Определение № 50965 от 21.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 530/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, представлявана от А. Н. Д. и К. Х. М., двамата заедно осъществяващи правомощията на синдици, чрез процесуален представител адв.Б., срещу въззивно решение №1151 от 09.11.2021г., постановено по в.гр.д.№3602/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 05.08.2020г. по гр.д.№15046/2016г. на Софийски градски съд, за отхвърленяне на предявения от „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу В. Й. Д. иск с правно основание чл.422 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба В. Й. Д., чрез процесуален представител адв.Г., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност, против В. Й. Д. искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за установяване дължимостта на вземане с правно основание чл.430 ТЗ, във вр. с чл.432, ал.1, ал.2 ТЗ и чл.86, ал.1, чл.92 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че ответникът в качеството си на поръчител по договор за поръчителство от 31.07.2008 г. дължи на ищеца следните суми: сумата от 1 300 000 евро, неплатена, просрочена главница дължима по договор за банков кредит от 31.07.2008 г. и анекси към него, както следва: Анекс № 1/10.01.2009 г., Анекс № 2/30.06.2010 г., Анекс № 3/31.01.2011 г., Анекс № 4/25.05.2011 г., Анекс № 5/09.05.2012 г., Анекс № 6/09.10.2013 г., за периода от 10.07.2014 г. до 22.04.2015 г., ведно с мораторната неустойка в размер на 22% годишно съгласно т.12 от договора за кредит от 31.07.2008г. за периода от 26.11.2015 г. до изплащане на вземането, сума в размер на 98 010,96 евро, просрочени лихви върху редовна главница в размер на 12% на база 360 дни годишно по т.9 от договора за кредит за периода от 27.01.2014 г. до 25.03.2015 г., сумата от 183 145,90 евро, просрочени лихви върху просрочена главница, имаща характер на мораторна неустойка по т.22 от договора за кредит за периода от 25.04.2014 г. до 25.03.2015 г., ведно с мораторна неустойка в размер на 10% годишно съгласно т.13 от договор за кредит от 31.07.2008 г. върху главница от 98 010,96 евро и върху главница от 183 145,90 евро за период от 26.11.2015 г. до окончателното плащане, сумата от 21 922,31 евро, неустойка върху просрочена лихва в размер на 10% годишно, съгласно т.13 от договора за периода от 27.01.2014 г. до 22.04.2015 г., сумата от 78 000 евро, дължими такси по кредита, сумата от 21 450 евро, текущи лихви върху просрочена главница за периода от 25.03.2015 г. до 22.04.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК от 01.12.2015 г. по ч.гр.д. № 73085/2015 г. по описа на СРС, 31 състав. Въззивният съд е приел, че исковете са неоснователни, по съображения, че при съобразяване нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът се смята предявен от подаването на заявление по чл. 417 ГПК, ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК, а в настоящия случай заявлението е депозирано на 26.11.2015 г. с крайна дата на погасяване на кредита 10.12.2013 г. и очевидно към 26.11.2015г./подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД отдавна е изтекъл за всички вноски по кредита, поради което и към датата на заявлението поръчителството е погасено. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Касаторът счита, че е налице за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 1“Фактът на узнаването от страна на търговеца за извършени действия без представителна власт по смисъла на чл.301 ТЗ подлежи ли на пълно и гладно доказване от страната, която се позовава на тази норма, когато търговецът е страна в съдебното производство, по което е представен договорът, подписан без представителна власт, или е достатъчно да се докаже, че търговецът е страна в това производство и в това си качество е могъл да узнае за сделката“, като сочи, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 2“Действителна ли е уговорка в договор за поръчителство, с която се дерогират последиците от изтичането на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, когато поръчителят и гладният длъжник са свързани лица по смисъла на пар.1 от ДР на ТЗ?“, по който въпрос според касатора въззивното решение е в противоречие с решене по т.д.№851/2016г. на ВКС, Іт.о./. Съгласно приетото в мотивите по т.1, ТР №1 по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Първият от поставените въпроси касаторът отнася към оплакванията си, че съдът не е съобразил нормата на чл. 301 ТЗ и обстоятелството, че дружеството „Грифон Естейтс България“ АД не се е противопоставило на подписването на Анекс № 6 към договора за кредит незабавно след узнаването му. Въззивният съд е посочил, че действително, съгласно чл. 301 ТЗ, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Приел е, че по делото „КТБ“ АД – в несътоятелност, не е ангажирала доказателства относно момента, в който най-рано дружеството е узнало, че Анекс № 6 е подписан към договора за кредит. Посочил е, че действително издадената в заповедното производство заповед за изпълнение му е връчена и дружеството би могло от нея да узнае за наличието на Анекс № 6, но е видно от издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 73085/2015 г., че в нея е посочено само, че вземането произтича от договор за банков кредит от 31.07.2015 г. и анексите към него, без последните да са индивидуализирани /а те са общо шест/. Съдът е посочил, че дружеството не е и страна по исковото производство, за да се приеме, че с връчване на исковата молба най-късно е узнало за съществуването на подписания без представителна власт Анекс № 6; че няма никакви други доказателства, че дружеството е узнало за него по-рано от 01.07.2019 г., когато е депозирало молба за встъпване в първоинстанционното производство и с нея е оспорило подписа, положен от името н неговия управител. По тези съображения въззивният съд е приел, че не може да се приеме, че дружеството е потвърдило действията на лицето, действало без представителна власт от негово име, тъй като се е противопоставило на действието на Анекс № 6 веднага след узнаването. По първия поставен въпрос касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал разрешен с въззивното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, по приложението на презумпцията на чл.301 ТЗ за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без представителна власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след узнаването й, е формирана по реда на чл.290 ГПК многобройна безпротиворечива практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав. С решение по т.д. № 87/ 2011г. на II ТО на ВКС е прието, че при търговските сделки законодателят е приравнил мълчанието на мнимо представлявания търговец на съгласие, респ.потвърждаване на сделката, при липса на изрично противопоставяне веднага след узнаването на извършените правни действия в хипотезата на мним представител или при превишаване пределите на представителната власт. Законодателят е обвързал незабавното противопоставяне от страна на търговеца на сключена без представителна власт, или при превишаване пределите на представителната власт, сделка, с момента на узнаване на сделката, като не са въведени специални изисквания за способа, по който търговецът узнава за нея: уведомяването на търговеца от страна на ненадлежния пълномощник или от трети лица; отразяване на съответните правни действия и/или последиците от тях в търговските книги на дружеството; вписването в публичен регистър; уведомление чрез средства за комуникация или за масово осведомяване. Ако бъде доказано узнаването на действията без представителна власт, търговецът, който е въвел възражение за недействителност на сделката поради липса на представителна власт, следва да докаже противопоставянето и извършеното му веднага след узнаване на сделката. В същия смисъл и решения по т.д.№87/2011г. на ВКС, ІІт.о., по т.д.№431/2012г. на ВКС, ІІт.о., по т.д. №2989/2013г. на ВКС, Іт.о., по т.д.№4680/2013г. на ВКС, Іт.о. Относно императивния характер на нормата на чл. 147, ал. 1 ГПК и невъзможността същата да бъде дерогирана по съгласие между страните, съдът се е позовал на определение по ч.т.д. № 1399/2013 г., ВКС, І г.о., решение по т.д. № 1705/13 г., ВКС, І т.о. Вторият поставен от касатора въпрос предпоставя в себе си свързаност между поръчителя и главния длъжник, каквито доводи не са релевирани от страната в инстанциите по съществото на спора и не са обсъждани от въззивния съд. Поставеният от касатора въпрос така както е формулиран не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е стоял за разрешаване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.