Определение № 682 от 10.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1989/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби. Едната от тях е подадена от „Рони М-91“ ЕООД, което дружество има качеството на ответник по предявените искове. Тя е насочена срещу решение № 216 от 05.04.2024 г., постановено по в.т.д. № 69/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, девети състав, допълнено с решение от 12.08.2024 г., постановено по същото дело, в частта, с която е оставено в сила решение № 260552/ 19.08.2022 г., постановено по т.д. № 591/2004 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав. С посоченото първоинстанционно решение на основание чл. 80 ЗЗД е разрешено на Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“ да извърши за сметка на „Рони М -91“ ЕООД при спазване на нормативно установените изисквания и процедури всички фактически действия по изпълнение на строителни работи по разрешение за строеж № 99/01.02.2001 г. на главния архитект на София, които са необходими за завършване и въвеждане в експлоатация с разрешение за ползване на седеметажната сграда, находяща се в [населено място], [улица], УПИ VIII-9, кв. 353, по плана на [населено място], м.“Центъра“, с площ от 606 кв.м., с разгърната застроена площ на сградата от 2771 кв.м. по нот.акт, и с разгърната застроена площ от 2882 кв.м. по одобрен на 19.01.2001 г. от СО Дирекция „Архитектура и градоустройство“ архитектурен проект и по одобрен на 22.05.2002 г. архитектурен проект „Частична преработка на „Жилищно-административна сграда“ за обект [улица]N 17, [населено място], „Центъра“, кв.353, УПИ VIII-9, които са предмет на задължения по договор за изработка, обективиран в нот.акт № 198, том I, рег. 11932, дело № 261/1999 г. на нотариус Б. Я., район на действие - СРС, към който е сключено допълнително споразумение от 01.03.2000 г. с приложен „График за строителство на обекта, и „Рони М -91“ ЕООД е осъдено да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“ сума в размер на 857 024 лв., която е нужна за извършване на описаните действия. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо. Посочва се, че с него въззивният съд се е произнесъл по основателността на предявения иск с правна квалификация чл. 80, ал. 1 ЗЗД, който е недопустим. Това е така, защото с него ищецът претендира да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника за същото неизпълнение на задължението му да изпълни работата, възникнало по договор за изработка, сключен между страните на 07.07.1999 г., за което неизпълнение той вече е потърсил отговорността на ответника по друг ред, като е претендирал компенсаторно обезщетение за причинените от това неизпълнение вреди с предявен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Заявява също, че въззивният съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която с него е разрешено на ищеца да извърши за сметка на ответника строителни дейности, които не са включени в петитума на иска по чл. 80, ал. 1 ЗЗД, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца стойността на разходите за извършване на работите, за които е постановено овластяването, ведно със законна лихва върху тази стойност, без да има направено такова искане в процеса. Касаторът счита, че обжалваното решение е и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Посочва, че чл. 80, ал. 1 ЗЗД намира приложение само по отношение извършването на заместими действия, което не е съобразено от въззивния съд, който е приел, че този иск е основателен и в частта, с която се иска на ищеца да бъде разрешено да извърши за сметка на ответника правните и фактически действия по въвеждане в експлоатация на сградата, които са незаместими, тъй като могат да бъдат предприети само от конкретни участници в строителния процес. Дейностите, които ищецът е овластен да извърши с въззивното решение, не са ограничени само до тези, констатирани като неизпълнени към датата на подаване на исковата молба, а обхващат и дейности, които са определени като неизпълнени или некачествено изпълнени в заключението на съдебно-техническата експертиза, която е изготвена въз основа на състоянието на строежа към 2022 г., което е 18 години след момента на предявяване на иска. С това е ангажирана отговорността на ответника по чл. 80, ал. 1 ЗЗД за работи, които той е изпълнил надлежно на строежа, но след това са били демонтирани, което не е допустимо. Касаторът намира, че въззивният съд не е взел предвид, че ответното дружество не е поемало задължение за извършване на строителни работи, които са в отклонение с инвестиционния проект, каквито са тези за завършване на строеж, изграден върху конструкция, която не съответства на строителните правила, поради което не може да отговаря за тяхното неизпълнение. При постановяване на обжалваното решение не е съобразено и това, че изграденият строеж не отговаря на одобрените проекти на сградата, с оглед на което е спрян. Докато несъответствията на строежа с проекта не бъдат отстранени, по него не могат да се извършват строителни действия, което е основание да се отхвърли иска по чл. 80, ал. 1 ЗЗД. Касаторът заявява, че въззивният съд не е изпълнил и задължението си да обсъди всички събрани в производството доказателства, с което е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „Рони М-91“ ЕООД формулира няколко въпроса, по които поддържа, че е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба - Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“, е подал отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Другата касационна жалба е подадена от Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“, имащо качеството на ищец по предявените искове, като с нея се обжалва решение № 216 от 05.04.2024 г., постановено по в.гр.д. № 69/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, девети състав, допълнено с решение от 12.08.2024 г., постановено по същото дело, в частта, с която е оставено в сила решение от 05.04.2012 г., постановено по т.д. № 591/2004 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“ срещу „Рони М-91“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 82 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 227 000 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи за периода от 30.08.2001 г. до 06.04.2004 г. В касационната жалба се заявява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът счита, че по делото е установено, че той, в качеството му на възложител по договора за изработка, е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи, изразяваща се в невъзможност да получи доходи от наем, които би могъл да извлече от собствените му обекти в сградата, чието изграждане е предмет на договора. Реалната възможност за получаване на този доход се доказва от представените по делото два договора за наем, които не са били оспорени от ответника. Възможността на ищеца да получи уговорения в тях наем за ползването на имоти, които се намират в сградата, чието изграждане е възложено с договора, е осуетена в резултат на допуснатото от ответника неизпълнение на договорното му задължение да я завърши в срок до 30.08.2001 г. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“ формулира три въпроса, като поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба - „Рони М-91“ ЕООД, е подал отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Третите лица помагачи И. И. Д., Елени Т. Б.-Д., Т. И. Д. и ЕТ „В. филм – В. П.“ не заявяват становище по подадените касационни жалби. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационните жалби, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационните жалби са подадени в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което са допустими. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са предявени от Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“ срещу „Рони М -91“ ЕООД обективно съединени искове, както следва: - иск с правна квалификация чл. 80, ал. 1 ЗЗД съдът да разреши на ищеца да извърши за сметка на ответника всички фактически действия по изпълнение на строителните работи, които са необходими за завършване и въвеждане в експлоатация с разрешение за ползване на седеметажната сграда, която се строи в поземлен имот УПИ VIII-9, кв. 353, по плана на [населено място], м. „Центъра“, находящ се в [населено място], [улица], които действия са възложени за изпълнение на ответника по силата на договор за изработка, сключен на 07.07.1999 г.; - иск с правна квалификация чл. 82 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 227 000 лв., представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в неполучена наемна цена за периода от 30.08.2001 г. до 06.04.2004 г. за предоставяне за временно ползване на обекти, собственост на ищеца, причинени от неизпълнението от ответника на задължението му за изграждане в уговорения срок на сградата, в която се намират тези обекти, което е поето с договора за изработка, сключен на 07.07.1999 г. Въззивният съд е направил извод, че от представения в производството нотариален акт № 198, том I, рег. 11932, дело № 261/1999 г. на нотариус Б. Я. с район на действие – СРС, се установява, че с него между страните по спора е сключен договор за изработка, с който ищецът е възложил на ответника да извърши действия по построяване на седеметажна сграда с разгърната застроена площ от 2 771 кв.м. съобразно изготвения архитектурен проект до степен на завършеност на сградата – годна за обитаване. Счел е, че ответникът не е изпълнил в уговорения срок всички възложени с договора строително-монтажни работи /СМР/, необходими за въвеждане на сградата в експлоатация и издаване на разрешение за нейното ползване, като тези работи не са извършени и към момента на приключване на устните състезания пред първоинстанционния и въззивния съд в производството по разглеждане на иска по чл. 80 ЗЗД. Посочил е, че по силата на постигнатите договорености с нотариалния акт, с който са сключени както сделката за изработка, така и договор за учредяване на право на строеж, ищецът, който е собственик на имота, върху който е уговорено да се построи сградата, си е запазил правото на собственост само върху част от самостоятелните обекти в нея, а другите самостоятелни обекти са прехвърлени на различни лица. Съдът е приел, че въпреки че ищецът не е собственик на всички самостоятелни обекти в сградата, той е единственият възложител по договора за изработка и само той може да упражни срещу ответника всички права, произтичащи от неизпълнението на възложената с него работа по изграждане на цялата седеметажна сграда. В тази връзка е отбелязал също, че ищецът има интерес от завършване на сградата в пълния й обем не само защото има качеството на възложител по договора за изработка, но и защото единствено при завършване на строежа на цялата сграда може да упражни в пълен обем правото си на собственост върху част от самостоятелните обекти в нея. С оглед на това и разрешението за овластяване на кредитора, което е предмет на предявения иск по чл. 80, ал. 1 ЗЗД, трябва да бъде дадено за извършване на всички действия по строителство, които са необходими, за да бъде изградена цялата сграда до такава степен, че по отношение на нея да може да бъде издаден акт. обр. 16. Такова е и искането на ищеца в петитума на предявения иск, като не е било необходимо в него да бъдат конкретно посочвани като вид отделните действия по строителство, за които се иска да бъде дадено разрешението за извършване. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника за това, че неизпълнението на договорното му задължение за извършване на възложените СМР се дължи на поведението на възложителя, който не му е съдействал за издаване на негово име на протокол за определяне на строителна линия и ниво. Счел е, че по делото е установено, че още на 02.10.1996 г. за процесния строеж е издаден протокол обр. 2 за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво, като съгласно становището на ДНСК, изложено в представено пред въззивния съд писмо, при промяна в проекта и прехвърляне на разрешението за строеж на обекта на друго лице, имащо качеството на строител, не се налага издаването на нов протокол. Това означава, че кредиторът не е дължал да предприеме действията, които ответникът твърди, че са в причинна връзка с неговото неизпълнение. Не са представени и доказателства, че изграждането на строежа с отклонения от одобрения инвестиционен проект, както и неговото спиране със заповед от 19.09.2008 г. се дължат на някакво конкретно поведение на ищеца, като възложител. С оглед на това въззивният съд е заключил, че за ищеца е възникнало правото да иска на основание чл. 80, ал. 1 ЗЗД да бъде овластен да извърши дължимите от ответника действия за завършване на сградата, както и ответникът да бъде осъден да заплати средствата, необходими за изпълнение на тези действия, които са в размер на 857 024 лв., която сума е получена при съобразяване на стойността на средствата, необходими за довършване на сградата, изчислена в заключението на изготвената по делото тройна съдебно-техническа експертиза, от която е извадена сумата от 128 302 лв., която ищецът вече е получил като обезщетение за неизпълнение на част от възложените строителни дейности по изграждане на сградата, което е претендирано по съдебен ред с друг иск. Това прави предявеният иск по чл. 80, ал. 1 ЗЗД основателен, до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд. При произнасяне по предявения в процеса иск по чл. 82 ЗЗД за присъждане на обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи, причинени от неизпълнението от ответника на задължението му за извършване на строителните дейности за изграждане на сградата, поето с договора за изработка, въззивният съд е взел предвид, че за доказване на това, че ищецът реално е претърпял претендираните вреди, в производството са представени само два договора за наем, които той е сключил с трети за процеса лица. Тези договори са квалифицирани като частни документи, като е счетено, че доколкото ответникът не е страна по тях, те нямат достоверна дата спрямо него и от тях не може да се приеме за доказано в процеса, че за ищеца е съществувала сигурност да реализира доход от наем за претендирания период. Други доказателства за установяване на вредите не са ангажирани, което прави предявеният осъдителен иск за присъждане на обезщетение за вреди неоснователен, както е приел и първоинстанционният съд. По касационната жалба, подадена от „Рони М-91“ ЕООД: В касационната жалба на „Рони М-91“ ЕООД се прави оплакване, че решението на въззивния съд е недопустимо в обжалваната от него част. Вероятната недопустимост на въззивното решение представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което и изявленията на страната, че решението страда от този порок, трябва да се разгледа като позоваване на това основание за достъп до касация. Ето защо настоящият съдебен състав първо ще се произнесе дали то е осъществено. Оплакването на касатора е, че въззивното решение е недопустимо на няколко основания. Първото от тях е, че въззивният съд се е произнесъл по същество по предявения иск по чл. 80, ал. 1 ЗЗД, който е недопустим, тъй като с него от ищеца се претендира ангажирането на договорната отговорност на ответника за същото неизпълнение на задължението му да изпълни работата, възложена с договора за изработка от 07.07.1999 г., за което тази страна е избрала да търси отговорността на ответника по друг ред, чрез иск по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за вредите от това неизпълнение, който също е предявен в процеса. От изложените в исковата молба факти и заявения петитум е видно, че с нея от Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“ са предявени срещу „Рони М-91“ ЕООД няколко иска. Единият от тях е иск за присъждане на обезщетение за вреди под формата на претърпени загуби, които са причинени от неизпълнението в срок от ответника на задължението му да извърши строителните работи, възложени с договора за изработка, сключен на 07.07.1999 г. Вторият иск е с правна квалификация чл. 80, ал. 1 ЗЗД, който има за предмет овластяването на ищеца от съда да извърши за сметка на ответника неизпълнените строителни дейности по изграждане на седеметажна сграда, които са възложени със същия договор за изработка, сключен между страните на 07.07.1999 г. При посочване на правопораждащите факти на предявеното вземане за обезщетение ищецът е конкретизирал, че вредите, за които то е възникнало и които са в размер на 128 302 лв., се изразяват в стойността на разходите, които следва да бъдат направени за извършване на неизпълнените в срок строителни дейности, които е уговорено да бъдат предприети от ответника само за завършване на самостоятелните обекти от цялата сграда, които са собственост на ищеца. Същевременно при уточняване на петитума на предявения иск по чл. 80, ал. 1 ЗЗД ищецът е заявил, че иска овластяване да извърши всички строителни дейности, които е необходимо да бъдат изпълнени, за да бъде завършена цялата сграда, чието изграждане е възложено с договора за изработка, а не само самостоятелните обекти в нея, които са негова собственост. Освен това, в молба от 26.08.2016 г. при конкретизиране на стойността на строителните дейности, за изпълнението на които иска да бъде овластен, ищецът изрично уточнява, че в нея не е включена сумата от 128 302 лв., за която той е отправил претенция до съда по друг ред, а именно с иска по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Това означава, че с иска по чл. 80 ЗЗД се иска ангажиране на договорната отговорност на ответника за неизпълнение на различна част от задължението му да извърши възложената работа, поето с договора за изработка, сключен на 07.07.1999 г., от тази част от същото задължение, за неизпълнението на която ищецът е избрал да търси отговорност от ответника с иска по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Следователно възражението на ответника, че ищецът претендира ангажирането на договорната му отговорност за едно и също неизпълнение на процесния договор за изработка чрез две отделни и изключващи се форми на тази отговорност, е неоснователно и не може да обоснове извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, с което е разгледан искът по чл. 80, ал. 1 ЗЗД. Другото от оплакванията на касатора, което може да се свърже с порока недопустимост на въззивното решение, е това, че като е потвърдил решението на първоинстанционния съд по иска по чл. 80, ал. 1 ЗЗД, апелативният съд се е произнесъл свръх петитум, защото искането на ищеца е да му се разреши да извърши конкретно изброени строително-монтажни работи в изграждащата се сграда, а не всички строителни дейности, които са необходими за завършване на сградата до степен, при която за нея може да бъде издадено разрешение за ползване, както е направено с диспозитива на първоинстанционното решение. Произнасянето извън заявеното от ищеца искане е обосновано и с това, че с първоинстанционното решение съдът е осъдил ответното дружество да плати предварително на ищеца сумата, която е нужна за извършване на действията, за които е овластен, ведно със законната лихва върху нея до окончателното плащане, без да е отправено такова искане с исковата молба и молбите-уточнение към нея. От материалите по делото е видно, че в първоинстанционното производство е подадена молба от 21.10.2015 г., с която ищецът е уточнил иска с правна квалификация чл. 80, ал. 1 ЗЗД, като е заявил, че иска съдът да му разреши да извърши за сметка на ответника всички все още недовършени СМР за изграждане на сградата до етап за получаване на разрешение за ползване. С изявлението си в тази молба ищецът е конкретизирал ясно петитума на този иск, като не е имало необходимост на страната да бъдат давани нови указания за неговото уточняване с изброяване на всички отделни строителни дейности, за които се претендира овластяване, както е направил първоинстанционният съд. Доколкото обаче съдът е дал такива указания, ищецът е подал нова молба, с която изрично е изброил строителните дейности, които иска да му бъде разрешено да извърши, но това негово изявление не трябва да се приема като изразяване на воля за изменение на първоначално заявения петитум, обхващащ всички СМР по завършване на сградата, защото е направено единствено в изпълнение на указанията на съда, които не са били необходими. Трябва да се приеме, че това изброяване има своето значение само за остойностяване на разходите за изпълнение на всички СМР за завършване на сградата, които се иска да бъдат поети от ответника. Ето защо и като е разрешил на ищеца да извърши за сметка на ответника всички строителни работи, които са необходими за завършване на сградата до етап, в който тя може да бъде въведена в експлоатация с издаване на разрешение за ползване, първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на петитума на предявения иск, в които рамки е и произнасянето на въззивния съд, който е оставил в сила решението в тази му част. При формулиране на петитума на предявения иск по чл. 80, ал. 1 ЗЗД ищецът е направил и изрично искане извършването на описаните строителни дейности да бъде за сметка на ответника, както и е посочил каква е стойността на разходите, които трябва да бъдат заплатени за това. С оглед на това следва да се заключи, че той е формулирал и искане ответникът да бъде осъден да заплати необходимите разноски за изпълнение на действията, за които иска да бъде овластен, възлизащи на конкретна сума, защото само чрез такова осъждане тяхното поемане би било за сметка на ответника. Това означава, че като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 857 024 лв., която е нужна за изпълнение на строителните работи по изграждане на сградата, което е възложено с процесния договор за изработка, първоинстанционният съд не е излязъл извън искането на страната, с което е сезиран и няма основание да се приеме, че неговото решение е недопустимо, както и че е недопустимо въззивното решение, с което то е оставено в сила. Предвид изложеното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На първо място, той поставя шест отделни въпроса, всеки от които се отнася до задълженията на въззивния при решаване на делото, като разликата между тях е само във формулировката им, която при някои е по-детайлна, а при други по-сбита. Това са въпросите, формулирани на стр. 2 от изложението, на стр. 6 от изложението и от т. 1 до т. 4 на стр. 7 от изложението. Те ще бъдат разгледани като един въпрос, който конкретизиран от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е: Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи собствени фактически и правни изводи, извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и обсъди всички защитни доводи и възражения на страните? Така конкретизираният въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, с които са установени задълженията на въззивния при решаване на делото, поради което има характера на правен, като е и обуславящ за изхода на спора. На основание § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2008 г. приложимите към настоящото въззивно производство процесуални правила са тези, предвидени в ГПК /отм./. По въпроса за задълженията на въззивния съд, когато производството по него се развива по реда на ГПК /отм./, е налице задължителна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г., постановено по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. В т. 19 от него са дадени разяснения, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Въззивният съд въз основа на самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция следва да обоснове собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е изложил собствени мотиви по следните доводи, които са наведени в производството от ответника: - че ищецът е неизправна страна по договора, защото преди датата на учредяване на право на строеж в полза на ответника, той е учредил такова право в полза на друг субект, на който е било издадено разрешението за строеж и протокол за откриване на строителна линия и ниво за строежа; - че не се доказва да е дадена строителна линия конкретно за ответника, който е последващ строител; - че ответникът не е поемал задължение да извършва СМР в отклонение с одобрения инвестиционен проект; - че по делото не могат да се извършват никакви строителни работи, докато строителството на обекта е спряно със заповед на компетентния за това държавен орган; - че ищецът може да бъде овластен да извърши само тези дейности, които са необходими за довършване на онези обекти в сградата, на които той е собственик, но не и на цялата сграда; - че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, защото ищецът не е заявявал искане ответникът да бъде осъден да заплати конкретна сума за извършване на строителните дейности, за които иска овластяване и тъй като ищецът е посочил конкретни дейности, които съдът да му разреши да извърши, а не всички, които са дължими за завършване на сградата до определен етап. От обжалвания акт се установява, че в него въззивният съд се е произнесъл по оплакванията, заявени от ответника във въззивната жалба, за недопустимост на първоинстанционното решение, поради произнасяне с него извън петитума на предявения иск по чл. 80, ал. 1 ЗЗД. Той е посочил, че за редовността на подадената искова молба изобщо не е било необходимо да бъдат уточнявани по вид и обем отделните строителни дейности, които ищецът иска съдът да му разреши да извърши вместо ответника. Това е обосновано с интереса, който ищецът има, като възложител на строежа на цялата сграда, чието построяване е предмет на договора за изработка, и като собственик на отделни обекти в нея, който е тази сграда да бъде завършена в цялост. С оглед на това е преценил, че надлежният петитум на предявения иск е за разрешаване овластяването на кредитора да извърши всички действия за изграждане на сградата до такъв етап, при който тя се въвежда в експлоатация. Въззивният съд е посочил и това, че с иска по чл. 80, ал. 1 ЗЗД се цели освен овластяване на кредитора да извърши дължими от длъжника действия, но също така и осъждане на този длъжник да заплати разходите, които следва да бъдат направени за изпълнение на тези действия, защото те са за негова сметка, поради което при уважаване на иска съдът дължи да осъди ответното дружество да заплати на ищеца средствата, нужни за довършване на сградата, които възлизат на сумата от 857 024 лв. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е разгледал и заявеното в процеса от ответника защитно възражение, че неизпълнението на задълженията му за завършване на сградата се дължи на поведението на ищеца, в качеството му на възложител, като е счел, че няма представени доказателства за това, че този субект е имал такова поведение, което да е в пряка причинна връзка със забавеното строителство, с изграждането на сградата в отклонение от одобрените строителни книжа, както и с постановеното спиране на строежа със заповед на компетентния административен орган. Съдът е обсъдил и възражението на ответника, че протокола за определяне на строителна линия и ниво за строежа на сградата, възложен с процесния договор за изработка, е издаден на лице, различно от него, което е друг строител, в полза на който ищецът първоначално е учредил право на строеж, както и че за да може той да извърши необходимите СМР за завършване на сградата, е следвало такъв протокол да бъде издаден на негово име, което не е направено от ищеца. Той се е позовал на информация, съдържаща се в прието във въззивното производство писмо от ДНСК, и е заключил, че когато такъв документ веднъж е издаден за строежа, както се установява в случая, не се налага неговото повторно съставяне при смяна на строителя и при промяна на одобрените проекти за строежа. В обжалваното решение има изложени и съображения за това, че по иска по чл. 80, ал. 1 ЗЗД на ищеца следва да бъде разрешено да извърши всички строителни дейности за завършване на строежа на цялата сграда, а не само тези за завършване на собствените му самостоятелни обекти в нея, тъй като интересът му от търсената с този иск защита е да бъде изградена цялата сграда до степен, при която може да бъде въведена в експлоатация, което е задължително условие, за да може той да ползва своите обекти по предназначение. Въззивният съд е обсъдил и събраните в производството доказателства, като е направил и извод за това какви конкретни обстоятелства, които са включени в предмета на доказване, се установяват от тях, като касаторът не уточнява точно кое доказателство, от което се доказва релевантен за спора факт, не е анализирано в обжалвания акт. Дали изводите, направени от въззивния съд при обсъждане на доводите на ответника, касаещи основателността на предявените искове, и при анализ на събраните в производството доказателства, са необосновани, както поддържа касаторът, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение, по който касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо трябва да се приеме, че обжалваното решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната задължителна съдебна практика и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по конкретизирания процесуалноправен въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Рони М-91“ ЕООД поставя и следния въпрос, който след конкретизацията му от съда е: 1) Допустимо ли е да бъде пререшен въпросът за обема, до който ищецът може да упражни правото си по чл. 80, ал. 1 ЗЗД, когато е налице влязъл в сила акт за това?. Този въпрос изобщо не отговаря на фактите по делото, в което не са налице данни да е постановен влязъл в сила съдебен акт между страните по спора, в който да се съдържа произнасяне по въпроса за това в какъв обем ищецът може да упражни правото си по чл. 80, ал. 1 ЗЗД по отношение на неизпълненото от ответника задължение за завършване на строежа на сградата, възложен с процесния договор за изработка. Не се твърди и не се доказва да е налице влязло в сила съдебно решение, с което да е разгледан иск по чл. 80, ал. 1 ЗЗД, имащ за предмет овластяването на ищеца да извърши част от строителните действия, които са възложени за изпълнение с договора за изработка, което да е следвало да бъде съобразено в настоящия процес. Освен това по делото не е постановен и окончателен акт на съда за това, че предявеният иск по чл. 80, ал. 1 ЗЗД е изцяло или частично недопустим. Извод за недопустимост на иска по чл. 80, ал. 1 ЗЗД е направен единствено в решението от 05.04.2012 г., постановено по т.д. № 591/2004 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав, с което производството по него е прекратено, но решението в тази му част, имащо характер на определение, е отменено при инстанционния му контрол с определение от 28.07.2015г., постановено по гр.д. № 1125/ 2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което делото е върнато на първа инстанция за произнасяне по основателността на този иск. След като поставеният от ответника въпрос не отговаря на данните по делото, то той не е включен в неговия предмет и по него няма произнасяне в обжалваното решение. Следователно той не отговаря на изискванията за осъществяване на общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът „Рони М-91“ ЕООД формулира и следните два въпроса: Правните и фактическите действия по въвеждането в експлоатация на сградата четвърта категория по ЗУТ, представляващи издаване на административен акт, който ще следва да се издаде от административен орган, който не е участвал в производството по делото, представляват ли заместими действия, за извършването на които могат да бъдат овластени трети лица? Допустимо ли е да бъде разрешено извършването на правните и фактическите действия по въвеждането в експлоатация на сградата, представляваща незаконен строеж?. По тези въпроси също няма произнасяне в обжалваното решение. В него въззивният съд не е разглеждал изобщо въпроса дали по предявения иск с правна квалификация чл. 80, ал. 1 ЗЗД трябва да бъде разрешено на ищеца да извърши действия по въвеждането в експлоатация на сградата, чието изграждане е предмет на процесния договор за изработка. Това е така, защото предмет на този иск и оттам на произнасянето с първоинстанционното решение, което е оставено в сила от въззивния съд, е овластяването на ищеца да извърши за сметка на ответника само фактическите действия по изграждане на сградата до етап, до който тя може да бъде въведена в експлоатация, но не и каквито и да било действия по съставяне на някой от документите, които се издават в процеса по строителство съгласно нормативните актове, включително на удостоверение за въвеждане на строежа в експлоатация, което се издава от компетентния за това държавен орган съгласно чл. 177, ал. 3 ЗУТ. Следователно тези въпроси също не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на решението на възивния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът „Рони М-91“ ЕООД се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че възззивното решение в обжалваната от него част е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Касаторът посочва, че порокът, водещ до очевидна неправилност на обжалваното решение, представлява допуснато от въззивния съд процесуално нарушение по необсъждане на събраните по делото доказателства, както и на защитните доводи на страните. Тези процесуални правила, които се сочи да са нарушени, обаче не могат да се определят като основополагащи за производството, поради което порокът, на който се позовава касаторът, е в проявната му форма, която представлява касационно основание за обжалване на решението на въззивния съд като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и в изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма, при която едно решение се допуска до касация. Ето защо обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен и неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 216 от 05.04.2024 г., постановено по в.т.д. № 69/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, девети състав, допълнено с решение от 12.08.2024 г., постановено по същото дело, в частта, обжалвана от ответника по предявените искове „Рони М-91“ ЕООД. По касационната жалба, подадена от Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът-ищец се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е посочил, че в обжалваното решение е налице произнасяне по три въпроса, които са конкретно формулирани от него, което е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Първият от тези въпроси е: Как се установява размера и предвидимостта на вредите при неизпълнение на задължение по двустранен договор, ако те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението?. Този въпрос е поставен във връзка с извода на въззивния съд, че в производството от ищеца не са представени доказателства, от които да се установява, че той е претърпял вредите под формата на пропусната полза, чието обезщетение се иска с предявения осъдителен иск по чл. 82 ЗЗД. От една страна, обаче въпросът е формулиран твърде общо и предполага принципен отговор, а от друга страна, изводът на въззивния съд за това дали по делото е доказано, че за ищеца са настъпили претендираните вреди, не е направен принципно, а е съобразен с конкретните доказателства, които са събрани по делото и са анализирани от въззивния съд. Освен това касаторът не сочи практика от вида на тази по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в противоречие с която този въпрос е разрешен от въззивния съд. Въпреки това, трябва да бъде отбелязано, че на настоящия съдебен състав е служебно известно, че по въпроса за това какви са предпоставките за уважаване на иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, е налице задължителна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г., постановено по тълк.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В него е прието, че при предявен иск за обезщетяване на вреди под формата на пропусната полза, причинени от неточно изпълнение на задължението за изграждане на обект, в тежест на възложителя е да докаже, че при точно изпълнение на това задължение той със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. На доказване от възложителя подлежат и останалите факти, относими към основанието на претенцията, а именно предвидимостта на вредата към момента на пораждане на задължението и причинната връзка между пропуснатата полза и виновното неизпълнение на длъжника, както и размерът на пропуснатата полза. От мотивите на обжалваното решение е видно, че апелативният съд е приел, че за да бъде уважен предявеният иск за заплащане на обезщетение за вреди, в производството трябва да бъде доказано, че ищецът е претърпял твърдяната от него вреда, изразяваща се в неполучена наемна цена за ползване на два обекта, които е следвало да бъдат изградени в сградата, чието построяване е възложено за изпълнение на ответника с процесния договор за изработка. С оглед на това въззивният съд е обсъдил и представените от ищеца доказателства за това, които са писмени и представляват сключени два договора за наем и е направил извод за това дали те могат да се противопоставят на ответника в процеса и да се ползват с доказателствена сила по отношение на него за установяване на конкретни обстоятелства. Това, че въззивният съд е изискал от ищеца да докаже по делото настъпването на конкретната вреда, която иска да бъде обезщетена, съответства на даденото разрешение за това в посочената задължителна практика. Въпросът дали е неправилен изводът на въззивния съд, че този елемент от фактическия състав на правото за обезщетяване не е доказан от събраните в производството доказателства, не може да бъде разглеждан от касационния съд в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване. Следователно по първия от поставените от ищеца въпроси не е налице основанието за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следващият въпрос, който касаторът-ищец формулира в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е относно понятието претърпяна загуба, като елемент от фактическия състав на правото за получаване на обезщетение за вреди, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Този въпрос не е включен в предмета на делото и по него няма произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, защото имуществените вреди, които ищецът твърди, че е претърпял в резултат от неточното във времево отношение изпълнение от ответника на задължението му да извърши работата, възложена с процесния договор за изработка, са от вида пропусната полза, а не претърпяна загуба. Ето защо този въпрос не отговаря на изискванията за осъществяване на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“ поставя и следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди наведените от страна в процеса доводи във връзка с въпрос от значение за правилното решаване на делото, както и доказателствата, събрани за установяване на съответните обстоятелства, като изложи ясни и аргументирани мотиви, отразяващи неговите изводи по този въпрос?. Както вече беше посочено, при разглеждане на идентичен въпрос, формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, подадено от „Рони М-91“ ЕООД, той се отнася до задълженията на въззивния съд при решаване на делото, поради което има характера на процесуалноправен, и по него има постановена задължителна съдебна практика, разрешенията в която бяха подробно цитирани и няма отново да бъдат повтаряни. При формулиране на въпроса касаторът не сочи точно кои доводи не са обсъдени и кои доказателства не са анализирани от въззивния съд в обжалваното решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване обаче е направено общо позоваване на това, че въззивният съд не е съобразил довода на ищеца, че представените писмени договори за наем, които той е сключил за обекти в сградата, която ответникът не е завършил в уговорения в договора за изработка срок, се ползват с доказателствена сила, както и че те не са оспорени по предвидения в процесуалния закон ред за оспорване на тяхната истинност. Ето защо следва да се приеме, че касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с необсъждане на тези доводи. От съдържанието на подадената от ищеца въззивната жалба срещу първоинстанционното решение се установява, че в нея е заявено оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, че по делото не е доказано, че той реално е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи в резултат на неизпълнението от ответника на задължението му за изграждане в срок на сградата, в която се намират собствени на ищеца обекти. От мотивите на обжалваното решение обаче е видно, че това оплакване е разгледано от въззивния съд, който е изложил конкретни съображения за това дали от представените в производството два договора за наем се доказва реалното настъпване на вредата, изразяваща се в невъзможност на ищеца да увеличи имуществото си с получена наемна цена за предоставяне за ползване на собствените му обекти. Въз основа на направения анализ на тези документи и на приложението на процесуалните правила, съдът е счел, че те не се ползват с доказателствена сила в процеса, предвид това, че нямат достоверна дата спрямо ответника и не могат да му се противопоставят. В стадия по селекция на касационните жалби касационният съд не може да се произнася по това дали този извод е неправилен, както счита ищецът. Конкретни доводи за това, че съдът не може да обсъжда доказателствената сила на договорите за наем спрямо ответника, тъй като последният не ги е оспорил в процеса по реда за оспорване на доказателства, не са изложени от ищеца нито в първоинстанционното производство, нито в подадената срещу първоинстанционното решението въззивна жалба, нито в последващ момент във въззивното производство. Ето защо и въззивният съд не е дължал да обсъжда изрично тези въпроси при произнасянето си по това каква е доказателствената сила на тези писмени документи и установяват ли се от тях някакви релевантни към предмета на спора факти. С оглед изложеното трябва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. В обобщение следва да се посочи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 216 от 05.04.2024 г., постановено по в.т.д. № 69/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, девети състав, допълнено с решение от 12.08.2024 г., постановено по същото дело, и в частта, обжалвана от ищеца по предявените искове Сдружение с нестопанска цел „Съюз на слепите в България“. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение