Определение № 27 от 30.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 21/2024 г.

Производството е по чл. 135, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е във връзка с Определение № 4064 от 16.04.2024 г., постановено по адм. д. № 3668 по описа на Административен съд София – град (АССГ) за 2024 г., с което е повдигнат спор за подсъдност между АССГ и Софийския районен съд (СРС) относно подсъдността на правния спор, повдигнат с искова молба, предявена от В. Е. Б. срещу Столична община (СО). С исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за несъществуване (недължимост), като погасено по давност, на вземане на СО за сумата 200,00 лв., представляващо глоба, наложена на Б. с Наказателно постановление № 317928 от 29.08.2017 г., издадено от заместник- кмета на СО, за събирането на което вземане срещу нея е образувано изпълнително дело № 20218490402839 по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) А. Петров. Исковата молба е била предявена пред СРС, който с Определение № 10326 от 07.03.2024 г., постановено по гр. д. № 20241110110499 по описа за 2024 г. е изпратил делото по подсъдност на АССГ. Прието е от съда, че за определяне на приложимия ред за защита в контекста на предявения иск следва да се вземе предвид не образуваното изпълнително производство, а характерът на вземането, чието несъществуване се претендира. Доколкото то произтича от наказателно постановление, то не е гражданскоправно, а има публичен характер. Независимо от образуваното производство за събиране на публичното вземане пред частен съдебен изпълнител, предявените искове за съществуването му, дължимостта или погасяването му, следва да се разгледат от административния съд – само той разглежда и се произнася по жалби срещу актове, установяващи публични вземания и по жалби срещу действията на публичния изпълнител, натоварен със задължението да събира тези вземания. По тези причини съдът направил преценка, че разглеждането на спора е от компетентността на административните съдилища. Във връзка с това определение пред АССГ било образувано адм. д. 3668 по описа за 2024 г., по което е постановено посоченото по – горе определение, с което е повдигнат спорът за подсъдност. За да приеме, че делото не му е подсъдно, административният съд се е аргументирал с обстоятелството, че вземанията по влезли в сила наказателни постановления са публични – чл. 162, ал. 2, т. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Приел е също, че съгласно чл. 163, ал. 4 ДОПК, „в случаите, когато публични вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител, събирането им се извършва по реда на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), а това определя и реда за защита на засегнати права в процеса на принудителното изпълнение.“ Посочил, че редът за събиране на публичното вземане определя и компетентният съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на оспорено вземане от този вид. Съобразил, че в случая на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК, във вр. с чл. 2, ал. 3 от Закона за частните съдебни изпълнители публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител. Приел, че предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 439 ГПК и следва да се разгледа от гражданския съд. Изложил съображения, че при принудително събиране на публично общинско вземане съдебният изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по възражението за давност, основано на чл. 171 ДОПК. Взел предвид, че съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, с който е признато за установено, че не са налице материалноправните предпоставки за законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по давност. Аргументирал се, че тъй като няма правомощие да се произнася по възражение за давност и не е орган в структурата на общинската администрация, съдебният изпълнител не би могъл да приеме, че е погасено по давност публичното общинско задължение, а с оглед разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК той не разполага с възможността да вземе предвид евентуално постановено от орган в структурата на общинската администрация подобно оттегляне, извършено след предаването на публичното задължение за събиране по реда на ГПК. Съдът приел, че наличието на давност може да обоснове отправянето на искане от взискателя по чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, но заявяването му е по волята на взискателя. В този смисъл посочил, че единственият способ за защита на длъжника при твърдение за изтекла давност е провеждане на установителния иск по чл. 439 ГПК, поради което приел, че основанието на процесната искова претенция е чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 439 ГПК и компетентен да я разгледа е гражданският съд, който в случая е СРС. Настоящият смесен петчленен съдебен състав по чл. 135, ал. 4 АПК намира, че компетентен да се произнесе по правния спор, повдигнат с исковата молба на Б. срещу СО, е съответният общ (граждански) съд, в случая – СРС по следните съображения: С исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за несъществуване, като погасено по давност публично вземане, произтичащо от глоба, наложена на Б. с влязло в сила наказателно постановление, издадено от заместник-кмета на СО. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК вземанията по влезли в сила наказателни постановления са публични, и съгласно чл. 163, ал. 1 и ал. 3 ДОПК поначало се събират по реда на ДОПК от публичните изпълнители при Националната агенция за приходите, освен ако в закон е предвидено друго. В случая СО се е възползвала от предоставената й с чл. 2, ал. 3 от Закона за частните съдебни изпълнители възможност за избор, като е възложила събирането на глобата на ЧСИ А. Петров. Изпълнителното производство пред съдебния изпълнител се развива по реда на ГПК, съгласно изричната разпоредба на чл. 163, ал. 4 ДОПК. На Б. е била изпратена покана за доброволно изпълнение по чл. 428, ал. 1 и 2 ГПК по образуваното срещу нея изпълнително дело по описа на ЧСИ с А. Петров. В този смисъл разпоредбите на чл. 266 и сл. ДОПК, които съдържат уредбата относно обжалване действията на публичен изпълнител, не намират приложение в случая, тъй като са налице изключенията по чл. 163, ал. 1 и ал. 3 ДОПК – принудителното изпълнение се развива не по реда на ДОПК, а по реда на ГПК. От друга страна, компетентността на административните съдилища е изчерпателно уредена в чл. 128 АПК. Търсената в случая правна защита не може да се квалифицира нито по чл. 128, ал. 1, т. 5 АПК, нито по чл. 292 АПК, доколкото изпълнителното производство се провежда не по реда на АПК, а по реда на ГПК. Защитата по чл. 128, ал. 1, т. 5 и по чл. 292 АПК е допустима единствено в изпълнително производство по чл. 267 АПК, образувано въз основа на издадено изпълнително основание по чл. 268 АПК, каквато хипотеза не е налице в казуса. Предявеният иск не може да се квалифицира и по чл. 128, ал. 2 АПК, тъй като не се оспорва размера на установеното с влязлото в сила наказателно постановление публично общинско вземане, нито се цели установяване съществуването или несъществуването на административно право или правоотношение, а се претендира установяване на факт (изтекла погасителна давност) относно възможността за събиране по принудителен ред на публичното общинско вземане. Следователно искът се отнася до установяване на обстоятелство, което е от значение за законосъобразното развитие и приключване на принудителното изпълнително производство, развиващо се по правилата на ГПК. След като събирането на публичното вземане е възложено на частен съдебен изпълнител и същият извършва процесуални действия по реда на ГПК, то по аргумент на по-силното основание, защитата на длъжника по исков ред срещу изпълнението – за установяване възможността задължението му да се събере принудително, се осъществява също по реда на ГПК чрез иск по чл. 439 ГПК. Компетентен да разгледа и да се произнесе по него е общият съд – чл. 14, ал. 1 ГПК, а не административният съд. По изложените съображения, компетентен да се произнесе по правния спор, предявен с исковата молба на Б. срещу СО е съответният общ съд, в случая Софийския районен съд, съгласно правилата за родовата и местна подсъдност, на който съд делото следва да се изпрати за разглеждане. Така мотивиран, настоящият смесен петчленен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд