Определение № 1361 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 899/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 и с чл. 279 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. З. П. Т., в качеството му на назначен от съда процесуален представител на ответника по делото В. Ц. Ф., срещу разпореждане № 22/11.01.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 673/2023 г. на Плевенския окръжен съд (ПОС). С обжалваното разпореждане е върната частната касационна жалба, подадена от жалбоподателя срещу постановеното по същото дело въззивно решение № 433/14.11.2023 г. в частта му с характер на определение, с което е потвърдено определение № 3988/10.09.2023 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 1102/2023 г. на Плевенския районен съд (ПРС). Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване пред ВКС разпореждане на окръжния съд (така – разясненията в мотивите към тълкувателно решение № 2/2018 от 23.06.2022 г. на ОСГТК на ВКС). В частната жалба се излага оплакване за неправилност на обжалваното разпореждане, като се поддържа, че съгласно чл. 248, ал. 3 от ГПК, въззивното решение в частта му с характер на определение за разноските може да се обжалва пред ВКС. В тази връзка жалбоподателят се позовава на определение № 60345/11.10.2021 г. по ч. гр. дело № 3103/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Поддържа се и че обжалваното разпореждане било нищожно, но в тази връзка не се излагат съображения. Насрещната страна – ищецът „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД – [населено място], в отговора си на частната жалба излага съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. При извършената служебна проверка съдът не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното разпореждане, поради което намира, че същото е валидно и процесуално допустимо. Обжалваното разпореждане е и правилно по следните съображения: С въззивното си решение № 433/14.11.2023 г. ПОС, като е потвърдил първоинстанционното решение № 1067/19.07.2023 г. по гр. дело № 1102/2023 г. на ПРС, е уважил предявените по делото по реда на чл. 422 от ГПК, обективно кумулативно съединени положителни установителни парични искове, като е признал за установено, че ответникът дължи на дружеството-ищец сумата 616.36 лв. – главница за потребени, но незаплатени ВиК-услуги, както и сумата 101.94 лв. – лихва (обезщетение) за забава. Тъй като цената на всеки от двата парични иска е до 5 000 лв., съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на обжалване, включително – в частта му имаща характера на определение, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 от ГПК първоинстанционно определение № 3988/10.09.2023 г. Това следва както от разпоредбата на чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, съгласно която определението за разноските може да се обжалва по реда за обжалване на решението, така и от разпоредбата на чл. 274, ал. 4 от ГПК, съгласно която не подлежат на касационно обжалване определенията по въззивни дела, по които решенията не подлежат на касационно обжалване. Следователно, подадената от жалбоподателя частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му с характер на определение относно разноските, е процесуално недопустима и правилно е върната с обжалваното разпореждане на ПОС. В смисъла на гореизложеното е и трайно установената практика на ВКС, намерила израз в определение № 587/17.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4532/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 108/06.03.2019 г. по ч. гр. д. № 771/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 25/15.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4866/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 228/20.05.2019 г. по ч. гр. д. № 952/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 427/10.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3944/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 563/14.10.2014 г. по ч. гр. д. № 5431/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 679/10.12.2014 г. по ч. гр. д. № 6772/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 19/11.1.2012 г. по ч. търг. д. № 862/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 2/03.01.2013 г. по ч. гр. д. № 568/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 398/21.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3987/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 152/01.06.2016 г. по ч. гр. д. № 1896/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 526/27.07.2015 г. по ч. гр. д. № 3632/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др. Жалбоподателят неоснователно се позовава на определение № 60345/11.10.2021 г. по ч. гр. дело № 3103/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, тъй като в същото е прието, че разгледаната с него частна касационна жалба срещу въззивно определение по чл. 248 от ГПК е допустима, но без да е обсъждана изрично цената иска, който е бил предмет на въззивното производство. При положение обаче, че съставът на ВКС е приел, че относно минималния размер на адвокатското възнаграждение е приложим чл. 7, ал. 2, т. 3 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, то цената на иска очевидно е била над 5 000 лв. Случаят по настоящото дело, както стана ясно, не е такъв. В заключение, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение