Определение № 1901 от 05.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 197/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Община Мадан против решение №325 от 02.08.2023 г. по т.д. №180/2023 на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касация- „Клинър“ ООД, гр Пловдив е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Д.К. е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставил е въпроса – „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спор, фактите, на които се основават и доказателствата за тях ?“. Страната е заявила, че съдът / след цитиране на част от мотивите на обжалваното решение/ само в „абстрактен контекст“ обсъждал санкционната функция на неустойката, а касаторът в цялото производство възразявал именно за наличие на тази нейна функция. Изброени са съдебни актове които, според страната, не са съобразени от въззивния съд при изпълнение на процесуалните му задължения. Поставен е въпросът – „Недействителна ли е поради противоречие с добрите нрави клауза за неустойка, залегнала в договор за обществена поръчка с продължително изпълнение, сключен между публичен възложител по ЗОП, от една страна, и търговец изпълнител, от друга по силата, на която, при едностранно прекратяване на договора от страна на възложителя поради виновно неизпълнение на задълженията на насрещната страна последната дължи обезщетение под формата на неустойка в размер 10 % от стойността на платените до момента на договора суми?“ Касаторът е възпроизвел части от мотивите на въззивното решение и е видял противоречие с конкретно изброени съдебни актове, поради това, че същите указвали на въззивният съд да обсъди и други обстоятелства, наведени в производството, но и че съдът имал задължение да обсъди всички такива данни. Така е изведено и това, че съставът не обсъдил специфичния характер на договора и страните по него. Поставен е въпросът – „Допускат ли добрите нрави уговаряне на клауза за неустойка в договор за обществена поръчка с продължително изпълнение и с предмет извършване на услуги от изключителен публичен интерес, даваща значителен преимуществен превес на санкционната и обезщетителна функция на неустойката за сметка на обезпечителната?“. Страната отново е развила съображенията си, че съдът отрекъл санкционния характер на неустойката, като е направила и оплакване за неправилен извод на състава, че обезпечителната функция стимулирала изпълнението. Цитирани са актове на ВКС, с които е прието, че неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Въпреки това и по двата последни въпроса касаторът е посочил, че на „ самостоятелно основание“ тези въпроси били от значение за развитие на правото, тъй като така ще се „обогати“ практиката на съдилищата. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава приложно поле на касационно обжалване. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетата, със задължителна тълкувателна практика дефинитивност, се налага извод, че първият поставен въпрос е общ и значим по всяко дело. За да е релевантен, то страната следва изрично да посочи точно какво не е обсъдил въззивният съд и как това се е отразило на постановения резултат по спора. В случая, касаторът е поддържал, че не е било обсъдено залегналото във въззивната му жалба разбиране, за това че „надделявала санкционната цел“ на уговорената неустойка, а изложеното в мотивите по отношение несъответствието на уговорката с тази цел, водело до извод, че възраженията на касатора в тази насока не били обсъдени. Така поддържани тези доводи не водят до извод за валидно установено общо основание по смисъла но чл.280, ал.`1 ГПК. Както и самият касатор е посочил в изложението, въззивният съд е обсъдил това, че уговорената неустойка не отговаря на присъщите й функции, преценявана към момента на сключване на договора. Изложени са и нарочни мотиви в какво се изразява това несъответствие, с оглед присъщите за неустойката функции, в това число изрично и придадената на процесната неустойка санкционна функция. Несъгласието с тези изводи не означава, че съдът не ги е обсъдил, а това, че касаторът е формулирал правният въпрос съдържателно като оплакване за неправилност на акта, разглеждането на което не е предмет на тази фаза на касационното производство. Вторият поставен въпрос е фактически, като съдържателно формулира предмета на спор, а не конкретните правни изводи на състава. Освен това, същият отново е обоснован с оплакването, че въззивният съд се е спрял на обезпечителната и обезщетителна функции на неустойката, като е пренебрегнал санкционната. Оплакванията за това, че съдът не бил обсъдил всички други критерии, наведени от страните е фактически невярно и също обосновано с оплаквания за неправилност на решението, ирелевантно към допускането на касационно обжалване. В случая, съдът е съобразил именно специфичния характер на договора изцяло възприет от него като договор за обществена поръчка, както е разгледал и продължителния му срок и подробно е изложил мотиви за това как е договорена неустойката. Доколкото страната не е посочила кои точно други критерии не са били отчетени от състава, то и практиката, която е разгледана, чрез избирателно възпроизведени части от мотиви е ирелевантна и като допълнителен критерий, дори и да бъде изведен релевантен въпрос от така заявеното фактическо съдържание. Третият поставен въпрос е хипотетичен, като неговото обосноваване не установява връзка както с решаващите мотиви на състава, така и с правилата на логическата изводимост. Така, в тази връзка касаторът е посочил, че след като съдът е разгледал лаконично санкционната функция на неустойката, то той я „ е отрекъл изцяло“, което било в противоречие с решения на ВКС, от които избирателно е възпроизведено от мотивите, че неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Или, логически необосновано е твърдението на касатора, че след като е разгледано от състава наличието, в конкретния случай, на обосноваване на трите присъщи функции на неустойката, то същият отрича съществуването им въобще, който извод не води до защитена релевантност на въпроса, а още по-малко до извод за защитен допълнителен критерий по този въпрос. Доколкото и по двата поставени въпроси- 2 и 3 касаторът е поддържал още и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то за пълнота следва да се отбележи, че не само тези въпроси не установяват валидно въведено общо основание, но и касаторът не е изложил каквито и да било доводи свързани с така поддържаното основание. Дефинитивно, това основание е изяснено със задължителна тълкувателна практика – т.4 ТР ОСГТК № 1 /09г., която предполага касаторът да въведе, съобразно поставен въпрос, доводи, свързани с прилагане на непълна, респективно неясна правна норма нуждаеща се от тълкуване, респективно да развие съображения за наличие на неправилно формирана съдебна практика, нуждаеща се по определени, обосновани от страната, причини от осъвременяване, респ. промяна. Още повече, че твърденията за наличие на основание по чл.280,ал.1, т.1 ГПК изключва приложение и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение