Определение № 763 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2724/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата Република България (РБ), представлявана от министъра на финансите, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3045 от 14.05.2020 г. по гр.д.№ 6277/ 2019 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски районен съд от 11.07.2018 г. по гр.д.№ 38389/ 2016 г. и като краен резултат е отхвърлен предявеният от „Елпарт“ ООД, [населено място] против РБ иск за връщане на основание чл.55 ал.1 ЗЗД на сумата 5 953,04 лв като получена без основание, а по евентуално предявения иск, квалифициран по чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД вр. чл.7 КРБ, държавата е осъдена да заплати на „Елпарт“ ООД 5 953,04 лв – обезщетение за имуществени вреди, търпени от приемане от Народно събрание на РБ на противоконституционен закон (пар.6 т.2 и т.3 ЗДБ за 2014 г.) и неуреждане на възникналите в резултат от прилагането му правни последици със законната лихва от 12.07.2016 г. и разноските по делото. Касационна жалба срещу въззивното решение първоначално е подал само ответника в осъдителната му част. Ищецът „Елпарт“ ООД е подал насрещна касационна жалба срещу отхвърлителната част на решението. Касаторът РБ обжалва решението в осъдителната му част и поддържа недопустимостта му като основание за достъп до касационния контрол. В тази връзка повдига процесуалноправен въпрос за допустимостта на предявен иск срещу държавата за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, състоящо се в приемане на законови разпоредби от Народното събрание, които впоследствие са обявени за противоконституционни и в бездействие да уреди правните последици от прилагането им. Освен това повдига (с твърдения за наличие на допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК) правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и и синтезирани в следния смисъл: за пасивната материалноправна легитимация и за надлежния ответник по предявен иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, за които се твърди, че са причинени от народни представители при извършване на законодателна дейност и явява ли се държавата възложител на тяхната работа; противоправни ли са действията на народните представители, състоящи се в приемането на противоконституционен закон, с оглед действието на решението за обявяване на противоконституционността за в бъдеще и може ли да възникне при тези обстоятелства деликтна отговорност; виновни ли са действията на народните представители, състоящи се в приемането на противоконституционен закон, следва ли да се търси субективното отношение на всеки от народните представители, гласували за него и оборващо ли е по отношение на презумпцията по чл.45 ал.2 ЗЗД обстоятелството, че Народно събрание е колективен орган; абсолютно ли е задължението по чл.22 ал.4 ЗКС по отношение на приключилите при действието на противоконституционния закон отношения и останали ли са неуредени отношения по прилагането на т.2 и т.3 от пар.6 ЗР ЗДБ 2014 г.; за задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи мотиви. Освен това касаторът – ответник поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение, състояща се в неправилно разрешаване на повдигнатите въпроси. Ответната по жалбата на РБ страна „Елпарт“ ООД я оспорва и претендира по нея да не бъде допускан касационен контрол. Счита, че в осъдителната част въззивното решение е допустимо и в него поставените от касатора въпроси са разрешени в съответствие с установената съдебна практика. Евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение в осъдителната му част. В насрещната си касационна жалба „Елпарт“ ООД моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол в частта, в която главният иск е отхвърлен. Като основание за достъпа до този контрол поставя правните въпроси (също уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) за задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи мотиви; налице ли е неоснователно обогатяване на държавата, ако в бюджета й са постъпили държавни такси, събрани въз основа на обявен за противоконституционен закон; дължи ли се връщане на такава такса, срещу заплащането на която не е била оказана никаква услуга; ползва ли се решението на КС със сила на пресъдено нещо и длъжен ли е съдът, сезиран с иск за обезщетяване на вредите от обявен с решение на КС за противоконституционен закон, да я зачете и да приеме, че нормата е била противоконституционна от момента на приемането й. Счита, че в обжалваното решение първият от тези въпроси е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а за останалите поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. РБ оспорва насрещната касационна жалба и моли по нея касационния контрол да бъде отказан. Счита, че поставените въпроси не са част от предмета на делото и нямат отношение към изводите на решаващия съд. Евентуално излага съображения за правилност на въззивното решение в отхвърлителната му част. Съдът намира, че първоначалната касационната жалба е допустима, но искането в нея за допускане на касационно обжалване е неоснователно, затова насрещната касационна жалба не подлежи на разглеждане (чл.287 ал.4 ГПК). За да уважи предявения осъдителен иск за обезщетяване на имуществени вреди, въззивният съд приел, че в законодателството липсва процесуална норма, изключваща или диференцираща процесуалната легитимация на Държавата при реализиране на нейната отговорност по реда на чл.49 ЗЗД в зависимост от характера на възложената работа. Затова не можело да се отрече правото на ищеца да предяви иска си за вреди пряко срещу нея. Съдът приел, че е налице възлагане от Държавата на определена работа на народните представители от 42-то Народно събрание, както и че тези представители са действали противоправно, като са приели противоконституционни законови разпоредби (параграф 6, т.2 и 3 от ЗР ЗДБ 2014 г., с които се създават чл.35а ал.1, 2 и 3, чл.35б ал.1-4, чл.35в ал.1-3 и чл.73 ал.1-4 от Закона за енергията от възобновяеми източници) и не са уредили възникналите в резултат на прилагането им за определен период от време правни последици в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС. В резултат на това противоправно поведение на народните представители от 42-то Народно събрание ищецът претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цена на произведената от него електрическа енергия в размер 5 953,04 лв. Ответникът не е представил доказателства, с които да обори законовата презумпция относно вината, поради което отговорността му за обезщетяване на вредите е ангажирана. Съдът обсъдил, но отхвърлил доводите на ответника, че осъществяването на законодателна дейност и неизпълнението на задълженията по чл.22 ал.4 ЗКС не могат да бъдат противоправни. Отхвърлил и доводите, че обявената за неконституционосъобразна разпоредба от закон става такава едва от момента на влизане в сила на решението на КС. Посочил, че противоконституционната законова разпоредба е такава от момента на самото й приемане от законодателния орган и че Народното събрание било длъжно да уреди правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон, включително и относно търпените от прилагането на противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава имуществени вреди. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от ответника като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се промени или осъвремени съществуваща такава. Тези предпоставки в случая не са налице, защото по разрешаването на поставените от касатора въпроси има установена практика, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение (вж решение № 72/ 21.04.2020 г. по гр.д. № 2377/ 2019 г., ІV г.о., решение № 71/ 06.04.2020 г. по гр.д. № 3804/ 2019 г., ІV г.о., решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него). Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество и трябва да изготви собствени мотиви. Той е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита. Той не може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на държавата за същите вреди. Отговорността на държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - държавата. Недопустимо е обаче предявяването на иск за обезщетение против държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име. Народното събрание е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими. Народните представители са лица от състава на Народното събрание, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те могат да причинят вреди с действията си, както всички останали държавни органи. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност свои служители, но не може да освободи от отговорност себе си. Съгласно чл.7 КРБ държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно основния закон Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е противоправно деяние, чието приложение неизбежно причинява вреди на правните субекти. Прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. Разпоредбата на чл.22 ал.4 ЗКС не установява възможност за Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Обжалваното решение е съобразено с така установената практика, поради което по поставените в касационната жалба на държавата правни въпроси (включително свързаният с допустимостта на решението) няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол. Такова основание няма и по твърденията за очевидната му неправилност. Доводите на касатора за наличие на такава се основават на виждането му, че поставените от него въпроси са разрешени от въззивния съд неправилно и в разрез с установената практика. Доколкото касационната инстанция приема обратното, обжалваният акт не може да бъде окачествен като очевидно неправилен. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и