Определение № 393 от 20.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 818/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството С. И. А. срещу въззивно решение № 1594 от 22. 12. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 1799 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 266577 от 16. 11. 2021 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 6966 по описа на съда за 2020 г. в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], на основание чл. 430 от ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД по договор за ипотечен кредит от 21. 03. 2008 г., сумата за главница до размера от 6597.62 лв. /шест хиляди петстотин деветдесет и седем лева и шестдесет и две стотинки/, ведно със законната лихва върху тази сума, за периода от 30. 04. 2022 г. до окончателното плащане и в частта му за разноските, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 2053.02 лв. разноски за първоинстанционното производство, и същият е осъден да заплати на банката сумата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорват се изводите на съда в насока на това, че към 14. 07. 2020 г. – датата на депозирането на исковата молба в съда, са били налице основания кредитодателят – ищец, да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем, както и че с подаването на исковата молба кредиторът надлежно е обявил тази предсрочна изискуемост. Твърди се, че още към 03. 06. 2019 г. по сметка на банката – ищец е преведен целият остатък от задължението на касатора по процесния кредит – сумата 29958.71 лв. и тази сума се е намирала в банката до 18. 06. 2021 г., следователно към датата на завеждане на иска не само не е имало просрочени вноски по процесния договор за кредит, а същият е бил изцяло предсрочно погасен и не е било налице надлежно основание за завеждането на делото.

Излага се, че никога ищецът не е твърдял, нито е доказал, че е направил плащане по издадения на ответника обратен изпълнителен лист, на 18. 06. 2020 г., нито пък го е доказал – обстоятелство, което било съобразено от първоинстанционния съд, но неправилно несъобразено от въззивния такъв. Твърди се и че противно на приетото от въззивния съд, ответникът също никога не бил излагал такива твърдения по делото, напротив – последният винаги бил поддържал, че плащането от страна на банката по издадения му обратен изпълнителен лист, е направено именно на 18. 06. 2021 г. – повече от 3 месеца след обезсилването на същия, обратен изпълнителен лист. Настоява се, че като е приел, че това плащане е извършено на същата дата, но през 2020 г., въззивният съд е допълнил твърденията на страните по делото в нарушение на принципа на диспозитивното начало, което съставлява съществено процесуално нарушение – основания за отмяна на въззивното решение в потвърдителната му част по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК. Все в изложената насока се твърди, че ищецът не е доказал соченото плащане да е извършено на приетата от въззивния съд дата, както и че въззивният съд напълно е пренебрегнал материалната доказателствена сила на представен по делото официален свидетелстващ документ – удостоверение от ЧСИ М. П., от което се установявало, че сумата е преведена на 18. 06. 2021 г., и оставало неясно поради кои точно твърдения на „самия ответник“, въззивният съд приемал, „че се касае за допусната техническа грешка в удостоверението досежно годината на превода.“ Изложеното съставлявало особено съществено процесуално нарушение и противоречие с правилата на правната логика – основание за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 от ГПК.

Поддържа се, че дори и евентуално да се приеме, че банката е извършила плащане по обратния изпълнителен лист именно на 18. 06. 2020 г. /а не 2021 г., както касаторът твърди/, то към датата на депозирането на иска – 14. 07. 2020 г. не са били налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като касаторът не е бил в просрочие за заплащането на процесните вноски по кредита за периода 30. 06. 2018 г. – 30. 06. 2020 г., въз основа на което просрочие се приема, че такава предсрочна изискуемост е настъпила. В този смисъл се сочи, че към 18. 06. 2020 г., към която дата е прието от въззивния съд, че банката е платила по обратния изпълнителен лист, цялата сума по кредита е била у банката /предходно преведена ѝ вследствие проведено принудително изпълнение от ЧСИ Г. Д./, т.е. преди да плати по обратния изпълнителен лист, банката е могла да прихване дължимите от касатора суми за процесния период – юни 2018 – юни 2020 г., при което същият би дължал евентуално само една вноска с падеж 30. 06. 2020 г., но пък не би бил в забава с плащанията в продължение на 90 дни, каквато забава съобразно ОУ към процесния договор за кредит се изисква, за да стане кредитът предсрочно изискуем.

Твърди се несъобразяване на въззивния съд с обвързващата сила на мотивите на предходно влязло в сила съдебно решение между същите страни по воден от банката иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, който е отхвърлен, поради неизискуемост на задължението, и съобразно които мотиви към датата на постановяване на решението в приключилото производство /11. 11. 2019 г./, са били налице надплатени вноски по процесния кредит в общ размер 4646.90 лв. Според изложеното в жалбата, тази сума никога не била връщана от банката на касатора и е достатъчна да покрие около 21 погасителни вноски по договора за кредит - много повече от дължимите вноски за периода от постановяване на предходното, влязло в сила съдебно решение до завеждането на настоящата искова молба /общо седем/. Приемайки обратното, въззивният съд се бил произнесъл напълно необосновано, и при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон – основание за отмяна решението му в обжалваната част по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК.

Оспорва се като неправилен изводът на въззивния съд, че кредиторът е отправил надлежно изявление до кредитополучателя за упражняване на евентуалното му право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В този смисъл се твърди, че исковата молба въобще не съдържа изявление за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, твърдяло се само, че ответникът не е плащал вноски по кредита в определен период и се претендира плащане на определени суми. Упражняването на потестативното право да се направи кредитът предсрочно изискуем, изисква ясно и недвусмислено волеизявление на кредитора, с което категорично да уведомява длъжника в изложения смисъл, а приемайки обратното въззивният съд се е произнесъл при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, и решението му е напълно необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК.

Поради необсъждане от страна на въззивния съд на изтъкнатите във въззивната жалба доводи, че исковата молба е подадена в момент, към който е съществувала законоустановена забрана за обявяване на кредита за предсрочно изискуем /арг. от чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение/ се твърди, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на разпоредбата на чл. 269 от ГПК, което разкрива наличието на основания за отмяна на въззивното решение в обжалваната част, поради съществено противоречие с материалния и процесуалния закон /чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 от ГПК/.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната му част, по същество – отмяната му в тази му част и отхвърляне на предявените срещу касатора искове изцяло, като неоснователни, със законните последици.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3, и по ал. 2, предл. 3 от ГПК.

На първо място се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния съд, че към датата на подаването на исковата молба са били налице основания за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, както и че с подаването на исковата молба ищецът е обявил кредита за предсрочно изискуем, почивали на допуснати от въззивния съд видимо тежки нарушения на закона и били явно необосновани, което водело до постановяване на въззивното решение “contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, а въззивното решение е очевидно неправилно, поради явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на процесуалния закон, материалния закон и логика – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

С твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в подробно възпроизведени на три страници от изложението, актове на ВКС, се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В тази насока се поддържа формиране на изводите на съда при съществено нарушения на процесуалните му задължения да обсъди всички твърдения и доводи на страните, да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и да обоснове подробно кои факти счита за доказани и кои за недоказани, и да изложи подробни мотиви за това. Поддържа се нарушаване от съда на принципа на диспозитивното начало. Възпроизвеждат се оплакванията в касационната жалба относно неправилност на изводите на въззивния съд в насока на това, че банката е платила по издадения на ответника обратен изпълнителен лист на 18. 06. 2020 г., а не както е удостоверено от ЧСИ М. П. и прието от първоинстанционния съд – на същата дата, но през 2021 г., в каквато насока съдът бил допълнил твърденията на страните по делото в неизлагана от тях насока.

Все в обосноваване на изложеното се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба за неналичие на забава за процесния период към датата на завеждането на иска, свързани с неналичие на забавени вноски, а при евентуалното приемане, че една такава е просрочена – липсата на предвиденото в ОУ към процесния договор условие забавата да е продължила повече от 90 дни, както и за необсъждане от страна на въззивния съд, на значението за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита, на разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, която забранявала такова обявяване към момента на завеждането на иска.

По отношение на така заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се формулират въпроси, за които се твърди, че са процесуалноправни, както следва:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти?

2. Длъжен ли е въззивният съд да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при преценка дали са били налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и дали това обявяване е било извършено надлежно от банката-кредитор?

3. При липса на пълно и главно доказване на наличие на предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, следва ли въззивният съд да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти?

4. Може ли въззивният съд да обоснове правните си изводи за наличие на основанията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с неизвършено от ответника признание на факт (плащане от страна на ищеца в полза на ответника на 21. 06. 2020 г.), който никога не е твърдян от ищеца? Бил ли е длъжен съдът да изясни дали ищецът твърди подобен факт и дали действително ответникът признава подобен факт, при положение че същият многократно излага твърдения в противоположен смисъл (за плащане на 18. 06. 2021 г. - 3 месеца след обезсилване на обратния изпълнителен лист)? Бил ли е длъжен въззивният съд да изясни твърденията на страните, да им посочи, че счита този факт за признат по реда на чл. 146 ал. 1, т. 3 от ГПК и да даде възможност на ответника С. А. да изкаже становището си по доклада на основание чл. 146, ал. 3 от ГПК?

5. Може ли въззивният съд да приеме за установено извършено от ищеца в полза на ответника плащане на 21. 06. 2020 г. без да са налице доказателства по делото за това, както и при наличие на неоспорен от насрещната страна и приет по делото официален документ - удостоверение от частен съдебен изпълнител, от който категорично се установява, че плащането е направено на 18. 06. 2021 г.? Длъжен ли е въззивният съд да съобрази обвързващата материална доказателствена сила на приетия по делото официален документ - удостоверение от частен съдебен изпълнител? Може ли въззивният съд да откаже да съобрази удостовереното с официален документ обстоятелство, като приеме без да е налице каквото и да е твърдение и доказателство за това, че била допусната техническа грешка в официалния документ?

6. Може ли да се приеме, че към 14. 07. 2020 г. са били налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради неплащане на вноски за периода от 30. 06. 2018 г. до 30. 06. 2020 г., при положение, че цялата сума по договора за кредит в размер от 29958,71 лв. е била принудително събрана и преведена на „Банка ДСК“ ЕАД през 2019 г. и се е намирала у Банката до 18. 06. 2021 г.? Може ли да се приеме, че са били налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем при положение, че „Банка ДСК“ ЕАД е имала възможност да прихване всички дължими ѝ вноски по кредита преди да преведе остатъка по сметка на ЧСИ?

7. Може ли да се приеме, че към 14. 07. 2020 г. са били налице предпоставките за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем, при положение че съгласно т. 20.2. от Общите условия към процесния договор за кредит, за да стане кредитът предсрочно изискуем следва да е била налице забава за плащане над 90 дни, а дори според приетото от самия въззивен съд - цялата сума по процесния кредит се е намирала у ищеца - кредитор до 20. 06. 2020 г.? От кой момент следва да се приеме, че ответникът - кредитополучател е изпаднал в забава при изцяло предсрочно събрана сума по договора за кредит, връщане на тази сума въз основа на обезсилен обратен изпълнителен лист и при едновременно налагане на запор върху сумата при ЧСИ, така че същата никога не е била върната на ответника - кредитополучател?

8. Може ли да се приеме, че са били налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем при наличие на надплатени вноски по процесния кредит?

9. За да се обяви кредитът за предсрочно изискуем с исковата молба необходимо ли е в същата да се съдържа недвусмислено изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем или е достатъчно в исковата молба да се съдържа претенция за плащане на определена сума въз основа на договора за кредит?

10. Към датата на подаване на исковата молба била ли е в сила законоустановената с чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение забрана за обявяване на кредита за предсрочно изискуем?

11. Необходимо ли е въззивният съд да обоснове доказателствените и правните си изводи и да изложи подробни и пълни мотиви към постановеното решение?

12. Следва ли въззивният съд при преценка на обстоятелствата по делото и събраните доказателства да съобрази правилата на логиката, науката и опита?

В допълнение се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по така поставените въпроси, тъй като: Произнасянето по същите е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото точното и еднакво прилагане на императивните разпоредби на процесуалния закон спрямо всички субекти в процеса има основополагащо значение и е основна гаранция за равенството на страните в процеса, осигуряването на справедлив съдебен процес и право на защита на всяка от спорещите страни. Това важи на още по-голямо основание по отношение на нормите, регулиращи процеса на доказване и мотивиране на актовете на съда, както и за законосъобразното и правилно формиране на вътрешното му убеждение. Според процесуалния представител на касатора несъмнено важно е за точното прилагане на закона съдът да се въздържа от извършването на действия и уважаването на иска „по своя преценка“, която не почива на обстоятелствата и доказателствата по делото, както и на разпоредбите на материалния закон.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 113, изр. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в частта му, уважена с въззивното решение и със законните последици от това, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че по делото не се спори относно сключването на процесния договор за кредит, при приложими Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на „Банка ДСК“ ЕАД - версия м. януари, 2008 г., подписани от кредитополучателя /срещу приемането на последните ответникът е релевирал възражение пред първата инстанция, отхвърлено от първоинстанционния съд и спорът относно тяхното приемане не е отнесен пред въззивната инстанция с въззивната жалба – бел. на докладчика в касационната инстанция/, по силата на който ищецът е предоставил на ответника паричен ресурс в размер на 32 000 лева, за срок от 360 месеца от датата на усвояване, като издължаването на кредита да става на 360 месечни анюитетни вноски, съгласно представен и подписан от кредитополучателя първоначален погасителен план, с размер на месечната погасителна вноска от 219,17 лв., и Тарифа на таксите по жилищни и ипотечни кредити, подписана от кредитополучателя. За ползването на паричния ресурс страните са постигнали съгласие в чл. 7 от договора, кредитополучателят да заплаща възнаградителна лихва в размер на 7.29 %, включваща базов лихвен процент в размер на 4.19 %, и надбавка в размер на 3.1 процентни пункта. Не се спори, че сключеният договор за ипотечен кредит е бил обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот – апартамент.

Не се спори, че на 23. 06. 2017 г. кредитодателят „Банка ДСК“ ЕАД е обявил кредита за предсрочно изискуем, и на 11. 07. 2017 г. се е снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, издадена по ч.гр.д. № 42570/2017 г. на СРС, и с изпълнителен лист от 11. 07. 2017 г. за сумата от 28168.60 лв. главница, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 28. 06. 2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 1273.17 лв. за периода от 23. 12. 2016 г. до 27. 06. 2017 г., санкционна лихва в размер на 39,87 лв. за периода от 23. 12. 2016 г. до 27. 06. 2017 г., заемна такса в размер на 745.30 лв., и 654.53 лв. разноски по заповедното производство. По издадения на ищеца изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело № 672/2017 г. по описа на ЧСИ Г. Д.. Длъжникът – касатор възразил в срок срещу издадената заповед за изпълнение, поради което кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е предявила иск по реда на чл. 422 от ГПК за установяване на вземането си, по който е било образувано гр.д. № 16432/2017 г. на СГС, приложено по настоящото дело в цялост.

Преди приключване на исковото производство по гр.д. № 16432/2017 г. на СГС, по образуваното изпълнително дело № 672/2017 г. на ЧСИ Д., е било предприето принудително събиране на вземането на банката, като принудителното изпълнение е било насочено към ипотекирания в полза на кредитодателя недвижим имот, който е бил изнесен на публична продан и продаден. С влязло в сила разпределение от 30. 04. 2019 г. по изпълнителното дело, постъпилата сума от продажбата на ипотекирания недвижим имот е била разпределена и в полза на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД е била заделена сумата 28747.27 лв. за погасяване на вземанията по процесния договор за кредит, както и сумата 1211.44 лв. за разноски по изпълнителното дело. Така заделената в полза на взискателя сума в общ размер от 29958.71 лв. е била преведена на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД на 03. 06. 2019 г.

След извършване на превода от 03. 06. 2019 г. на сумата от 29958.71 лв. по сметката на „Банка ДСК“ ЕАД, с влязло в сила на 30. 12. 2019 г. решение № 7648/11. 11. 2019 г. по гр.д.№ 16432/2017 г. на СГС, е бил отхвърлен изцяло предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД срещу касатора, иск с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземането, за което са били издадени в полза на банката заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 42570/2017 г. на СРС. Искът е отхвърлен, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за ипотечен кредит от 21. 03. 2008 г. За да приеме това, съдът е приел за нищожна, като неравноправна, клаузата на чл. 25.3 от общите условия на банката, приложими към договора за кредит, предвиждаща възможност за банката едностранно да променя договорения между страните лихвен процент.

Не се спори, че въз основа на влязлото в сила решение № 7648/11. 11. 2019 г. по гр.д. №16432/2017 г. на СГС, с определение от 28. 02. 2020 г. по същото в полза на касатора е бил издаден обратен изпълнителен лист срещу „Банка ДСК“ ЕАД, за сумата 29958.71 лева, събрана по изпълнително дело № 672/2017 г. на ЧСИ Д., и преведена на банката на 03. 06. 2019 г., както и за сумата от 2113.37 лв. за разноски по изпълнителното дело, образувано при ЧСИ Д..

Не се спори, че по така издадения обратен изпълнителен лист от 28. 02. 2020 г., по молба на касатора е било образувано изпълнително дело № 842/2020 г. по описа на ЧСИ М. П. срещу длъжника „Банка ДСК“ ЕАД, по което на 02. 06. 2020 г. е била връчена на длъжника покана за доброволно изпълнение за задължение в общ размер от 35777.68 лв., в това число сумата 29958.71 лева неолихвяеми вземания, 2113.37 лв. присъдени разноски, 978 лв. разноски по изпълнителното дело и 2727.60 лв. такси по ТЗЧСИ към 15. 06. 2020 г.

В срока за обжалване на разпореждането за издаване на обратен изпълнителен лист, е била депозирана от „Банка ДСК“ ЕАД частна жалба срещу същото.

Според въззивния съд длъжникът „Банка ДСК“ ЕАД е изпълнил доброволно задължението си да плати по посочената в ПДИ сметка на ЧСИ П., като е превел сумата от 35777,68 лв., постъпила по изп.д. №842/2020 г. на 18. 06. 2020 г. Въззивният съд е посочил, че съгласно представеното удостоверение от 26. 10. 2021 г., издадено от ЧСИ П., е записана дата на превода 18. 06. 2021 г., но от твърденията на самия ответник - взискател по изп.д. № 842/2020 г., изложени в отговора на исковата молба по настоящото дело, че плащането на сумата от страна на банката е направено на 21. 06. 2020 г., и с оглед останалите доказателства е приел, че се касае за допусната техническа грешка в удостоверението досежно годината на превода. Същевременно, въз основа на запорно съобщение от 17. 06. 2020 г., издадено по изп.д. № 20208440401310 по писа на ЧСИ С. Я., вземането на касатора по издадения от СГС обратен изпълнителен лист за сумата от 32072.08 лв. е било запорирано в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, поради което тази сума не е била превеждана на взискателя, а е останала по сметката на ЧСИ П..

След превеждане на сумата от 35777.68 лв. по сметка на ЧСИ П., и преди приключване на производството по обжалване на определението /с характер на разпореждане/ от 28. 02. 2020 г. за издаване на обратен изпълнителен лист в полза на касатора, „Банка ДСК“ ЕАД, на 14. 07. 2020 г. е депозирала исковата молба, по която е образувано настоящото производство, с която е предявила срещу касатора осъдителен иск за остатъка от вземанията си по процесния договор.

С исковата молба се претендира, че след приключване на производството по гр.д. № 16432/2017 г. на СГС е настъпило ново обстоятелство - ищецът отново е изпаднал в забава за заплащане на дължимите месечни погасителни вноски от първоначалния погасителен план, за периода от 30. 08. 2018 г. до 30. 06. 2020 г., въз основа на което кредиторът на 14. 07. 2020 г. е упражнил правото си да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем, като към датата на обявяването на кредита за предсрочно изискуем, задълженията на кредитополучателя са били, както следва: - главница – 27423.87 лв.; договорна възнаградителна лихва – 3901.83 лв. за периода 01. 08. 2018 г. - 13. 07. 2020 г.; обезщетение за забава – 29.24 лв. /изчислено като лихвена надбавка за забава в размер на 3% за периода от 30. 08. 2018 г. - 13. 07. 2020 г.; заемни такси – 237.39 лв., в това число сумата от 17.97 лв. за застраховка обезпечение и 219.39 лв. за такса управление; законна лихва върху главницата, считана от 14. 07. 2020 г. до окончателното погасяване на задължението.

Ищецът твърди, че е съобразил формираната между страните СПН за нищожността на клаузата на чл. 25.3 от общите условия на банката, приложими към договора за кредит, предвиждаща възможност за банката едностранно да променя договорения между страните лихвен процент, и е преизчислила задълженията на кредитополучателя по първоначално договорените условия на процесния договор за кредит.

Въззивният съд е посочил, че с уточняваща молба вх. № 84986/19. 06. 2020 г. /на л. 28 от гр.д.№ 6966/2020 г. на СГС/ ищецът уточнява, че претендира настъпването на предсрочната изискуемост на кредита от датата 14. 07. 2020 г., на която е предявена исковата молба, по която е образувано настоящото производство, като счита, че с предявяването на исковата молба упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Уточнява, че претендираната сума от 27423.87 лв. съставлява неплатена предсрочно изискуема главница към 14. 07. 2020 г., върху която е начислена възнаградителната лихва от 3901.38 лв.

Междувременно, в хода на настоящото исково производство, по депозираната в срок от „Банка ДСК“ ЕАД частна жалба срещу разпореждането от 28. 02. 2020 г. за издаване на обратен изпълнителен лист в полза на касатора, е постановено окончателно определение от Софийски апелативен съд от 10. 03. 2021 г., с което разпореждането за издаване на обратен изпълнителен лист е отменено и искането за това е отхвърлено от съда на основание чл. 422, ал. 4 от ГПК /приложима и по делото, като влязла в сила през 2017 г./ Въз основа на постановеното определение на САС, сумата от 32078.08 лв. е била върната по сметка на „Банка ДСК“ ЕАД на 29. 04. 2022 г. /съгласно удостоверение от 20. 10. 2022 г., издадено по изп.д. №842/2020 г. на ЧСИ П., на стр. 47 от въззивното дело.

Според въззивния съд по така осъществилите се факти между страните не се спори. Спорът пред въззивната инстанция е правен, и съсредоточен върху обстоятелството дали е възникнала претендираната от ищеца предсрочна изискуемост на 14. 07. 2020 г., както и по отношение на дължимостта на претендираните вземания по договора за кредит.

Въззивният състав е посочил в мотивите си, че във връзка със спорните между страните въпроси, пред първостепенния съд е приета съдебно-счетоводна експертиза /на л. 130-146/, от която се установява, че ищецът е направил преизчисления в счетоводството си на основание решение № 7648/11. 11. 2019 г. по гр.д. № 16432/2017 г. на СГС, с които е преизчислил задълженията на кредитополучателя при първоначално уговорения между страните лихвен процент от 7.29 %. При така направените преизчисления и отчитайки всички извършени плащания за погасяване на кредитните задължения, извършени от кредитополучателя до 30. 08. 2018 г. /датата на последното плащане за погасяване на задълженията по кредита/, към датата на подаване на исковата молба, по която е образувано настоящото производство - 14. 07. 2020 г., са останали непогасени общо 23 броя просрочени вноски в общ размер на 5052.03 лева, в това число 1209.11 лв. просрочена главница и 3842.92 лева просрочена възнаградителна лихва, както и е начислена лихва върху просрочената главница в размер на 29.64 лв. /отговор на задача № 5/. Към датата на получаване на исковата молба от ответника-касатор - 11. 11. 2020 г., просрочените задължения по кредита са същите, както и към датата на депозиране на исковата молба, като за периода от 01. 07. 2020 г. до 14. 07. 2020 г. следва да бъде начислена допълнителна възнаградителна лихва в размер на 77.76 лв., а за периода от 15. 07. 2020 г. до 11. 11. 2020 г. е начислена законна лихва върху главницата в размер на 914.13 лв. Така към 11. 11. 2020 г. задълженията на кредитополучателя по договора за кредит са общо в размер на 32506.43 лв., в това число непадежирала главница в размер на 26214.76 лв., просрочена главница в размер на 1209.11 лв., просрочена възнаградителна лихва в размер на 3901.83 лв., лихва върху просрочена главница в размер на 29.24 лева, такса за управление в размер на 219.39 лв., застраховка в размер на 1797 лв. и законна лихва в размер на 914.13 лв. /отговор на задача № 7/.

При така установените безспорни фактически обстоятелства, и като е взел предвид на основание чл. 235 от ГПК настъпилите в хода на въззивното производство релевантни за спора обстоятелства, и въз основа на всички събрани доказателства по делото, въззивният съд е намерил за установено, че към датата на депозиране на исковата молба - 14. 07. 2020 г., по силата на издадения в полза на касатора обратен изпълнителен лист от 28. 05. 2020 г., ищецът „Банка ДСК“ АД е бил задължен да върне на кредитополучателя сумата в размер на 29958.71 лева, събрана за погасяване на задълженията на кредитополучателя по процесния договор, чрез осъщественото принудително изпълнение по изп.д. № 672/2017 г. на ЧСИ Д.. Поради отхвърляне на предявения от „Банка ДСК“ ЕАД установителен иск с влязлото в сила решение по гр.д.№ 16432/2017 г. на СГС, е отпаднало изпълнителното основание, на което сумата е била събрана принудително от касатора, поради което е отпаднал и погасителният ефект на принудителното изпълнение по отношение на задълженията на касатора по процесния договор. Въпреки че „Банка ДСК“ ЕАД е била държател на сумата от 29958.71 лева от превеждането ѝ от ЧСИ Д. на 03. 06. 2019 г. до превеждането ѝ в полза на кредитополучателя по сметка на съдебния изпълнител П. на 18. 06. 2020 г., е отпаднало с обратна сила основанието, на което сумата е била преведена на банката за погасяване на задълженията на касатора по процесния договор, поради което е било възстановено правното положение между страните, което е съществувало преди превеждане на сумата 29958.71 лв. на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД.

Същевременно, според въззивния съд, се установява /от приетата по делото ССЕ/, че въз основа на мотивите на влязлото в сила решение по гр.д. №16432/2017 г. на СГС, в което е прието за установено между страните, че клаузата на чл.25.3 от приложимите към договора Общи условия на банката е неравноправна и не поражда правни последици, кредитодателят „Банка ДСК“ ЕАД е преизчислил задълженията на кредитополучателя-касатор при първоначално договорените условия на сключения между тях договор. След извършване на погашения с всички платени от кредитополучателя погасителни вноски /с изключение на принудително събраната сума от 29958.71 лв., която вече е била върната на кредитополучателя/, са останали непогасени общо 23 анюитетни вноски по кредита, съобразно първоначалния погасителен план, с падежи от 30. 08. 2018 г. до 30. 06. 2020 г.

По изложените съображения въззивният съд е намерил, че към 14. 07. 2020 г. са били налице основанията, предвидени в чл. 20.2 от Общите условия, приложим на основание чл. 11 от Договора за ипотечен кредит от 21. 03. 2008 г., кредитодателят „Банка ДСК“ АД да обяви кредита за предсрочно изискуем, и с депозиране на исковата молба вх. № 69173/14. 07. 2020 г. кредиторът е направил писмено изявление, адресирано до кредитополучателя, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Последиците на предсрочната изискуемост са настъпили за кредитополучателя на датата на получаване изявлението на кредитора, с връчването на исковата молба на ответника на 11. 11. 2020 г. Тъй като последиците на предсрочната изискуемост са настъпили след предявяването на претенцията по съдебен ред, предвидената в чл. 20.2 от Общите условия, наказателна лихва върху предсрочно изискуемата главница /в размер на договорения лихвен процент + наказателна надбавка от 10 %/ не следва да се начислява, като върху предсрочно изискуемата главница кредитополучателят дължи законната лихва за забава, считана от датата на предявяването на исковата молба - 14. 07. 2020 г.

Следователно, според въззивния съд, който в тази част от мотивите си нарочно препраща към приетото в първата инстанция заключение на ССЕ, към датата 11. 11. 2020 г. непогасените задължения на кредитополучателя – касатор към кредитодателя – ищец и ответник по касация, възникнали на основание процесния договор са били, както следва: - предсрочно изискуема главница в размер на 26214.76 лв.; - задължения за главница с настъпил падеж до 14. 07. 2020 г., в общ размер на 1209.11 лв.; - наказателна лихва за просрочените вноски за главница в общ размер на 29.24 лв., начислена на основание чл. 20.1 от Общите условия за периода от деня, следващ деня на падежа на всяка вноска, върху включената в съответната вноска главница, в размер на договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 3%; - законна лихва за забава върху общия размер на задълженията за главница от 27423.87 лв. за периода от 15. 07. 2020 г. до окончателното плащане; - задължения за договорна възнаградителна лихва с настъпил падеж в общ размер на 3901.83 лв. /в това число 77.75 лв. начислена от вещото лице възнаградителна лихва за периода от 01. 07. 2020 г. до 14. 07. 2020 г./; - задължения за годишна такса за управление, с падежи 30. 03. 2019 г. и 30. 03. 2020 г. /в размер на 0.4 % върху остатъка от главницата по кредита/, в общ размер на 219.39 лв.

На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, съдът е съобразил погасителния ефект на извършено плащане в хода на производството по делото - на 29. 04. 2022 г. /съгласно удостоверение 20. 10. 2022 г. на л. 47 от въззивното дело/, настъпил при връщането на принудително събраната и разпределена в полза на взискателя „Банка ДСК“ АД сума от 29958.71 лв. /съгласно извършено разпределение от ЧСИ Г. Д. от 30. 04. 2019 г./, получена от продажбата на ипотекирания в полза на банката недвижим имот на кредитополучателя.

Тъй като извършеното плащане на сумата от 29958.71 лева не е достатъчно да погаси всички вземания на банката по процесния договор за кредит и непогасени към датата на плащането - 29. 04. 2022 г., съдът е приел, че следва да бъде извършено поетапно погасяване на задълженията в поредност – разноски, лихви, главница, съобразно разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, след което погасяване е постановил и решението си в обжалвания му от ответника вид, включително в частта за разноските.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно на поддържаните от касатора основания. Нито едно от подробно изложените в обосноваване поддържаната очевидна неправилност оплаквания на касатора /дори и условно да се приеме, че същите бъдат изцяло споделени/, не е от естество да опорочи въззивното решение до такава степен, че от самото му съдържание, при обикновен прочит на мотивите и на постановеното от съда, да е възможно да се формира извод в поддържаната от касатора насока. Съответно, с оглед конкретното съдържание на решението и на мотивите към него, неизчерпателно възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, според касационния състав въззивното решение не се явява постановено “contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, съответно – не е очевидно неправилно и поради явна необоснованост, и грубо нарушение на правилата на процесуалния закон, материалния закон и логика. Изложеното от касатора в обосноваване на претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение, може да се приеме за евентуално относимо само към неговата неправилност, схващана като основание за касирането му по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК /която неправилност, както се посочи не е „очевидна“ по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК по начина, разяснен в практиката на касационната съдебна инстанция/, и която може да бъде преценявана не в производство, като настоящото - по чл. 288 от ГПК, а единствено в последващо такова по чл. 290 от с.з., и след допускане на касационно обжалване на решението.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Въпросите под номера от четвърти до седми включително /с изключение на последната част от въпрос номер пет/, както и под номер десет от изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване, не съставляват годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Отговорите на същите изцяло зависят от конкретните, установени по делото обстоятелства и правнорелевантни факти, поради което и въпросите са също изцяло относими към правилността на въззивното решение, а не към наличието или липсата на основание за допускане на касационното му обжалване.

Същото се отнася до третия и до осмия въпроси на касатора, относими към оплакванията му в касационната жалба досежно неналичие на обективните предпоставки за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем. И двата въпроса са базирани на поддържани от касатора негови правни твърдения по делото /недоказаност от ищеца, на наличие предпоставките за обявяване кредита за предсрочно изискуем, съответно – липса на забава, поради наличие на надплатени суми за процесния период/, съставляващи част от общата му защитна теза по същото, които обаче не са споделени от инстанциите по съществото на спора, напротив – отхвърлени са. Противно на предпоставяното и от двата въпроса, въззивният съд /както и първоинстанционният/, е приел за доказано по делото от страна на ищеца, наличието на предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съответно – и, базирайки изцяло се на изслушаното, неоспорено от страните и прието в първата инстанция, заключение на ССЕ, на наличието на оспорваното от ответника-касатор, просрочие в заплащането на задължението му в степен, достатъчна да обоснове обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Така приетото от съда е също относимо към правилността на изводите му досежно основателността на предявения иск, съответно – и към тази на решението му, а не към наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

В последната си част въпрос номер пет е правен и само принципно годен, като общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая обаче не съставлява такова, доколкото предпоставяното от него в тази му част е в противоречие с конкретните обстоятелства по делото – въззивният съд не е отказал да зачете доказателствената сила на представеното от ЧСИ удостоверение, напротив – позовал се е на него, но е приел, че в същото е налице техническа грешка относно годината на удостовереното плащане, като се е базирал на нарочни твърдения в тази насока на самия ответник – касатор /противно на поддържаното от касатора, такива твърдения са изложени освен в отговора му на исковата молба, към който въззивният съд е препратил – на стр. 2, втори абзац, но и във въззивната жалба, с която въззивният съд е сезиран – на стр. трета, трети абзац – бел. на докладчика в касационната инстанция/.

Деветият въпрос на касатора е правен и принципно годен, като общо основание за допускане на касационно обжалване. Такова в случая обаче не е налице, доколкото предпоставяното от въпроса и съответстващите му оплаквания в касационната жалба, са в явно противоречие с действителните обстоятелства по делото, видни от материалите по същото – както в първоначалната искова молба /стр. 2 от същата, л. 3 от първоинстанционното дело/, така и в последващата, уточнителна такава на л. 28 от първоинстанционното дело, се съдържа изрично и ясно изявление на ищеца в насока на това, че претендира и поддържа като дата на настъпване на предсрочна изискуемост на вземането /кредита/, 14. 07. 2020 г. – датата на депозиране на исковата молба в съда.

Останалите въпроси от изложението – първи, втори /без края му, който има фактически характер, съответно – е относим към правилността на решението, а не към наличието на основания за допускане на касационно обжалване/, единадесети и дванадесети, въпреки че са формулирани твърде общо и до голяма степен хипотетично, са правни, отговорите им принципно са от естество да обусловят изхода на всеки гражданскоправен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса, и на постановените в него актове. При изложеното следва да се приеме, че същите въпроси съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях обаче не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивите на обжалваното въззивно решение са систематични и последователни, и в тях в пълнота са обсъдени както твърденията и възраженията на страните по спора /действително – без оплакването, базирано на чл. 6 от ЗМДВИП, по отношение на което ще бъдат изложени мотиви по-долу/, така и са изложени обосновани изводи относно това кои от твърдените от страните факти съдът намира за установени по делото и кои не, както и на кои от събраните по делото доказателства основава тези си изводи. Съответно - налице са обосновани изводи на съда, основани на така събраните доказателства, досежно възникването или не на правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита, спорно субективно право на ищеца факти в тяхната пълнота, и относно подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са неоснователни.

По отношение на предпоставяното от единадесетия въпрос на касатора, отговорът на който изисква мотивите на съда да са именно и подробни, следва да се отбележи, че такова изискване нито процесуалният закон, нито базираната на него съдебна практика поставят, напротив – налице е включително задължителна такава практика в обратния смисъл /срв. пр. т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г./ - че мотивите към съдебните актове трябва да бъдат кратки, точни, ясни и убедителни

Що става въпрос за необсъждането от въззивния съд на оплакването, базирано на разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение следва да се посочи, че съобразно посоченото в цитираната по-горе т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., в доразвиващите го ППВС № 7/27. 12. 1965 г. и т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., и приеманото в постоянната практика на ВКС, обективирана примерно, но не само, в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от мотивите на съда да може да бъде проверена правилността на решението, както и да се налага извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Такъв е и настоящият случай, видно от конкретно приетото от съда относно настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, и точната дата на това настъпване.

По отношение на всички, поставени в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, за които би се приело, че съставляват годно общо основание за такова допускане, не е налице и общо заявеният от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно, макар и по-пространно да заяви, че по поставените от него въпроси е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като отговорите им са важни за съблюдаване принципа на законност на гражданския процес, както и за също законосъобразното осъществяване, правото на защита и на равенство на страните в същия.

В допълнение касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, напротив - по поставените въпроси е налице и на касационния състав е служебно известна обилна и еднопосочна практика на касационната инстанция, включително и задължителна за съдилищата такава на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, част от която е цитирана и от самия касатор в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, и наличието на която поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставените въпроси, и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение