Определение № 50825 от 15.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2269/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от двете насрещни страни в производството-Б. Д. Й., чрез пълномощника адв.К. М. и Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура-София, против решение № 299/07.03.2022г., постановено по гр. д. № 3412/2021г. от Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав. С обжалваното решение е отменено решение № 265592/01.09.2021г. по гр.д.№141/2020г. на Софийския градски съд, в частта за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3 000 лева до 6 000 лева и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да плати, на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, на Б. Д. Й. допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер 3 000 лева, като първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, в която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата до пълния предявен размер 30 000 лева е отхвърлен. Решението на Софийския апелативен съд, в частта, с която е уважен искът на Б. Д. Й. против Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер 2 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 07.01.2020г. е влязло в сила. Касаторът-ищец Б. Д. Й. обжалва въззивното решение в частта, в която е отхвърлен искът му за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 6 000 лева до 30 000 лева. Касаторът-ответник Прокуратура на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която на ищеца е присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер 3 000 лева, над присъдените от първоинстанционния съд 3 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 13.06.2019г. до окончателното плащане. В касационната жалба на Б. Д. Й. се твърди неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т. 3 ГПК. Навеждат се съображения, че въззивното решение е очевидно неправилно в обжалваната част. Касаторът Й. формулира следния правен въпрос, за който сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и решение № 166 от 08.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 631/2016г.на IV ГО и който въпрос според него е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. Длъжен ли е съдът да посочи в решението си кои са установените по делото обстоятелства, за които приема, че обосновават присъждането на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, в сравнение с предявения от ищеца с исковата молба размер, когато го отхвърли частично. По въпроса 2. За приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, при отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС-ППВС № 4/1968г., с разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС-решение № 376 от 21.10.2015г. по гр. д. № 514/2012г. на IV ГО; решение № 449 от 16.05.2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на IV ГО; решение № 263 от 21.03.2017г. по гр. д. № 627/2016г. на IV ГО; решение № 70 от 29.03.2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на IV ГО и решение № 251 от 21.12.2015г. по гр. д. № 812/2015г. на III ГО, както че и този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Въпросът 3. За понятието „справедливост“, за постигането на което се изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, посочва противоречиво произнасяне на въззивния съд със съдебна практика на ВКС в сходни хипотези, обективирана в решение № 214 от 08.01.2019г. по гр. д. № 3921/2017г. на IV ГО и решение № 240 от 04.01.2017 г. по гр. д. № 1117/2016 г. на III ГО. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се поддържа, че решението на САС в обжалваните от този касатор части е неправилно-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал в пълен обем събраните по делото доказателства, имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, при отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, който според касатора е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение и по въпроса 2. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, за който се позовава на противоречие с практиката на ВКС-решение № 253 от 27.10.2016г. по гр. д. № 457/2016г., IV ГО; решение № 27 от 11.03.2013г. по гр. д. № 957/2012г., III ГО и решение № 292 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3815/2017г., IV ГО. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, по което впоследствие е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното плащане. От фактическа страна страна е прието, че от 2009г. срещу ищеца Б. Й. е водено наказателно производство за престъпление по чл. 213а НК, приключило с оправдателна присъда, постановена на 28.05.2019г. по нохд № 892/2013г. от СРС, влязла в сила на 13.06.2019г. Спрямо ищеца е наложена мярка за неотклонение-задържане под стража, която той е търпял 4 месеца. От заключението на съдебно-психологическа експертиза и показанията на свидетеля С. Й.-майка на ищеца е установено, че процесното наказателно поризводство се е отразило негативно върху психическото и физическо състояние на Й.. Ангажирани са доказателства, според които в рамките на производство по ЗСВ във връзка с чл.8, ал.2 ЗОДОВ на ищеца е присъдено обезщетение в размер 3 100 лева. Не е установено ищецът да е привличан към наказателна отговорност за извършването на други престъпни деяния, съответно да е бил осъждан, тоест същият е с чисто съдебно минало. За да определи размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил тежестта на повдигнатото обвинение и съответстващото му наказание, продължителността на процеса във времето – около 10 години и полученото от ищеца обезщетение в размер 3 100 лева по реда на ЗСВ за нарушаване на правото му за разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното дело; наложената най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража” и периодът, през който е търпяна от ищеца-около 4 месеца; негативното отражение на наказателното производство върху психическото и физическото състояние на Й., установено от събраните в тази връзка гласни и експертни доказателства; необремененото съдебно минало на Й.. Въззивният съд е посочил, че изброените обстоятелства, преценени в контекста и на принципното съображение, че в хипотеза като процесната, наличието на претърпени неимуществени вреди (психически притеснения и страдания) следва да се предполага, предвид репресивната, ограничителна, принудителна природа на всяко наказателно производство. С тези съображения съдът е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде в размер 6 000 лева, като с въззивното решение в полза на ищеца е присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер още 3 000 лева- към вече присъденото от СГС такова обезщетение в размер 3 000 лева. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че в случая не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. В изложенията си за допускане на касационно обжалване и двамата жалбоподатели извеждат с различни формулировки въпросите за критериите, които трябва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и начина на определяне размера на обезщетението след преценка на установените по делото конкретни факти, които имат значение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Въпросите са обуславящи волята на съда, но не са разрешени в противоречие с посочените от касаторите съдебни актове по приложението на чл.52 ЗЗД, нито са в противоречие с формираната задължителна съдебна практика. Даденото разрешение по поставените от жалбоподателите въпроси в ППВС № 4/1968г., включително и в цитираните актове на ВКС е, че справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги преценката на конкретни факти, относими към стойността която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства. Съобразяват се също видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж и стандартът на живот към датата на деликта. В случая въззивният съд, макар и лаконично, е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и не е постановил решението си без обосновка. Не е налице противоречие с разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. В случая Прокуратурата на РБ не е навела довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, което да не е съобразено от съда. По делото не е установено в процесния период наличие на други паралелни наказателни производства, водени срещу ищеца, завършили с оправдателна присъда или с прекратяване на наказателното производство, за да е небходимо да се съобразяват вредите от всички тях при индивидуализиране на обезщетението за процесното незаконно обвинение с оглед определяне интензитета на последните. Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение и с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно което „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според Прокуратурата на РБ, противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. В случая е съобразена задължителната съдебна практика, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията, а по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Поставеният от касаторите материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост” при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ се припокрива с обсъдените вече въпроси. Този въпрос също е обуславящ решаващата воля на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от жалбоподателите съдебна практика. В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, които ги установяват. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. Освен това определеният размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело. Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като правилността на изводите на състава на САС по отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди, не може да се проверява в прозиводство по чл. 288 ГПК. Не е налице и релевираното от Й. специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните от него въпроси. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към случая материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят-ищец бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. По посоченото от касационния жалбоподател - ищец, основание по чл. 280, ал. 2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т.1 -т. 3 ГПК. Всичко изложено води до извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по двете касационни жалби. Разноските в това производство остават за жалбоподателите, така както са направени. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение