Определение № 325 от 18.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2374/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. И. П. против решение № 93 от 11.06.2019 г. по гр. дело № 407/2018 г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касация „А1 България“ ЕАД, [населено място] е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 281, т. 3 ГПК и е заявил, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Страната е посочила в т. 1 от изложението, че относно разпределянето на доказателствената тежест в доклада на съда по чл. 146, ал. 1 ГПК, съдът нарушил забраната на чл. 266 ГПК, като е дал възможност на ищеца да докаже, въпреки забраната, обстоятелствата и фактите, свързани с основателността на иска. Страната е цитирала части от определение на ВКС, както и е разглеждала изискванията на чл. 146 ГПК в контекста на защитната си теза и с оглед направено от нея оплакване за неправилно процедиране на състава на въззивния съд. В заключение е заявила, че съдът се е произнесъл в „нарушение на практиката на ВКС” по въпросите: „1.При разпределяне доказателствената тежест в доклада по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК следва ли съдът изрично да укаже на страните, кои конкретни обстоятелства следва да установяват и доказват в процеса или е достатъчно само общо насочване от съда съобразно направените от страните твърдения?“ В тази връзка са поставени още въпроси, свързани с това, дали даването на изрични указания било нарушение на служебното начало, на коя от страните се възлагала доказателствената тежест за установяване обстоятелствата по направено от ответника възражение, следва ли въззивният съд на основание чл. 266 ГПК да допусне доказателствено искане, което ищецът е пропуснал да направи пред първата инстанция. Страната е направила оплакване във връзка с неправилност на процедирането на съда при допускане на съдебно - счетоводна експертиза и с оглед така изложеното е поставила няколко въпроса – на кой етап от процеса се преклудира възможността на жалбоподателя да прави доказателствени искания, налице ли е процесуална преклузия до края на съдебното заседание пред въззивния съд за ангажиране доказателства пред тази инстанция, годно доказателствено средство ли е заключение на вещо лице, базирано на неясни документи на чужд език. Като обобщение е заявено, че съдът неправомерно дал процесуално предимство на жалбоподателя, предоставяйки му възможност да докаже факти и обстоятелства, които е пропуснал да направи в първата инстанция. Касаторът е развил оплакването си във връзка с твърдението, че волята на работника била опорочена при подписването на записа на заповед и че касационният съд следвало да даде тълкуване на въпрос, който имал съществено значение за развитие на правото, като е формулирал следното: „Може ли да се направи извод, че е налице опорочена воля /заплашване/ при подписване на документи, с което работникът е поел спрямо работодателя си – спрямо когото се намира в икономическа зависимост и подчинение, задължение в размер надхвърлящ многократно месечното трудово възнаграждение на работника ?“. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава извод за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставените от него въпроси във връзка с разпределяне на доказателствената тежест не са релевантни, не само поради фактическия им характер, но и с оглед обстоятелството, че същите са поставени изцяло във връзка със защитната теза на касатора, а не с решаващите изводи на въззивния съд, респективно с неговото процедиране. Този извод се налага поради това, че същите са обосновани с оплаквания за неправилност на акта, но нито един от тях не е обсъждан във връзка с конкретно отклонение от цитираната практика, тъй като същата е разглеждана само в контекста на твърдението на страната за неправилност на процедирането на състава при допускане на доказателства, които е следвало да бъдат приети в първата инстанция. Това оплакване е фактически и правно необосновано, доколкото се основава на довод за процесуално нарушение на въззивния съд. Такова нарушение не е налице. Именно с оглед задължението си, установено с цитираното от страната тълкувателно решение № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, предвид направеното оплакване във въззивната жалба, въззивният съд е констатирал, че докладът по чл. 146 ГПК е непълнен, тъй като съдът е указал само, че ищецът следва да докаже единствено редовността на менителничния ефект, като липсва указание да доказва и причината за издаване на този ефект при направено възражение за наличие на каузално правоотношение, а първоинстанционният съд при липса на указание за доказване на тези факти, е отхвърлил иска, предвид неустановяването им от ищеца. Или, в съответствие със задълженията си, въззивният съд е допълнил доклада на първата инстанция, като е указал на ищеца, че следва да установява и фактите по каузалното правоотношение. Тези указания, са в съответствие с т. 17 от ТР на ОСГКТК на ВКС № 4/2013 г., с която изрично е прието, че при направени възражения основани на каузално правоотношение, всяка страна доказва фактите, на които са основани твърденията за съществуване респ. отричане на съществуване на вземането основано на записа на заповед. Или този довод не ползва касатора, тъй като и негова е била доказателствената тежест по отношение на съществуването на каузалното правоотношение и то единствено и само, с оглед дължимостта на сумите по записа на заповед. В случая, ищецът е доказал всички факти, свързани с дисциплинарното производство и нанесената му щета, като обезпечено от ефекта вземане, а противно доказване не е било осъществено от настоящия касатор, като дори не е поддържано, че е било погасено задължението, произтичащо от каузалното правоотношение. От изложеното следва, че така както са поставени въпросите не са релевантни, нито обосновани с изброената от касатора практика, а оплакванията за неправилност на акта в тази връзка са ирелевантни в тази фаза на касационното производство. Поставеният като материалноправен въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдържателно, същият е обоснован с неотносими към производството твърдения и обстоятелства, като например това, че работникът бил поел спрямо работодателят си задължение, поради това, че се намирал в икономическа зависимост и подчинение спрямо него, както и че това задължение надхвърляло многократно неговото трудово възнаграждение. Касаторът не е съобразил това, че в хода на производството е доказана щета за работодателя, умишлено причинена от П., нещо което въззивният съд подробно е разгледал в контекста на въведеното от него твърдение за унищожаемост на менителничния ефект, като изрично е приел, че евентуалното предупреждение към ответника за търсене на отговорност от него по съдебен ред /както той е твърдял/ не представлява заплаха по смисъла на чл. 30 ЗЗД. С оглед тези решаващи мотиви на състава, въпросът е без правно значение за допускане на решението до касационно обжалване. При така депозираното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК не се установяват основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение