Определение № 591 от 07.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4688/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и по насрещна касационна жалба на ищеца Г. Н. К. срещу въззивно решение № 625 от 12.05.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2593/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, като ответникът го обжалва в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 261847 от 03.06.2022 год., постановено по гр. дело № 5665/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 21 с-в, е уважен предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от обвинение в извършено престъпление по чл. 201 НК, по което ищецът е бил оправдан с присъда от 26.03.2018 год. по ВНОХД № 13/2018 год. на Окръжен съд – Монтана, влязла в сила на 09.10.2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2018 год. до окончателното й изплащане, а ищецът – в частта му, в която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до пълния претендиран размер от 70 000 лв. Касационната жалба и насрещната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени съответно срокът по чл. 283 ГПК и срокът по чл. 287, ал. 2 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите. В касационната жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. В обжалваното решение не били изложени мотиви за значението на всяко едно от установените обстоятелства по делото за размера на обезщетението и за наличието на причинно-следствена връзка с причинените вреди, както и не било отчетено, че за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, в т.ч. за неговото физическо и психическо здраве, за професионалното му развитие, въпреки че за известен период от време той бил останал без работа и финансовото му положение било затруднено; наказателно производство и обвинението не били публично разгласени и били станали достояние единствено на ограничен кръг близки, познати и колеги; към момента на образуване на наказателното производство ищецът бил в активна трудоспособна възраст /54 год./, която предполагала по-висока устойчивост към стреса от наказателното преследване. Въззивният съд не бил съобразил също така интензивността на наказателното преследване, както и че на ищеца била наложена мярка за неотклонение „подписка“, като не му били определяни други мерки за процесуална принуда. Необоснован бил изводът, че е налице пряка причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и получените от ищеца заболявания – артериална хипертония и диабет. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не били взети предвид и продължителността на наказателното производство и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ? 2/ За задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год., т. 3 и 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, решение № 15 от 04.02.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1510/2019 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 53 от 07.05.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3528/2018 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 182 от 05.12.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1331/2016 год., ІІІ г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба Г. Н. К. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната част. В насрещната касационна жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил отчел, че претърпените от ищеца неимуществени вреди били над обичайните такива, както и тяхното конкретно отражение върху живота на ищеца, поради което присъдил обезщетение в занижен размер, в противоречие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. За времето от 11.04.2016 год. до 09.10.2018 год. по отношение на ищеца била постановена окончателна осъдителна присъда за престъпление, което не бил извършил, като през този период изпитвал несигурност и страх от развитието на житейския си път. Впоследствие бил оправдан след възобновяване на наказателното производство, а оправдателната присъда била протестирана от прокуратурата. Участвал в множество процесуални действия, настъпили били трайни и необратими последици за здравето му, загубил възможността да намери работа и да се пенсионира със сравнително добра пенсия, загубил приятели, доброто му име и професионалната му репутация били компрометирани. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния въпрос: Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът, след като е извършил преценка на всички установени за конкретния случай релевантни обстоятелства, да отчете в пълна степен настъпилите отрицателни последици за личния, семейния и професионалния живот, както и за здравословното състояние на увредения и тяхното отражение върху неговия живот, както и да отчете процента на инфлация и икономическата ситуация в страната, така че да бъдат репарирани всички търпени от ищеца неимуществени вреди поради повдигнатото му незаконно обвинение? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год., решение № 79 от 17.07.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2034/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 165 от 16.06.2015 год. на ВКС по гр. дело № 288/2015 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 149 от 02.05.2011 год. на ВКС по гр. дело № 574/2010 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 50077 от 16.05.2023 год. на ВКС по гр. дело № 937/2022 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 50069 от 23.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3451/2022 год., ІІІ г. о., ГК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че на 15.02.2012 год. по повод депозирана жалба от председателя на „Съюза на глухите в България“ срещу ищеца, в качеството му на бивш управител на производствено предприятие към „СГБ“ - „Тих труд – Л.“ ЕООД, била извършена предварителна проверка, в хода на която на 12.04.2012 год. същият дал обяснения. Към 05.04.2012 год. ищецът бил осъждан за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК – с влязла в сила на 15.01.1991 год. присъда по НОХД №2378/1988 год. на СГС, като му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 5 години, което бил изтърпял ефективно, като бил условно предсрочно освободен. На 01.07.1999 год. същият бил реабилитиран за това престъпление с протоколно определение на СРС. На 31.05.2012 год. срещу ищеца било образувано досъдебно производство №544/2012 год. по описа на РУП – Л. за извършване на престъпление по чл. 201 НК, впоследствие преобразувано като сл. дело №23/2013 год. по описа на ОСлО при ОП-М.. На 22.04.2013 год. ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 201, предл. първо, четвърто, пето, шесто и седмо вр. с чл. 26, ал. 1 НК – длъжностно присвояване при условията на продължавано престъпление в периода от 03.02.2010 год. до 05.12.2011 год., за сума в общ размер от 17 708.37 лв., в качеството му на управител на предприятие „Тих труд – Л.“ЕООД – [населено място], като бил разпитан в качеството на обвиняем и му била наложена мярка за неотклонение „подписка“, а на 29.11.2013 год. му били предявени материалите по делото. На 12.03.2014 год. в Районен съд – Лом бил внесен обвинителен акт срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 201, предл. първо, четвърто, пето, шесто и седмо вр. с чл. 26, ал. 1 НК, по който било образувано НОХД № 544/2013 год. по описа на РС-Лом, като същото приключило на 11.04.2016 год. с постановяването на осъдителна присъда, с която на ищеца било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години, чието изтърпяване било отложено за изпитателен срок от 4 години. Присъдата била обжалвана от ищеца като в тази връзка било образувано ВНОХД № 55/2016 год. на ОС-Монтана, като с решение по посоченото дело от 01.08.2017 год. осъдителната присъда била потвърдена. На 24.11.2017 год. ищецът подал молба, съдържаща искане за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 55/2016 год. на ОС-Монтана, по която било образувано НД № 1461/2017 год. на САС, като с решение № 52 от 19.02.2018 год. наказателното производство било възобновено, решението от 01.08.2017 год. било отменено, а делото – върнато за разглеждане на ОС-Монтана. След възобновяването на производството било образувано ВНОХД № 13/2018 год. на ОС-Монтана, по което на 26.03.2018 год. Била постановена присъда, с която била отменена изцяло осъдителната присъда, постановена по НОХД № 155/2014 год. на РС – Лом, като ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение и бил отхвърлен предявения срещу него граждански иск. Срещу така постановената оправдателна присъда бил подаден касационен протест, по който било образувано НД № 657/2018 год. на ВКС. В проведеното по посоченото дело открито съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура заявил, че не поддържа касационния протест, подаден от Окръжна прокуратура – М., както и че новата въззивна присъда е правилна. С Решение № 150 от 09.10.2018 год. оправдателната присъда била оставена в сила. В обобщение въззивният съд е посочил, че в така проведеното наказателно производство ищецът бил участвал лично общо 21 дни в процесуално-следствени действия и в открити съдебни заседания. Наказателното производство срещу него било продължило общо 6 години, 4 месеца и 9 дни, считано от 31.05.2012 год. – когато било образувано досъдебното производство, до 09.10.2018 год. – когато бил постановен окончателният съдебен акт от ВКС /в това число досъдебното производство, съдебното производство пред РС-Лом, двете въззивни производства пред ОС – Монтана, производството по възобновяване пред ВКС и касационното производство пред ВКС/. В този период бил включен и периодът от 3 месеца и 23 дни – от 01.08.2017 год. – влизането в сила на осъдителната присъда по НОХД № 155/2014 год. на РС – Лом, до 24.11.2017 год. – когато ищецът депозирал в РС – Лом молба за възобновяване на наказателното производство. От момента, в който ищецът бил привлечен като обвиняем – 22.04.2013 год. до окончателното приключване на наказателното производство срещу него с влязла в сила оправдателна присъда на 09.10.2018 год. бил изминал период от 5 години, 5 месеца и 18 дни. Въззивният съд е приел въз основа на представения по делото констативен протокол от 28.03.2019 год, изх.№РС-19-138/29.03.2019 год./, че Инспекторатът към ВСС е извършил проверка по оплакване на ищеца за нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на НОХД № 155/2014 год. на РС – Лом, като било констатирано, че общата продължителност на наказателното производство не надхвърля разумния срок и искането на ищеца за определяне на обезщетение било отхвърлено. Въззивният съд е ценил показанията на разпитаните по делото свидетели, а въз основа на удостоверение за психическа годност №423251 от 02.05.2017 год. е приел за установено, че на ищеца била призната по съответния ред психологическа годност да осъществява таксиметров превоз. Посочил е, че според свидетелство за съдимост от 23.08.2017 год. ищецът бил със статус „осъждан“. Кредитирал е заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, според което през периода от 31.05.2012 год. до 26.03.2018 год. здравословното състояние на ищеца се било влошило, като в този период били за първи път диагностицирани множество нови заболявания: бронхиална астма с преобладаващ алергичен компонент, полисинуит /възпаление на околоносните кухини/, остър тонзилит /възпаление на сливиците/, девиация на септума /изкривяване на преградата на носа/, хипереозинофилен синдром, чернодробна стеатоза, холелитиаза /камъни в жлъчката/, кристални отлагания в стъкловидното тяло. В този период при ищеца също така се били проявявали заболяванията артериална хипертония и нарушения на глюкозен толеранс, които били с давност преди 31.05.2012 год. Нямало пряка причинно-следствена връзка между появата на всички тези заболявания с воденото срещу ищеца наказателно производство. Въпреки това възпалителните прояви в белите дробове, в областта на гърлото и синусите, артериалната хипертония и захарният диабет можели да се обострят от преживян стрес и негативни емоции. Въз основа на заключението по допусната във въззивното производство съдебно-психологическа експертиза, изготвена след извършен амбулаторен преглед на ищеца за нуждите на експертизата на 22.03.2023 год., въззивният съд е приел за установено, че описаните в свидетелските показания симптоми, преживявания и поведение на ищеца /нарушения на съня, мускулни крампи, главоболие, кръвоизливи в очите, кръвотечение от носа, затвореност, невъзможност да изпита радост, стрес, сърцебиене, задух, тремор на горните крайници, паник-атаки, отчаяние, усещане за потъване/ позволяват да се приеме, че в периода от 15.02.2012 год. до 09.10.2018 год. ищецът бил преживял посттравматично стресово разстройство. Към периода на изготвяне на експертизата ищецът бил психично здрав, като било възможно да се бил справил с преживяно посттравматично стресово разстройство, намиращо се в пряка причинна връзка с воденото срещу него наказателно производство. Косвено свидетелство за негативните преживявания на ищеца във връзка с наказателното производство било отбелязаното в заключението по съдебно-медицинската експертиза, че възпалителните процеси в белите дробове, както и в областта на гърлото и синусите, артериалната хипертония и захарния диабет, като заболявания, можело да се обострят от стрес с изживени негативни емоции. По време на посттравматично стресово разстройство се наблюдава и силно влошаване на соматичното здраве. Към момента на изготвяне на заключението ищецът бил психически здрав, успял бил да преработи и компенсира преживяното посттравматично стресово разстройство, шегувал се и не търсел психологическа и психиатрична помощ. Въззивният съд е изложил съображения, че ищецът бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което било предвидено наказание „лишаване от свобода“ в размер до осем години, като била предвидена кумулативно възможност съдът да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния и да го лиши от права да заема определени длъжности, или да упражнява определена професия. Наказателното производство срещу ищеца било продължило за период от общо 6 години, 4 месеца и 9 дни, от който не следвало да се изключва периодът от 3 месеца и 23 дни – от влизането в сила на осъдителната присъда до подаването на молбата за възобновяване на наказателното производство – през този период нямало висящо наказателно производство срещу ищеца, но той бил търпял особено силни негативни емоции, породени от влязлата в сила осъдителна присъда, с която е бил признат за виновен за извършване на длъжностно престъпление, и имал статус на осъдено лице, което било непреодолима пречка да започне работа на материалноотговорна длъжност, за каквато притежавал необходимата квалификация и професионален опит, и за каквато длъжност бил одобрен. Въззивният съд е приел също така, че трябва да бъде зачетен и периода от образуването на наказателното производство срещу ищеца на 31.05.2012 год. до датата, на която бил привлечен като обвиняем – на 22.04.2013 год. През този период на ищеца било известно, че срещу него е образувано наказателно производство за извършено длъжностно присвояване /тъй като на 12.04.2012 год. бил давал обяснения в хода на предварителната проверка по жалбата на действащия управител на предприятието, известни му били резултатите от извършената ведомствена ревизия в предприятието, от него било изисквано представяне на документи във връзка с разследването, разпитвани били негови колеги в качеството на свидетели/. Доказано било, че ищецът имал необходимата квалификация и документи да започне работа като таксиметров шофьор, но бил възпрепятстван да започне такава работа в резултат от влязлата в сила осъдителна присъда срещу него. От момента, в който ищецът бил привлечен като обвиняем – на 22.04.2013 год. до окончателното приключване на наказателното производство срещу него с влязла в сила оправдателна присъда – на 09.10.2018 год., бил изминал период от 5 години, 5 месеца и 18 дни. През част от този период – от 22.04.2013 год. до влизане в сила на осъдителната присъда срещу него на 01.08.2017 год. – т.е. 4 години, 3 месеца и 10 дни, ищецът бил с мярка за неотклонение „подписка“. За целия период на наказателното производство ищецът участвал лично общо 21 дни в процесуално-следствени действия и в открити съдебни заседания в [населено място], [населено място] и [населено място]. По-голямата част от тези процесуално-следствени действия се били осъществявали извън постоянното местожителство на ищеца /гр. София/ и били свързани с необходимост от продължително пътуване, поради отдалечеността на [населено място] и [населено място]. Предвид фактическата и правна сложност на наказателното производство, въззивният съд е счел, че общата продължителност на наказателното производство срещу ищеца не надхвърля разумния срок. Въпреки това налице била неефективност на действията по разследването и несъбиране на посочените от обвиняемия доказателства, което наложило събирането им на по-късен етап – едва в съдебната фаза на процеса, което причинило допълнителни негативни преживявания на ищеца – сстрес, отчаяние, чувство за несправедливост, огорчение, неудовлетворение. В периода, в който протичало наказателното производство, здравето на ищеца се било влошило и той бил търсил многократно медицинска помощ по повод заболявания на дихателната система /бактериална пневмония, астма, синузит/, както и по повод на проблеми със зрението. С влязло в сила експертно решение на ТЕЛК в същия период, считано от 12.04.2018 год.на ищеца била призната трайна нетрудоспособност поради общо заболяване общо 72% за период от 3 години – до 01.06.2021 год. Въззивният съд е отрекъл да е доказано наличието на пряка причинна връзка между наказателното производство и появата на посочените заболявания на ищеца, макар част от тях да са били диагностицирани за пръв път в периода, през който срещу ищеца било провеждано наказателното производство. Въпреки това е счел, че е настъпило общо влошаване на здравето на ищеца в периода на наказателното производство, обусловено от преживявания стрес и негативни емоции и обостряне на част от съществуващите заболявания на ищеца – възпалителните прояви в белите дробове, в областта на гърлото и синусите, артериалната хипертония и захарният диабет, който извод е посочил, че се подкрепя и от обстоятелството, че в края на този период, влошаването на здравословното състояние на ищеца било обосновало признаването на трайна инвалидност на ищеца с влязло в сила експертно решение на ТЕЛК. Приел е за доказано и трайно влошаване на психическия статус и емоционалното състояние на ищеца – той бил изключително стресиран, чувствал се много зле, бил силно отчаян, чувствал, че потъва, получавал паник-атаки, нарушения на съня, главоболие, станал затворен, не можел да изпита радост, преживял посттравматично стресово разстройство. Въззивният съд е отчел, че към момента на започване на наказателното производство ищецът бил на 54 години – в зряла възраст, на която той имал вече постигнато високо ниво на професионална реализация, ползвал се с добро име в обществото, бил в добро общо здравословно състояние, имал здраво семейство с дългогодишен брак и две пораснали деца. По време на наказателното производство семейството му било изпаднало в тежко финансово състояние и той не е можел да отговори на финансовите нужди на своите учащи деца /студент и гимназист/, възникнали били трудности от интимен характер в отношенията със съпругата му, влошаването на здравословното му състояние, двукратната хоспитализация и наложилото се лечение с множество медикаменти, допълнително било усложнило и финансовото, и организационното, и емоционалното и психическо състояние на членовете на неговото семейство, което от своя страна било утежнило преживяването на наказателното производство от страна на ищеца. В края на наказателното производство – при влизане в сила на оправдателната присъда, ищецът бил на 60 години, с отнети професионални перспективи, със силно ограничена трудоспособност, със сериозна финансова задлъжнялост, в тежко емоционално и психическо състояние. От друга страна съдът е взел предвид, че по време на наказателното производство ищецът бил имал подкрепата на своето семейство и на съпругата си, както и че понастоящем психическото му състояние вече било възстановено, той бил психически здрав, успял бил да преодолее преживяното посттравматично стресово разстройство. Предвид посочените обстоятелства въззивният съд е намерил, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, съобразно критериите, формулирани с ППВС №4/1968 год., за претърпените от ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение следва да бъде определено в размер на 25 000 лв., като съответстващо на тежестта на повдигнатото обвинение и то свързано с професионалната реализация на ищеца, предвидената в закона кумулативна възможност за конфискуване на част от имуществото му и лишаването му от права, произнесената осъдителна присъда, потвърдена и от въззивната инстанция, преживеният период, в който ищецът бил със статут на осъдено лице, големият брой процесуални действия и съдебни заседания, в които ищецът се бил явявал лично, като бил принуден да пътува продължително всеки път, същественото влошаване на общото му здравословно състояние в причинна връзка с наказателното производство, преживяното посттравматично стресово разстройство, както и съществено влошеното му качество на живот в резултат от наказателното производство. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до размера от 25 000 лв., която претенция е уважена, а в останалата част, в която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до пълния претендиран размер от 70 000 лв. първоинстанционното решение е потвърдено. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че поставените от касаторите идентични въпроси, които обобщени и уточнени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., се свеждат до въпроса за определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и за тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, покриват общото и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите са от значение за изхода от спора и е необходима проверка за разрешаването им от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. задължителната такава, по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 52 ЗЗД /цитирана от касаторите/. Прокуратурата на Република България е освободена от държавна такса /Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГК/. На основание чл. 18, ал. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът-ищец Г. Н. К. следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 5 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд