Определение № 160 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1154/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. А., П. А. Т. и Т. Л. Т., всички от [населено място], срещу решение № 42/ 07.01.2020г., постановено по гр.д.№ 2190/2019г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 32/31.01.2019г. по гр.д.№ 172/2018г. на Пернишки окръжен съд за осъждане на касаторите на основание чл.430 ТЗ да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД, [населено място], сумата от 77794 швейцарски франка, представляващи част от главница, дължима по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 43596 от 06.10.2008г., ведно със законната лихва от 19.03.2018г. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 06.10.2008г. между страните по спора е сключен договор за кредит, по силата на който банката е предоставила на настоящите касатори кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността им от 80390 евро по курс „купува“ на банката с предназначение за закупуване на апартамент. На 10.10.2008г. кредитът е усвоен, като към тази дата приложимият курс „купува“ за швейцарския франк към евро е 1,5593665, или размерът на предоставения кредит е 125358 швейцарски франка. На 14.11.2008г. е сключен договор за цесия между банката и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, по силата на който са прехвърлени вземания по договори за кредит, както и е уговорено като задължение и на двете страни да уведомят кредитополучателите, солидарните длъжници и поръчителите за прехвърлените кредити. Прехвърлянето не е съобщено на длъжниците. На 06.03.2013г. е подписано допълнително споразумение по договора от 06.10.2008г. с кредитор „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД за предоговаряне на съществуващите задължения. На 27.05.2015г. е сключен друг договор за цесия, с който „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е прехвърлило на банката всички свои вземания, произтичащи от договори за кредит. На 21.02.2018г. на длъжниците – настоящи касатори са връчени нотариални покани от „Юробанк България“ АД, с които те са уведомени за двата договора за цесия, както и че поради неиздължаване на погасителна вноска с падеж 10.10.2014г. кредиторът обявява за предсрочно изискуемо цялото задължение по договора за кредит в размер на 148848,55 швейцарски франка. Софийският апелативен съд е разгледал възраженията на длъжниците, че не е обсъдено възражението им за нищожност на договорите за цесия, за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне по непредявен иск, за наличие на анатоцизъм, уговорен в допълнителното споразумение от 06.03.2013г. и за неправилно приложение на погасителната давност за вземанията. Изложени са съображения, че неуведомяването на длъжника за извършено прехвърляне на вземането не води до нищожност на договора за цесия, като сключените цесии и допълнителното споразумение с „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД не са произвели действие за длъжниците, като размерът на дълга е определен по първоначално подписания договор за кредит. Според решаващия състав прехвърлянето на вземанията е извършено заедно с всички обезпечения и привилегии, поради което след втората цесия банката е придобила качеството на кредитор по договора и съответно произнасянето на първоинстанционния съд е по предявения иск. Не са коментирани възраженията за недействителност на допълнителното споразумение от 06.03.2013г., тъй като същото не е произвело действие между страните. Вземанията по договора за кредит се погасяват с изтичането на петгодишна давност и от изпадането в забава на длъжниците на 29.12.2014г. до датата на предявяване на иска – 19.04.2018г. давностият срок не е изтекъл. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните правни въпроси: 1. „За да даде защита и санкция на спорните права, съдът трябва ли в мотивите на решението си да изложи фактическите и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото в тяхната съвкупност? Възивният съд дължи ли произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните, които са направени по делото и по възраженията, направени във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?“; 2. „За да се определи основанието, на което се претендира спорното материално право, съдът трябва ли да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция? При предявен иск за вземане, съдът трябва ли да разреши правния спор съобразно основанията, на които се претендира вземането, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответният материален закон?“ и 3. „Недопустимо ли е решение, когато съдът е разгледал иска не на предявеното от ищеца основание?“. Посочени са: Решение № 33/09.04.2020г. по т.д.№ 693/2019г. на ВКС, І т.о., Решение № 142/30.03.2020г. по т.д.№ 2970/2018г. на ВКС, І т.о., Решение № 114/07.09.2016г. по т.д.№ 362/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и т.9 на ППВС № 1/85г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Отговорът на първия въпрос произтича от процесуалните норми на чл.235, ал.3 и чл.236, ал.2 ГПК, приложени в цитираната практика на ВКС, като, за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касационната инстанция следва да съпостави твърденията на касаторите за неизпълнение на посочените задължения на въззивния съд с мотивите на обжалваното решение. Според касаторите не са обсъдени въведените в процеса възражения за нищожност на договорите за цесия от 14.11.2008г. и от 27.05.2015г. и на допълнителното споразумение от 06.03.2013г. както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, при направено оплакване във въззивната жалба в този смисъл. Като резултат изводите на съдилищата били основани на основния кредитен договор, без договорите за цесия, въз основа на които банката е твърдяла, че има вземане. Тези твърдения са свързани и с доводите за произнасяне по непредявен иск и съответно за недопустимост на въззивното решение. Тезата на касаторите е основана на твърдението, че банката е предявила иска си в качеството на цесионер, а не като кредитор по основния договор, от където се извежда и доводът, че искът е разгледан на основание, различно от заявеното от ищеца. В този смисъл първият въпрос е свързан с втория въпрос и с основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, въведено чрез третия формулиран въпрос. В исковата молба „Юробанк България“ АД се е позовала на договора за кредит от 06.10.2008г., посочила е сключените договори за цесия, както и фактите относно уведомяване на длъжниците за извършените цесии и сключеното допълнително споразумение от 06.03.2013г. Искането, отправено до съда, е за осъждане на длъжниците да заплатят суми на основание договора за кредит от 06.10.2008г. и допълнителното споразумение от 06.03.2013г. В този смисъл искът е разгледан на предявеното основание – връщане на предоставена сума по договор за кредит. В първоинстанционното решение са обсъдени възраженията на ответниците по иска, като са изложени съображения, че договорът за цесия не води до възникване на вземането, а прехвърлянето му има за последица само промяна на кредитора. След поредица от прехвърляния, ако вземането отново стане притежание на първоначалния кредитор, то той никога не е губил качеството си на страна по договора за кредит и може да предяви иск за вземането, предмет на цесиите. Първоинстанционният съд е обсъдил и възражението за нищожност на първия договор за цесия като сключен за бъдещо вземане и е отхвърлил същото с аргумент, че вземането по договора за кредит е възникнало с предоставяне на паричната сума, което вземане е разсрочено, а не бъдещо. Въззивният съд не е обсъждал доводите за нищожност на цесиите, поддържани в жалбата, по съображения, че първоинстанционният съд е определил размера на задължението по основния – първоначален договор. До същия резултат би се стигнало и при обявяване на нищожност на договорите за цесия – и тогава вземането на банката ще произтича от договор за кредит от 06.10.2008г. Тезата, че нищожният първи договор за цесия или че нищожният втори договор за цесия имат за последица погасяване на вземането по основния договор, какъвто по същество е целеният ефект от въведените възражения на касаторите, не е основана на законова разпоредба. Касаторите се стремят чрез доводи за произнасяне по иск на непредявено основание или за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на възраженията им да се освободят от отговорност за връщане на предоставените по договора суми спрямо кредитора, с който те са сключили договора. По отношение на възражението за нищожност на допълнителното споразумение от 06.03.2013г. първоинстанционният съд е изложил подробни съображения, като е приел, че същото е сключено въз основа на неравноправни клаузи в основния договор. Въззивният съд е възприел изводите, че споразумението не е произвело действие по отношение на длъжниците, поради което не е обсъждал възражението за уговорен анатоцизъм, тъй като обявената нищожност е в полза на въззивниците. С оглед на направената преценка относно обстоятелствата, на които ищецът е основал иска си, въведените в процеса твърдения и възражения от страните и извършените от съдилищата процесуални действия, Върховният касационен съд констатира, че твърденията на касаторите за допуснати процесуални нарушения, обвързани с формулираните правни въпроси, не съответстват на мотивите на въззивния съд, поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по иск на предявеното основание и съответно касационното обжалване не следва да се допуска за проверка за вероятна недопустимост на въззивния акт. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд