Определение № 60514 от 26.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2148/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Д. К., представлявана от адв.Я. С., срещу решение № 11625 от 21.07.2020г. по в.гр.д. № 4715/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с което след частична отмяна на решение № 4584 от 22.06.2019г. по гр.д. № 5841/2017г. на Софийски градски съд, I ГО, 5 състав, е отхвърлен предявеният от касаторката против ЗАД „Армеец“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 70 000 лева до 120 000 лева.

Касаторката излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че при определяне на обезщетението въззивният съд е приложил неотносими към принципа за справедливост критерии, не е съобразил установените в § 27 ПЗР на КЗ лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към момента на увреждането, както и не е оценил събраните доказателства в тяхната съвкупност. Счита, че съдът е отдал решаващо значение на възрастта на ищцата, както и на размера на минималната и средна работна заплата към деня на увреждането. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Съставлява ли възрастта на низходящите на пострадалия самостоятелен критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед приетото от Пленума на ВС на НРБ с Постановление № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г.?

2. Ако се приеме, че възрастта на низходящите не е самостоятелен критерий, то следва ли при определяне на справедливо обезщетение да му се отдава решаващо значение?

3. Следва ли обстоятелството, че низходящият ищец е формиран като личност, изграден като характер и ценностна система и няма нужда от родителски грижи или нуждата от родителски грижи е в минимален размер, да води до намаляване размера на обезщетението?

4. Следва ли при преценка на конкретните обществено – икономически условия в страната съдът да отчита съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент? Достатъчно ли е съдът да посочи единствено, че лимитите не са самостоятелен критерий?

5. Доколкото при преценката на социално – икономическите условия по делото минималните застрахователни суми за неимуществени вреди не са взети предвид, то могат ли минималната и средна заплата да бъдат единствен критерий за преценка?

6. Релевантен ли е посоченият в т.5 критерий, към кой момент, по какъв начин и за какъв период се определя отношението обезщетение – брой минимални/ средни работни заплати? Какво е отношението на броя минимални/ средни заплати с интензитета и продължителността на претърпените от деликта болки и страдания?

7. Следва ли съдът да направи изводите си въз основа на всички събрани доказателства, доводите на страните и установените фактически положения?

Касаторката твърди, че по първите три въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 205 от 16.11.2010г. по т.д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 178 от 12.11.2013г. по т.д. № 458/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. Счита, че четвъртият въпрос е решен в противоречие с решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 57 от 01.08.2018г. по т.д. № 677/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. Поддържа, че петият и шестият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По седмия въпрос излага съображения за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Ответникът ЗАД „Армеец“ АД представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че не е налице спор относно наличието на възникнало на 01.04.2013г. ПТП, при което е настъпила смъртта на Д. К. – баща на ищцата, и на влязла в законна сила присъда № 269/2015г. по нохд № 3295/2015г. на СГС за процесното събитие; относно механизма на ПТП, както и наличието на валидно застрахователно правоотношение между водача и ответното застрахователно дружество към датата на ПТП. Приел е за безспорен и факта, че на ищцата е изплатена сумата от 107 087,99 лв., представляваща 70 000 лева обезщетение за неимуществени вреди и законна лихва върху тази сума.

По спорния въпрос относно размера на обезщетението за сумата над 70 000 лева до уважения от първоинстанционния съд размер от 120 000 лева въззивният съд е съобразил, че към момента на ПТП ищцата е била на 54 години. Обсъдил е показанията на свидетеля К. – брат на ищцата, и е приел, че Л. К. и баща й са били в много близки отношения, разбирали са се много и починалият е бил нейна опора във всичко. Намерил е, че от друга страна, ищцата е формирана като личност, изградена като характер и ценностна система, което следва да бъде взето предвид, но е изтъкнал също, че тя е имала нужда от бащината помощ и морална подкрепа. Позовавайки се на свидетелските показания, въззивният съд е приел за установено, че след 1997г. родителите са заминали да живеят постоянно на село, а Л. К. и брат й са останали да живеят в София; ищцата ги е посещавала поне два пъти месечно и през отпуската; смъртта на баща ѝ е била емоционален удар за нея, трудно го е приела, била е на успокоителни медикаменти. Изхождайки от тези съображения, решаващият съдебен състав е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 70 000 лева. При определяне на обезщетението е съобразил още, че произшествието е настъпило през 2013г. и е взел предвид икономическата конюнктура и минималната работна заплата за страната. В тази връзка е изтъкнал, че определеният размер на обезщетението от 70 000 лева представлява 225 минимални работни заплати за страната за 2013г. /310 лева МРЗ за 2016г./ и 108 средно месечни заплати при 646 лева средно месечна работна заплата за месец април 2013г. С оглед на това въззивният съд е заключил, че определеното обезщетение е съответно на жизнения стандарт в страната, както и на доказаните в процеса травматични увреждания и тяхното рефлектиране върху здравето на ищцата.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросите от номер 1 до номер 6 включително, отнесени към мотивите на въззивния съд, са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и следователно са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По въпросите обаче не са налице допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касаторката ППВС № 4/1968г., както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – цитираните от касаторката решение № 205 от 16.11.2010г. по т.д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извършва задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. В случая въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и е съобразил всички специфични за делото обстоятелства, относими към установяване характера и действителното съдържание на връзката дете – родител и понесените от ищцата душевни болки и страдания от загубата на баща й, като е изтъкнал съществувалите помежду им близки отношения, факта, че починалият е бил опора за ищцата, обстоятелството, че смъртта е била емоционален удар за нея, вследствие на който е приемала успокоителни медикаменти. Не съответства на данните по делото твърдението на касаторката, че при определяне на справедливия размер на обезщетението е акцентирано върху нейната възраст. Съдът се е позовал на възрастта единствено във връзка с изложени съображения, че Л. К. е формирана като личност, изградена е като характер и ценностна система, но отново е изтъкнал, че ищцата е имала нужда от бащината помощ и морална подкрепа. С оглед на това обжалваното решение не противоречи на решение № 178 от 12.11.2013г. по т.д. № 458/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., съгласно което възрастта както на пострадалия, така и на низходящите му не съставлява самостоятелен критерий за съдържанието на връзката между тях.

Относно значението на обществено – икономическата конюнктура в страната при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се има предвид решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., съгласно което с оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, детерминиращ общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество, следва още да бъде съобразена и анализирана наред с останалия доказателствен материал и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, индиция за която са както нормативно определената минимална работна заплата, така и лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл.266 вр. пар.27 от ПЗР на КЗ /отм./; макар последните да са без самостоятелно значение за тази преценка. В този смисъл са и цитираните от касаторката решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 57 от 01.08.2018г. по т.д. № 677/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 177 от 27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 59 от 29.04.2011г. по т.д. № 635/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид, наред с останалите изброени критерии, и момента на настъпване на ПТП, обществено – икономическите условия и минималната работна заплата за страната към този релевантен момент. Не съответства на данните по делото твърдението на касаторката, че съдът не е взел предвид лимита на отговорност на застрахователя към датата на ПТП. Съобразявайки годината на настъпване на вредата /2013г./, съдът всъщност е отчел и този лимит. Само по себе си обстоятелството, че към момента на увреждането лимитът на застрахователна отговорност за неимуществени вреди при едно пострадало лице е бил 1 000 000 лева, не обуславя извод, че съдът не е отчел този лимит и че е занижил несправедливо обезщетението.

В допълнение, следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват.

Седмият въпрос е предпоставен от тезата на касаторката за очевидна неправилност на обжалваното решение, поради необсъждането от въззивния съд на всички релевантни по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди не са направени при особено съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован. Що се касае до правилността на тези изводи, то тя не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторката не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение