Определение № 1191 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 23/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Ц. С., [населено място], срещу решение № 2279/19.08.2022 г., постановено по гр.д.№ 14919/2021 г. от Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20131817/04.06.2021 г. по гр.д.№ 26129/2019 г. на Софийски районен съд за признаване за установено по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, че касаторът дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място], сумата от 4693,99 евро, представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 04.10.2011 г., сключен между касатора и „Банка ДСК“ АД, сумата от 290,78 евро – договорна лихва за периода от 04.12.2012 г. до 15.05.2013 г. и сумата от 94,25 евро – лихва за забава за периода от 12.12.2012 г. до 15.05.2013 г., за които е издадена на 22.05.2013 г. заповед за изпълнение в полза на „Банка ДСК“ АД по ч.гр.д.№ 21376/2013 г. от СРС. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК и е обсъдил само доводите във въззивната жалба. От фактическа страна е прието за установено, че с договор от 04.10.2011 г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на ответника по иска – настоящ касатор сумата от 5000 евро като кредит за текущо потребление със задължение за връщане на 120 месечни погасителни вноски и при уговорени лихвен процент и годишен процент на разходите. Сумата по кредита е усвоена, а неплатеният остатък към 16.05.2013 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) е в размер на 4693,99 евро. С договор от 26.09.2013 г. банката е продала вземането си на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, което дружество е предявило иска по реда на чл.422 ГПК на 13.05.2019 г. Първоинстанционният съд е приел, че цесията е съобщена на длъжника с връчване на препис от исковата молба, към която са били приложени уведомление от цедента и пълномощно в полза на цесионера. Изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е направено в исковата молба, поради което са изложени съображения, че същото е произвело действие. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за надлежното връчване на съобщението за цесията и за правната възможност изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост да се съдържа в исковата молба, както и че същото произвежда действие от получаването му от ответника. На основание чл.235, ал.3 ГПК и като се е позовал на практика на ВКС в посочения смисъл, решаващият състав е съобразил както изявлението на кредитора в исковата молба, така и настъпилият преди приключване на устните състезания краен срок за връщане на сумата по кредита – 04.10.2021 г., поради което е уважил иска. Възражението за погасяване по давност е отхвърлено като неоснователно с оглед съпоставяне на изискуемостта на вземанията с датата на предявяване на иска – за главницата най-старото вземане е с падеж на 30.12.2012 г., а за лихвите – 04.12.2012 г. и съответно към 16.05.2013 г. не са изтекли погасителните петгодишен и тригодишен давностни срокове. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба и първата част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, като цели да обоснове тезата си, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит. Въведените доводи са, че изявление за обявяване на предсрочна изискуемост не е било направено от банката кредитодател преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и „давност не е започнала да тече“, но едновременно с това и че след като банката в продължение на повече от пет години от последното плащане не е обявила кредита за предсрочно изискуем, то длъжникът е „освободен от задължението“. При така въведените доводи за несъответствие на въззивното решение с практиката на ВКС са формулирани осем въпроса, определени като такива от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Въпросите представляват основно извлечение на части от мотивите по т.18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл касаторът, от една страна, се позовава на противоречие на въззивното решение с ТР № 4/2013г., а от друга – задава въпроси по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на които е даден отговор именно в посоченото тълкувателно решение. Следва да се отбележи, че част от доводите и съответно от въпросите са израз на неточното разбиране на касатора на дадените разрешения, които са интерпретирани изцяло с оглед на поддържаните от него правни тези. Пример за това е заключението, че разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК не намирала приложение в производството по установителния иск по чл.422 ГПК. Също от значение при обсъждане на поставените въпроси, е и обстоятелството, че след приемането на ТР № 4/2013 г. е формирана практика на ВКС по въпроси, които не са обхванати от предмета на посоченото тълкувателно дело, както и са направени законодателни промени в ГПК в частта на уредбата на заповедното производство. Така, според Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Според т.9 на цитираното от касатора ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Специално по въпроса за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането с исковата молба е постановено цитираното от въззивния съд решение № 10/25.02.2020 г. по т.д.№ 16/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., както и други, според които, ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Изрично е посочено, че когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. Според Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл.71 ЗЗД и чл.432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. В този смисъл обявяването на предсрочната изискуемост на вземането не представлява упражняване на ограничено със срок право, което да се погасява по давност и неупражняването му да освобождава длъжника от отговорност, каквито доводи е въвел касаторът. Разрешението относно легитимацията на цесионера да предяви иска за установяване на вземането е дадено в т.10б на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съществуването на практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, според което касаторът следва да посочи правна норма, която непълна, неясна или противоречива по съдържание, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. В случая отговорите на поставените въпроси следват от практиката на ВКС – обявяването на предсрочната изискуемост може да е заявено и с исковата молба, подадена по реда на чл.422 ГПК, като изискуемостта настъпва с връчването на препис от същата, ако са били налице обективните предпоставки за изискуемостта (по въпроси 1, 2, 3, 5, 6 и 8), като това е факт, който следва да се съобрази от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК (по въпроси 3, 4 и 7), съответно предсрочната изискуемост променя срока за изпълнение, но не и основанието на вземането (по въпроси 2, 4 и 8), а цесионерът е легитимиран да предяви иска (по въпрос 7). Следва да се отбележи и, че въззивният съд е съобразил и друг факт съгласно чл.235, ал.3 ГПК – настъпване на крайния срок за връщане на кредита. По тези съображения съдът намира, че въззивното решение съответства на практиката на ВКС, поради което касационно обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, което съдът определя в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд