Определение № 5208 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2947/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Привиа” АД, чрез процесуален представител адв. Д. М., срещу въззивно решение № 666 от 22.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2807/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, което е потвърдено решение № 4810 от 13.08.2024 г., постановено по гр. д. № 8409/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е осъдено ответното „Привиа” АД да заплати на ищеца С. В. М. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 27 947,83 лева, представляваща заплатена сума с преводно нареждане от 14.09.2020 г., в което платежното нареждане, като основание е вписано – проформа 286, заедно със законната лихва от 09.08.2022 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3817,91 лева и е оставен без разглеждане евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. С решението са присъдени съдебноделоводни разноски за въззивното производство. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „Фри Енерджи Медия” ЕАД. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация С. В. М., подаден чрез адв. Л. К.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Третото лице „Фри Енерджи Медия” ЕАД е подало писмен отговор – в срок, в който изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, както и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С обжалваното решение е потвърдено решение № 4810 от 13.08.2024 г., постановено по гр. д. № 8409/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е осъдено ответното „Привиа” АД да заплати на ищеца С. В. М. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 27 947,83 лева, представляваща заплатена сума с преводно нареждане от 14.09.2020 г., в което платежното нареждане, като основание е вписано – проформа 286, заедно със законната лихва от 09.08.2022 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3817,91 лева и е оставен без разглеждане евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд при споделяне на фактическите и правни изводи на СГС, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК, е приел, че доколкото е разгледан иск, основан на базата на неоснователното обогатяване, то ищцовата страна следва да докаже единствено даването на съответната сума пари и намаляването на имуществената си сфера, докато ответното дружество дължи доказване на основанието за получаване на имущественото благо. В конкретния случай, ищецът М. е доказал извършване на превод от лична банкова сметка в такава на „Привиа” АД. Обратно – дружеството-ответник не доказва основанието да задържи процесната парична сума. Твърденията за договорни и преддоговорни отношения с третото лице-помагач в процеса – за отдаване под наем на автомобили, което е било причина М. да плати по банков път парите, остават изцяло недоказани, доколкото всички документи, представени в тази връзка пред СГС, не носят подписа на лице, което да представлява третото лице-помагач и да го обвърже валидно по твърдените сделки, сочени като основание за плащането на М. към „Привиа” АД по представената проформа фактура. Липсват и доказателства за предаване владението на цитираните движими вещи и ползването им под наем, който да е бил заплащан от ищеца. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следния правен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“. Сочи, че въпросът е решен в противоречие с практиката, обективирана в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос. Касаторът поддържа, че въззивното решение не отговаря на съдържателните изисквания, като въззивният съд не е изложил ясни собствени мотиви по доказателства и основателността на иска; не се е произнесъл по възражението на ответника за приложението на чл. 301 ТЗ и не е събрал необходими доказателства служебно. Решението е съобразено с константната практика на ВКС, включително залегналата в посочените в изложението актове, намерила израз в разясненията, дадени в мотивите към т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е препратил към мотивите на СГС относно събраните по делото доказателства и установените с тях факти, като по този начин ги е направил свои и отделно се е произнесъл по наведените релевантни доводи и възражения срещу иска, следователно не е постановил решението си без обосновка. Посочил е, че първият въззивен довод /оплакване/ е за допуснати от първостепенния съд съществени процесуални нарушения, но не е посочено нито едно конкретно нарушение на процесуална норма, което да е довело до незаконосъобразно съдебно решение; твърди се неправилно приложение на материалния закон, без да се посочи в какво се изразява то; направено е бланкетно възражение за изтекла погасителна давност на претендираните вземания, но то не е направено с отговора на исковата молба или до обявяване на доклада по делото на първоинстанционния съд за окончателен, поради което същото е преклудирано. Несъгласието на страната с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Обосновката на касатора е, че решението е постановено при неправилно възприемане на данните от справката в ТР затова, че ищецът М. не е бил законен представител на дружеството „Фри Енерджи Медия” ЕАД към момента на плащането по проформа фактурата. Дори това обстоятелство да беше вярно, то не могло да обуслови допускането на решението до касационна проверка за възможната му очевидна неправилност, доколкото не се касае за порок пряко изводим от съдържанието на акта. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото на ответната страна по касация С. В. М. следва да бъдат присъдени направените разноски в касационното производство за адвокатски хонорар – в размер на 4500 лева, платими от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение