твърди да е станала собственик на същия по силата на придобивната давност, а на изградената в него сграда - по силата на приращението. Спрямо ответника Х. несъмнено се установява, че именно той е извършил заграждането на имота, както и че живее в имота на своята майка - ответницата Х., който е съседен на процесния и от който се осъществява достъпът до последния. Посочено е, че въпреки влязлото в сила решение по адм. д. № 969/2015 г. на АССГ, с което жалбата на Х. срещу заповедта за премахване на незаконно изградената ограда е оставена без уважение, оградата съществува и към приключване на устните състезания в първата инстанция, а ищцовото дружество е лишено от владението на имота си.

По възражението на ответницата Х. за придобиване на собствеността по силата на давностно владение, в мотивите към оспорваното решение е прието, че твърдението ответницата да е оградила имота през 2007 г. и оттогава да го владее за себе си, само по себе си противоречи на безспорното по делото обстоятелство, че през същата година тя, заедно с други наследници, е предявила иск по чл. 108 ЗС срещу Столична община, с искане последната да й предаде отнетото й владение върху процесния имот. Показанията на доведените от нея свидетели С. и Б., че С. си ползвала мястото от 2007-2008 г., когато „си го върнала“, че оттогава било заградено с мрежа с метални колове, че тя отглеждала зеленчуци в мястото, че в мястото имало стари овощни дървета, от които давала плодове на посочените свидетели, съдът не е кредитирал, тъй като противоречали както на приетото заключение на техническата експертиза (видно от приложените към което сателитни снимки на имота към м. 03.2012 г., мястото не е заградено и в него няма овощни дървета, а само неовощни такива по границата на имота), така и на приложените към констативен протокол на нотариус М. К. снимки от гугъл мапс към м. март 2012 г. Заключението е оспорено от страните, но е кредитирано в частта му за актуалното състояние на имота към датата на извършения оглед от вещото лице и относно състоянието към м. март 2012 г., а по отношение на сателитните снимки от 2015 г. и 2017 г. вещото лице ясно е посочило, че ограда и овощни дървета „не се виждат“ на снимките, които не са достатъчно ясни. По делото не се установява преди сочения от ищеца момент през 2013 г. имотът да е бил заграден от ответниците с ограда, а че оградата е поставена в този период следва както от показанията на свидетелите И. и А., които съдът е кредитирал като достоверни и кореспондиращи с останалите доказателства, така и от снимковия материал от 2014 г. в административната преписка, на който вече се вижда ограда от телена мрежа и засадени в имота млади фиданки (а не стари овощни дървета, както твърдят свидетелите на ответницата). Посочено е също така, че дори да се приеме, че имотът е ограден от ответницата най-рано след м. март 2012 г., към завеждане на исковата молба в съда на 08.11.2018 г., с което давностният срок е прекъснат, не е изтекъл изискуемият от чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок, поради което възражението на ответницата за придобиване на имота по давност е прието за неоснователно.

С оглед констатацията за основателност на предявените главни искове, първоинстанционното решение е обезсилено в частта му по евентуалните такива и същите са оставени без разглеждане.

При така изложените правни съображения за уважаване на предявените главни искове за собственост, настоящият съдебен състав намира, че от съдържанието на мотивите към обжалваното въззивно решение не се разкриват пороци от визираната в чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК категория. Не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Ето защо основанието очевидна неправилност в случая не е налице.

По правните въпроси, поставени в изложенията към жалбите на касаторите, съставът на ВКС, І-во г. о., намира следното:

1. „ Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях? Задължен ли е съдът да изясни всички релевантни за спора обстоятелства? “.

Според касаторите въззивният съд не е обсъдил правното им становище относно твърдението, че Столична община не е била собственик на процесните имоти, като нито от ищеца, нито от третото лице-помагач било въведено твърдение за придобивно основание по § 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА; не били обсъдени всички събрани по делото доказателства и доводи на касаторите. С оглед на това се поддържа въпросът да е разрешен в противоречие с решение № 50004 от 06.02.2023 г. по гр. д. № 1743/2022 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 238 от 19.03.2010 г. по гр. д. № 4989/2008 г. на ВКС, III-то г. о., съгласно които въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да посочи кои факти намира за доказани и кои - не.

В случая това задължение е изпълнено, като съдържанието на изложените мотиви към обжалваното решение ясно и недвусмислено очертава фактическите констатации на съда по всички правнорелевантни въпроси от значение за разрешаване на правния спор, както и правните заключения, които същият прави въз основа на тях. Изводът, че Столична община е станала собственик на имотите, не е мотивиран с простото позоваване на представените по делото актове за общинска собственост, каквото внушение се опитват да направят касаторите, а с конкретно събраните писмени доказателства, постановените в предходни производства съдебни решения относно имотите, както и с повелителното действие на закона, което поражда директно разместване на имуществени права между държавата и общините с влизане в сила на ЗМСМА. Разгледани са също така доводите за нищожност на сключената от ищеца сделка, като изводът за тяхната неоснователност е обоснован с конкретни аргументи. Изискването към дейността на въззивните съдилища е да изложат кратки, ясни и разбираеми мотиви, които да правят възможна проверката за законосъобразност на техните изводи по предмета на спора и да гарантират, че произнасянето на съда е осъществено след обсъждане на защитните тези на страните и анализ на всички правнорелевантни факти и обстоятелства. Постановеният акт в разглежданата хипотеза удовлетворява напълно тези изисквания. Що се отнася до определение № 317/24.04.2012 г. по гр. д. № 956/2011 г. на ВКС, І-во г. о., и на определение № 316/02.03.2016 г. по гр. д. № 558/2016 г. на ВКС, І-во г. о., с които не е допуснато касационно обжалване на обжалваните въззивни решения, следва да се посочи, че същите не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. „ Следва ли при изясняването дали един имот е общинска собственост, общината да докаже осъществяването на фактическия състав на конкретно придобивно основание, когато е съставен акт за общинска собственост? “.

3. „ Може ли съдът да се произнася по незаявено основание за придобиване на право на собственост, съответно да оказва съдействие на страните извън рамките, поставени с чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 и ал. 3 ГПК? “.

При обосноваване на втория въпрос касаторите сочат, че въззивният съд неправилно е кредитирал представените актове за общинска собственост и в противоречие с практиката на ВКС им е придал конститутивно значение, каквото те нямат - позовават се на противоречие с решение № 60081 от 14.07.2021 г. по гр. д. № 3370/2020 г. на ВКС, I-во г. о.

При обосноваване на третия въпрос касаторите се позовават на противоречие с решение № 50 от 16.05.2018 г. по гр. д. № 2104/2017 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 4 от 05.02.2016 г. по т. д. № 3480/2014 г. на ВКС, II-ро т. о., и приетото в тях, че: предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като съгласно чл. 8, ал. 2 ГПК те посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях; служебното начало не допуска съдът да се произнесе по незаявени възражения; съдът не може да оказва съдействие на страните извън рамките, поставени с чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 и ал. 3 ГПК.

Във връзка и с двата въпроса касаторите сочат, че в процеса не е въведено твърдение общината да е станала собственик по силата на § 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА нито от ищеца, нито от третото лице-помагач, а в акта за частна общинска собственост № 1790/11.04.2002 г. е вписано, че същият е изготвен на основание чл. 2, ал. 1 ЗОбС- общинска собственост са имотите и вещите, определени със закон, но от съдържанието на акта не е видно на основание кой закон Столичната община е придобила собствеността.

Видно от мотивите към обжалваното решение, тезата, поставена в основата на втория въпрос, не съответства на действително изложените правни съображения на съдебния състав, в които дословно се приема: „актовете за общинска собственост не пораждат, а само удостоверяват права, които в случая са възникнали в патримониума на общината по силата на закона“. Следователно, този въпрос не е разрешен в противоречие, а в пълно съответствие с цитираната съдебна практика.

Както недвусмислено е указано в решенията на касационната инстанция, на които касаторите се позовават при поставяне на третия въпрос, релевантни за определянето на предмета на делото и обема на дължимата защита са твърденията на ищеца и представените от него доказателства, а не дадената въз основа на тях правна квалификация на правата на страните. Още с исковата молба ищецът се е позовал на всички взети предвид в обжалваното решение обстоятелства, като е представил и съответните доказателства за тяхното установяване. Претендирал е да е станал собственик на процесните имоти, които са били одържавени от наследодателите на ответниците, впоследствие са актувани като общински и накрая са му прехвърлени с публичен търг по реда на ЗПСК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, каквато е разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА (без правно значение за този извод е обстоятелството, че в акта за частна общинска собственост е посочена друга правна норма - тази на чл. 2, ал. 1 ЗОбС). В този смисъл са задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

4. „ Поставя ли разпоредбата на чл. 1, ал. 2, т. 6 (предишна т. 3, приложима към момента на продажбата) от ЗПСК изискване имотът към момента на откриване на процедурата за продажбата му да се използва за стопански цели? От значение ли е фактическото използване на имота към момента на откриване на процедурата за продажбата му или законът се интересува от функционалното му предназначение? “.

Касаторите се позовават на решение № 12157 от 29.09.2011 г. по адм. д. № 7131/2011 г. на ВАС, в който е прието, че посочената разпоредба от закона не се интересува от функционалното предназначение на имота, а от фактическото му използване, което при това да бъде за стопански цели. Считат, че макар и това решение да не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то наличието му обуславя необходимост от допускане на касационното обжалване по така формулирания правен въпрос, поради значението му за точното приложение на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4). Съгласно мотивите към проекта на ЗПСК, нормативната уредба следва да осигури успешното приключване на започналия процес по раздържавяване и ускорено осъществяване на процеса на приватизация, както и да въведе принципа на участие в приватизацията при равни условия за всички физически и юридически лица, като прилагането на публично оповестени търгове и конкурси е с оглед постигането на по-голяма прозрачност и ясна регламентация на процедурите. Тези цели са заложени в чл. 2 на закона. С други думи, идеята на законодателя е да предвиди едни завишени изисквания към продажбата на общински и държавни имоти със стопанско предназначение, спрямо общия ред за разпореждане с държавно и общинско имущество по реда на ЗДС и ЗОбС. В случая е несъмнено установено, че се касае за застроен общински поземлен имот, както и че изградената в него сграда не е жилищна и има стопанско предназначение. Дори и да се приеме, че същата не е следвало да бъде приватизирана по реда на специалния закон, то подобно нарушение не би довело до нищожност на сключената сделка, доколкото разпореждането с този имот е извършено при по-завишени изисквания от предвидените в ЗОбС и по реда на изрично установен в закона надлежен способ за прехвърляне на вещни права. Следователно, отговорът на поставения въпрос не би се отразил на решаващите изводи по предмета на спора и в този смисъл се явява неотносим по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

5. „ Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани свидетелски показания в тяхната съвкупност и взаимна връзка с останалите доказателства по делото, както и да прецени тяхната достоверност и се обоснове защо кредитира едни и не кредитира други при противоречие между тях? “.

Твърди се от касаторите противоречие с решение № 50242 от 29.11.2022 г. по гр. д. № 117/2022 г. на ВКС, IV-то г. о., и приетото в него, че при преценка на свидетелските показания се вземат предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установените факти; при противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Касаторите се позовават и на решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, І-во г. о., според което при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства.

В разглежданата хипотеза показанията на свидетелите са за установяване, съответно - оборване, доводите на страните за осъществявано фактическо владение върху имотите. Най-общо, конкретните оплаквания на касаторите са за това, че не били кредитирани показанията на доведените от тях свидетели, а в същото време не била детайлно обсъдена достоверността на дадените показания от свидетелите на ищцовото дружество. За да откаже да постави в основата на решението си показанията на свидетелите на ответниците относно момента на установяване на владението, въззивният съд се е позовавал на собствените действия на ответницата Х. във връзка с предходно образувани съдебни производства по отношение на имотите, както и на заключението на вещото лице и представените по делото конкретни писмени доказателства, които влизат в директно противоречие с показанията на свидетелите на ответниците и ги опровергават. Мотивите на съда в тази насока са подробни и логично обосновани, а при неосъществяване на предпоставките за разглеждане на евентуалните искове на ищцовото дружество за придобиване на имотите въз основа на изтекла придобивна давност, то е напълно ирелевантно да се обсъждат показанията на доведените от него свидетели в тази връзка. Следователно, по така поставения въпрос също не се аргументира тезата на касаторите за противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В заключение, обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, при който изход на спора в полза на ответника по касация „Принт Медиа“ ООД следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съгласно представен договор за правни услуги от 08.05.2024 г. дружеството се е задължило за сумата 1 200 лв. за изготвяне на подадения по делото отговор на касационните жалби, като заплащането ѝ по банков път е удостоверено със заверено извлечение от банковата сметка на адвоката.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,