Определение № 2728 от 21.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1769/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Ревоню“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 1440 от 11.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 814/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, шести състав, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството срещу определение № 3952 от 13.11.2023 г. по т. д. № 2113/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-18 състав в частта, с която е допълнено по реда на чл. 248 ГПК протоколното определение от 12.09.2023 г., постановено по същото дело, като „Ревоню“ ЕООД е осъдено да заплати на „Оникс Енерджи“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 3 500 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, и сумата от 300 лв., представляваща разноски за възнаграждение на вещо лице. В частната касационна жалба се излага, че определението е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и се моли за отмяната му. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд не е бил надлежно сезиран с молба по чл. 248, ал. 1 ГПК по съображения, че с прекратителното определение на СГС от 12.09.2023 г. е сложен край на делото, поради което не може след неговото постановяване ответникът да заяви валидно искане за присъждане на разноски с посочване на техния размер, да представи списък по чл. 80 ГПК и доказателства за извършването им, което би могъл да стори само до приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. Излага подробни доводи и за това, че въззивният съд не е съобразил липсата на годни доказателства, документално установяващи размера и реалното извършване на претендираните разноски, като част от тях не са били конкретизирани и поискани с молбата по чл. 248 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, разрешени според жалбоподателя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – в противоречие с практика на ВКС, вкл. задължителна такава, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. В хипотеза на оттегляне на иска, направено преди датата на първото по делото открито съдебно заседание, когато на откритото съдебно заседание е присъствал процесуален представител на ответника, упълномощен преди датата на оттеглянето на иска, и в това открито съдебно заседание е прекратено делото именно поради оттеглянето на иска, допустима ли е молба на ответника по чл. 248 ГПК за допълване на съдебния акт в частта за разноските, когато в последното открито съдебно заседание не е представил нито списък с разноски, нито доказателства за извършването им, нито е конкретизирал размера на претендираните от него разноски? В горната хипотеза твърдението на ответника, че се е запознал с молбата за оттегляне на иска едва в откритото съдебно заседание, счита ли се за извинителна причина за непредставяне на списък с разноски и доказателства за извършването им в първото и последно открито по делото заседание? Допустимо ли е съдът да му дава възможност да черпи права от процесуалното си бездействие? Налице ли е основание и следва ли да му бъдат присъдени разноски, когато доказателствата за това, че са направени, се представят след приключване на делото? Кой е крайният момент, до който може да се конкретизира искането за разноски, да се представи списък и доказателства за извършването им, ако делото е прекратено в първото открито съдебно заседание поради депозирана по-рано молба за оттегляне на иска, за което заседание е бил редовно призован ответникът и на него е присъствал процесуалният му представител? и 2. Следва ли да бъде присъждана като деловодни разноски всяка сума, която е заплатена от трето за спора лице, без да е посочено в платежното нареждане нито кое е реално задълженото лице, нито конкретното дело, нито конкретният договор за правна помощ, за който е заплатен адвокатският хонорар, или сумата, претендирана като разноски, следва да е заплатена от страната, участвала в производството и да е уточнено за кое дело и по кой точно договор се отнася? Допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с твърдяното произнасяне на въззивния съд в противоречие с приетото от ВКС в следната съдебна практика: т. 8 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 321 от 09.05.2012 г. по ч. гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, III г. о. – по въпросите под № 1 и т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 14 от 07.01.2015 г. по ч. т. д. № 3082/2014 г. на ВКС, I т. о., определение № 556 от 19.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4289/2019 г. на ВКС, III г. о., определение № 110 от 25.02.2016 г. по ч. т. д. № 311/2016 г. на ВКС, II т. о. и определение № 170 от 20.05.2019 г. по т. д. № 2093/2018 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2. В условията на евентуалност се поддържа, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – допълнителен селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и отговорите по тях ще допринесат за правилното прилагане на чл. 78, ал. 4 ГПК, чл. 80 ГПК и чл. 248 ГПК. Излагат се съображения и за наличието на самостоятелните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК, изведени отново от твърдяното произнасяне на съда по недопустима молба по чл. 248 ГПК и при липса на надлежни доказателства, удостоверяващи реалното плащане на претендираните разноски. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – „Оникс Енерджи“ ЕООД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл, въззивният съдебен състав е възприел следната фактическа обстановка: производството по т. д. № 2113/ 2022 г. на Софийския градски съд е било образувано по иск с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от „Ревоню“ ЕООД против „Оникс Енерджи“ ЕООД за присъждане на сумата 110 000 лв., за която по реда на чл. 417 ГПК била издадена заповед за изпълнение № 24984/02.09.2022 г. по гр. д. № 43390/ 2022 г. на Софийския районен съд; с молба с вх. № 80127/01.09.2023 г. ищецът е направил изявление за оттегляне на иска; в съдебното заседание, проведено на 12.09.2023 г., пълномощникът на ответника – адв. В. Н., заявил претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и внесен депозит за ССчЕ, като поискал да му бъде предоставен срок, в който да формулира искането и да представи счетоводни документи за заплащане на възнаграждението; към молба с вх. № 84065/19.09.2023 г. ответникът приложил списък на разноските по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 16.01.2023 г., платежен документ от 27.04.2023 г. за сумата 2 500 лв. и протокол от 23.05.2023 г. за сумата от 1 000 лв. При тези данни решаващият съдебен състав е споделил съображенията за допустимост и основателност на молбата по чл. 248 ГПК, изложени в мотивите на първоинстанционното определение, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК. В допълнение допустимостта на предявеното от ответника искане за допълване на прекратителното определение в частта за разноските е обоснована със задължителните указания по т. 8 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като е посочено, че в конкретния случай е имало извинителна причина за непредставянето на списък по чл. 80 ГПК в откритото съдебно заседание, в което делото е било прекратено – ответникът не е бил уведомен по надлежния ред за депозирането на молбата за оттегляне на иска, узнал е за подаването ѝ в деня на първото заседание по делото и затова не е могъл да предвиди, че първото заседание ще бъде и последното по делото, за да изпълни своевременно изискването на закона. Съдът се е позовал и на това, че в съдебната практика няма разногласие относно признатото на страните право да поискат в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК присъждане на сторените преди прекратяването разноски и да представят доказателства за извършването им, когато производството е било прекратено с определение в закрито заседание, тъй като срокът за упражняване на правото на разноски до края на устните състезания обективно не е могъл да бъде спазен, както и че когато основанието за прекратяване на делото е по причина извън поведението на ответника, той може да заяви искането за присъждане на разноски с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която се разглежда по реда на чл. 248 ГПК. По спора за реалното заплащане на адвокатското възнаграждение съставът на въззивния съд е посочил, че според условията на договора за правна защита и съдействие от 16.01.2023 г. ответникът е трябвало да заплати на повереника в брой или по сметка с IBAN [банкова сметка] до приключването на делото в първоинстанционното производство сумата 5 000 лв. Платежният документ от 27.04.2023 г. удостоверява постъпването по посочената сметка на сумата 2 500 лв. с наредител Г. П. Г. (управител на ответното дружество), както и основанието за внасяне - „договор за правна помощ“, което според съда в достатъчна степен установява осъществяването на релевантния факт. В протокола от 23.05.2023 г. е отразено плащането от клиента на сумата 1 000 лв. и този документ, в който изрично е посочено, че е съставен във връзка с уговорката относно заплащането на адвокатско възнаграждение в договора от 16.01.2023 г., съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС има характер на разписка. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от кумулативно изискуемите предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая и двете групи въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те съдържат цялата фактическа обстановка по процесуалноправния спор (според вижданията на частния жалбоподател и в отклонение от приетото от въззивния съд), а от Върховния касационен съд се иска да даде отговор по съществото му, като въз основа на фактите се произнесе относно обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение. Т. е. въпросите с изложената в същите конкретика са относими изцяло към правилността на атакувания съдебен акт, не касаят приложението на абстрактна правна норма и поради това не притежават характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Неустановяването на първата селективна предпоставка е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение. Отсъстват и самостоятелните основания на чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивното определение не се преценява като вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Правните изводи на въззивния съд за допустимостта на молбата по чл. 248 ГПК съответстват на практиката на ВКС, а от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява нито допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито превратно прилагане на закона. Несъответствието между доказателствата и приетите за установени от съда факти не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като отново предполага извършване на преценка по съществото на частната касационна жалба. Такава съдът има правомощие да извърши едва след като установи приложното поле на касационното обжалване. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение