Определение № 2088 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 826/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Д. Х., чрез пълномощника му адв. Д. А. от АС-Варна, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 38/13.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2084/2024 г. по описа на Окръжен съд-Варна, ТО, 4 с-в, с което е потвърдено решение № 2929/01.08.2024 г., постановено по гр. д. № 1163/2024 г. по описа на Районен съд-Варна, с което е отхвърлен предявеният от Х. Д. Х. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо на правото на принудително удовлетворяване с помощта на държавната принуда (поради изтекла погасителна давност) на изпълняемото право в размер общо от 16584,73 лв., представляващо сбора от следните вземания: 1) 14257,98 лв. - главница по договор за предоставяне на потребителски кредит № FL537677/28.06.2010 г.; 2) 1266,51 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 28.09.2011 г. до 21.04.2012 г.; 3) 73,91 лв. - наказателна лихва, изтекла за периода от 28.09.2011 г. до 21.04.2012 г. и 4) 986,33 лв. - съдебно-деловодни разноски, ведно със законната мораторна лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - 23.05.2012 г., до окончателното ѝ изплащане, което е предмет на принудително изпълнение по изп. д. № 995/2022 г. по описа на ЧСИ Д. П.-Я., образувано въз основа на изпълнителен лист от 13.07.2012 г., издаден по ч. гр. д. № 7274/2012 г. по описа на Районен съд-Варна. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като, макар и въззивният съд правилно да е достигнал до правилния правен извод, че до сключване на процесното споразумение от 2022 г. не са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат общата погасителна давност, както и че признанието на дълга не би могло да я прекъсне, в противоречие с материалния закон – чл. 113 ЗЗД, необосновано е достигнал до извода, че въззивникът е извършил действителен отказ от изтекла в негова полза погасителна давност. В този смисъл, счита, че този отказ не е породил правно действие, тъй като длъжникът не е могъл да възприеме действителния смисъл на споразумението, в което този отказ е материализиран – то е било изпратено с пощенска пратка, доставена от куриер, поради което касаторът обективно не е могъл да се запознае с неговото предметно съдържание. От друга страна, клаузата, материализираща отказа от изтекла погасителна давност, съдържа основно цифри (чл. 111, чл. 113 и чл. 110) и абревиатури (ЗЗД), които не са ясни и разбираеми, тъй като те заместват понятия, поради което нямат „изричен характер“ относно действителната воля на длъжника за упражняване на субективното право на отказ от вече изтекла в негова полза погасителна давност. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следния материалноправен въпрос: „Налице ли е валиден отказ от изтекла давност, ако изявлението съдържа обозначението на цифрите и абревиатура на закона, а не на словесни понятия, които означават?“ (твърди се противоречие с решение № 119/18.12.2020 г. по т. д. № 2370/2019 г. на ВКС, І т. о. и решение № 186/19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 927/2012 г., IV г. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че с доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК за безспорни и за ненуждаещи се от доказване с други доказателствени средства по делото са обявени следните правнорелевантни факти: 1) за описаните в исковата молба суми на 13.07.2012 г. срещу ищеца (в полза на „Юробанк и ЕФ Джи България“ АД ) е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 7274/2012 г. по описа на Районен съд-Варна; 2) въз основа на този изпълнителен лист е образувано изп. д. № 3147/2012 г. по описа на ДСИ при РС-Варна, а след прекратяването му - изп. д. № 995/2022 г. на ЧСИ Д. П.-Я. и 3) въз основа на договор за цесия от 18.01.2016 г. банката е прехвърлила процесните вземания на ответното търговско дружество. Приел е, че със споразумение, сключено на 23.08.2022 г. (с изх. № от 15.09.2022 г.) между „ЕОС Матрикс“ ЕООД и ищеца, длъжникът по изпълнението е признал, че е носител на непогасено задължение към „ЕОС Матрикс“ ЕООД в общ размер от 17509,68 лв., породено от договор за кредит от 28.06.2010 г., което е цедирано от „Юробанк България“ АД на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Счел е за установено, че първото образувано изпълнително дело - въз основа на процесния изпълнителен лист, е унищожено, като съобразно представената деловодна справка и отбелязването на гърба на изпълнителния лист от ДСИ то е било прекратено на 17.07.2015 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като липсват данни за последващи изпълнителни действия до образуването на последващото изп. д. № 995/2022 г. по описа на ЧСИ Д. П.-Я.. При тези факти във всички случаи, съгласно постановките на ТР № 2/26.06.2015 г., до момента на сключване на споразумението от 2022 г., до която дата липсва спор, че не са извършвани изпълнителни действия, е бил изтекла общата (5-годишната) погасителна давност по чл.110 ЗЗД. Въззивният съд е изяснил, че удостовереното в споразумението признание на дълга не прекъсва давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, тъй като тя вече е била изтекла (преди сключването на допълнителното съглашение) – в този смисъл е ТР № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4 от 2019 г., ОСГТК на ВКС, в което е разяснено, че признанието следва да бъде направено след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. Счел е, че изрично в клаузата на чл. 6 от споразумението длъжникът Х. Х. е заявил, че на основание чл. 113 ЗЗД упражнява правото на отказ от последиците по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, настъпили до момента на подписване на споразумението. Тълкувайки действителния смисъл на това волеизявление, окръжният съд е приел, че то притежава изричен характер, като съобразно неговото съдържание представлява отказ от вече изтекла погасителна давност. Длъжникът е изявил ясно и безусловно намерение, че не желае да се ползва от последиците на погасителната давност относно цялото парично задължение. Волеизявлението е достатъчно конкретизирано, тъй като има за предмет давността по отношение на всички вземания, предмет на изпълнителния лист, като по аргумент от противното от правната норма, уредена в чл. 113 ЗЗД, действителен е отказ от погасителна давност, след като тя е изтекла. Разглеждайки релевираните във въззивната жалба правни доводи за начина на подписване (при предоставяне чрез куриер) и неразбиране на споразумението в тази част, въззивният съд е достигнал до правния извод, че в случая те са неоснователни, поради което не могат да обосноват неприлагане на последиците на това споразумение. Длъжникът е признал, че доброволно е подписал процесното споразумение, като с подписа си е удостоверил, че се е запознал и съгласил със съдържанието му. Посочените две дати в него не го опорочават, тъй като това обстоятелство очевидно е обусловено от начина на подписването му чрез изпращане по куриер и последващо поставяне на номер от ответното дружество, като длъжникът е удостоверил с подписа си сключването му на 23.08.2022 г. От момента на предприемане на последващи изпълнителни действия по изп. д. № 995/2022 г. на ЧСИ Д. П.-Я. до образуване на настоящото исково производство - 31.01.2024 г., не е изтекъл предвиденият в чл. 110 ЗЗД петгодишен давностен срок, поради което при съвпадане на правния извод с този, до който е достигнал първоинстанционният съд, обжалваното решение е потвърдено. Поставеният материалноправен въпрос следва да се доуточни от настоящия съдебен състав съобразно правомощията на касационната инстанция - съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при следната формулировка: „За да е налице действителен отказ от изтекла погасителна давност по смисъла на чл. 113 ЗЗД, трябва ли недвусмислено длъжникът да изрази воля, че не желае да се ползва от последиците на погасителната давност?“. Този материалноправен въпрос е от значение за изхода на правния спор пред въззивния съд, тъй като е обусловил неговата правосъдна воля, поради което е обоснована общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Породена е и специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което трябва да се провери дали този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с казуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с посочените от касатора решение № 186/19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 927/2012 г., IV г. о. и решение № 119/18.12.2020 г. по т. д. № 2370/2019 г. на ВКС, І т. о. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда самостоятелният селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (решението да е очевидно неправилно). Касаторът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК с определение № 2181/21.02.2024 г. на РС-Варна от процесуалното задължение за внасяне на държавна такса по делото. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение