Определение № 2267 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 862/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Община Кубрат срещу решение № 180 от 04.11.2025 г. по в. гр. д. № 455/2025 г. на Разградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 144 от 30.07.2025 г. по гр. д. № 59/2024 г. на Кубратски районен съд, с което са уважени предявените от С. Ш. С. срещу жалбоподателя искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за неимуществени вреди от деликт, както и обезщетение в размер на 1 114. 94 лв. за претърпени имуществени вреди от същия деликт, ведно със законната лихва, считано от 07.09.2023 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че не е осъществен фактическия състав на правото по чл. 49 ЗЗД, тъй като по делото не е установено възлагане на работа от страна на ответната община. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички относими доказателства относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в липса на защитна каска, техническа неизправност на ППС и движение с несъобразена скорост. Твърди, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд не е извършил анализ на интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания, продължителността на лечението и икономическите условия в страната. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с които поставя следните въпроси: 1. „Носи ли общината отговорност по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от строително-монтажни работи, извършени от трети лица без възлагане, без разрешение и без знание на общината?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 212/14.12.2010 г. по гр.д. № 1610/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 105/29.06.2011 г. по гр.д. № 1095/2010 г. на ВКС, III г.о.; 2. „Достатъчно ли е самото наличие на дефект на пътното платно за ангажиране отговорността на общината, без да се установи от колко време съществува дефектът и дали е бил известен на общинските органи?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 174/25.07.2013 г. по гр.д. № 1307/2012 г. на ВКС, IV г.о.; 3. „Следва ли съдът да обсъди всички доказателства относно приноса на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо от резултата на административно - наказателното производство?“, за който намира, че е разрешен в противоречие с решение № 130/01.07.2010 г. по гр.д. № 825/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 46/12.04.2023 г. по гр.д. № 2293/2022 г. на ВКС, IV г.о., и 4. „Допустимо ли е присъждане на обезщетение за неимуществени вреди без конкретен анализ на интензитета на болките, продължителността на лечението и социално-икономическите условия съгласно чл. 52 ЗЗД?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и решение № 151/12.07.2012 г. по гр.д. № 1271/2011 г. на ВКС, IV г.о. В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба – ищеца С. Ш. С., в който е застъпено становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.) в частта му досежно иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата 20 000 лв. (част от 45 000 лв.), т. е. в тази част тя е допустима. Касационната жалба в частта й досежно иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди с цена 1 114. 94 лв. е недопустима като насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (с оглед цената на иска, която е под 5 000 лв. ) и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел въз основа на писмените и гласни доказателства по делото следния механизъм за настъпване на процесния пътен инцидент: на 07.09.2023 г. в тъмната част на денонощието, в [населено място], при управлението на индивидуално електрическо ППС, марка „Шауми про 2“ (тротинетка), на Т-образно кръстовище на улиците „Стара планина“ и „Генерал Столетов“ ищецът е попаднал в участък на пътното платно, който не е бил покрит с асфалт, а само с пясък, предвид извършени преди това СМР за присъединяване на етажна собственост към канализационната мрежа, в резултат на което е изгубил контрол над ППС и е паднал. Намерил е, че на улицата в процесния участък е имало необезопасен, необозначен и неосветен изкоп, запълнен с пясък, разположен перпендикулярно на пътното платно, заемащ цялата лента за движение, по която се е придвижвал ищецът. От приетото заключение на съдебномедицинската експертиза е приел за установени и претърпени от пострадалия следните травматични увреждания: счупване – изкълчване на костите на дясна предмишница (главичката на дясна лъчева кост и процесус короноидеус на лъчевата кост), наложило метална остеосинтеза, деформация и флексионна контрактура на дясна лакътна става, липса на консолидация и дислокация на фрагменти, които са довели до трайно затруднение в движенията на дясната лакътна става, до оперативна интервенция с поставяне на метална остеосинтеза и гипсова имобилизация за 45 дни, до последващо медикаментозно и рехабилитационно лечение. Посочил е, че все още не е настъпило възстановяване на здравето, даже има усложнение – липса на срастване на костните фрагменти и тяхното разместване, което е довело до ограничен обем в движението на раменната става. За интензитета и продължителността на претърпените физически болки и душевни страдания и притеснения е кредитирал показанията на свидетелите А., А. и Р., от които е заключил, че ищецът е преживял сериозни психически притеснения, засилени от обстоятелството, че пострадалият е с бъбречна трансплантация и поради това е съществувала реална опасност от усложнения. Въззивният съд е съобразил, че на ищеца е било съставено наказателно постановление за нарушаване на чл. 20, ал. 1 ЗДвП („водачът не контролира ППС, което управлява“), което е било отменено с влязло в сила съдебно решение по адм. н. д. № 94/2024 г. на Кубратски районен съд. Счел е, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответната община по чл. 49 ЗЗД, доколкото процесното ПТП е причинено от падане на пострадалия поради необезопасена дупка на пътното платно на [улица], което е общински път и съгласно § 7, т. 4 ПЗР ЗМСМА е собственост на ответната община. Противоправното поведение на ответника се изразява в неизпълненото от последния нормативно задължение, произтичащо от разпоредбата на чл. 31 от Закона за пътищата, съответната община да изглажда, ремонтира и поддържа пътното платно. По релевираното възражение на ответната община за липса на нейно противоправно поведение, поради това, че не е била уведомена за извършваните дейности по присъединяване на етажната собственост към канализационната система, решаващият съд е счел, че това обстоятелство е ирелевантно, тъй като съгласно чл. 37, т. 3 и чл. 40 от Наредба № 15 за управление на общинските пътища кметът на общината не е упражнил правомощието си за налагане на административни наказания при извършените СМР на пътното платно без разрешение и не е взел мерки за преустановяването им, при което е осъществил противоправно бездействие, довело до опасност от произшествия на общинския път. Въззивният съд е намерил възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия за неоснователно, доколкото, вкл. поради отмяната на съставеното наказателно постановление, не е установено в процеса, че твърдяното противоправно поведение на увредения. Относно справедливия размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт в размер на 20 000 лв., е съобразил вида и тежестта на горепосочените травматични увреждания на ищеца, претърпяните оперативна интервенция с поставяне на метална остеосинтеза и гипсовата имобилизация за 45 дни, последващите медикаментозно лечение и рехабилитация, установеното усложнение – липса на срастване на костните фрагменти и тяхното разместване, довело до ограничен обем в движението на раменната става и обстоятелството, че към момента на приключване на съдебното дирене възстановяването на здравето все още не е настъпило. Взел е предвид и младата възраст на пострадалия и обстоятелството, че негативните емоционални преживявания от процесното непозволено увреждане са засилени поради наличието на трансплантиран бъбрек у ищеца и провежданото затова имуносупресивно лечение, правещи реални множество усложнения от процесните травми. По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му досежно претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт: Първите два въпроса имат сходно съдържание и са свързани с наведени от жалбоподателя доводи за отсъствие на негово противоправно поведение поради това, че не е бил уведомен, нито е давал разрешение или е възлагал извършваните СМР на пътното платно за присъединяване към канализационната мрежа от намиращата се в близост на мястото на инцидента етажна собственост. Въпросите нямат обуславящо значение за изхода на конкретния спор, поради което не удовлетворяват изискването за наличие на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на искания касационен контрол. Това е така, тъй като посочените в тях фактически обстоятелства са без значение за решаващия извод на въззивния съд в атакуваното решение за наличие на противоправно поведение на ответната община, причинило процесния деликт. Противоправното поведение на ответника според решаващия съд се състои в неизпълненото му нормативно задължението да поддържа общинската пътна инфраструктура, съгласно чл. 31 от Закона за пътищата и Наредба № 15 за управление на общинските пътища, което не изисква възлагане, разрешение или знание за извършване на СМР на пътното платно, а единствено поведение, осигуряващо поддържане на общинския път в безопасно за движението по него състояние, което изисква периодични проверки и контрол за това, т.е. активно поведение от съответната община. Поради неосъществено общо основание за допускане на касационния контрол, последният не следва да бъде допуснат, без да е необходимо обсъждането на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Поставеният трети въпрос е свързан с изложените от касатора оплаквания, че съдът не е обсъдил всички относими доказателства относно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Същият е от значение за изхода на конкретния спор, т.е. съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите на обжалвания акт, съдът е обсъдил направеното възражение за съпричиняване и наведения довод за наличие на противоправно поведение от страна на пострадалия, като е изложил своите съображения защо намира същото за неоснователно. Същевременно съдът е препратил към мотивите на първоинстанционното решение съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, в което също е разгледано направеното възражение за съпричиняване и са изложени доводи за неговата неоснователност, вкл. досежно това, че липсва нормативна уредба към датата на инцидента, която да регламентира режима на движение на електрически тротинетки, включително изисквания за обезопасителна екипировка. Поради неосъществено релевирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Последният поставен въпрос се отнася до обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени от въззивния съд при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт при приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Същият притежава характеристиките на правен въпрос и на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но спрямо него не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е разрешен изцяло в съответствие с трайната практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според последната ( ППВС № 4/1968 г. и множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. цитираните от касатора), за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, настъпилите усложнения, възрастта на увредения, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането. При определяне на размера на справедливото обезщетение за процесните неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика на ВКС, взел е предвид конкретните правнозначими обстоятелства, съобразявайки ги в тяхната съвкупност след обсъждане на приетите относими доказателства. Въз основа на събраните по делото свидетелски показания и приетото заключение на съдебно-медицинската експертиза е установил интензитета на претърпените от пострадалия болки и страдания – наред с претърпените физически болки, налице са били и сериозни психически притеснения, засилени от обстоятелството, че ищецът е с бъбречна трансплантация и е съществувала реална опасност от усложнения. Изследвал е процеса на възстановяване, като е съобразил, че същият не е приключил към приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Обсъдил е и настъпилите усложнения – липса на срастване на костните фрагменти и тяхното разместване, което е довело до деформация и ограничаване на движенията в увредения горен крайник. Съобразил е и социално – икономическото състояние в страната, като е взел предвид момента на настъпване на произшествието. Така извършената от въззивния съд преценка е в съответствие със съдебната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което обстоятелство обосновава извод за недопускане на касационно обжалване по последния правен въпрос. Касаторът не е обосновал и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което са позовава бланкетно във връзка с поставените въпроси, така както е предвидено в т. 4 TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновала настъпили изменения в законодателството или обществените условия, налагащи тълкуване от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. С оглед на това, настоящият състав намира, че касационно обжалване на съдебното решение не следва да бъде допуснато и при преценка на това допълнително основание. Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, вкл. в хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. С оглед изхода на спора и на настоящото производство, в полза на адв. С. Ю. Р., който е оказал безплатна правна помощ на ищеца в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, следва да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 550 евро. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С– 438/22, съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет, а дължимото адвокатско възнаграждение се определя като се съобразят вида на спора, фактическата и правната му сложност, материалният интерес и вида и количеството на извършената работа, която в настоящия случай се свежда до изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство без провеждане на открито съдебно заседание. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение