Определение № 1444 от 03.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 777/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Е. Б., назначена за особен представител на „Делта Д - Търговия и консултации“ ЕООД против определение № 758/30.11.2023 г., поправено с определение за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка № 44/25.01.2024 г., и двете постановени по ч.т.д. № 936 по описа на Апелативен съд /АС/ – София /САС/ за 2023 г. С обжалваното определение, след поправянето му по реда на чл. 247 от ГПК, е оставена без разглеждане частната жалба на адв. Б. срещу разпореждане № 6788 от 03.10.2023 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 1436 по описа на съда за 2023 г., с което на свой ред е оставена без уважение молбата на Б. за увеличаване на размера на определеното ѝ възнаграждение, дължащо й се по бюджета на съда, като назначена за особен представител на „Делта Д - Търговия и консултации“ ЕООД. В частната жалба се сочи, че обжалваното определение попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 от ГПК, както и че страда от пороците, представляващи касационни основания по чл. 281, т. 1 и т. 3 от ГПК. Сочи се, че АС – София се е произнесъл по формулирани материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с множество съдебни актове на самия САС. Оспорват се изводите на съда, че произнасянето на СГС с обжалваното пред САС разпореждане, не съставлявало произнасяне по чл. 248 от ГПК, като се сочи, че процесуалните представители, включително служебно назначеният особен представител, могат да претендират присъждане на възнаграждения и то независимо от изхода на спора пред съдебната инстанция. Изтъква се разликата между предоставянето на правна помощ по чл. 94 и сл. ГПК от една страна и назначаването на особен представител на страна по висящо дело по почин на решаващия съд в хипотезата на чл. 47, ал. 6 от с.з., каквато е настоящата. Настоява се, че назначеният особен представител на ответника може да иска изменение и допълване на постановените от съда актове в хода на производството по реда на чл. 248 от ГПК, като се ползва от всички процесуални възможности, предоставени на ответника, когото представлява, и съответно да обжалва същите, когато е недоволен от тях и ги намира за неправилни и незаконосъобразни. Твърди се, че искането да се допълни определение/разпореждане, касаещо възнаграждения за особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК е в предметната рамка на чл. 248 от ГПК, като се цитира според касатора постоянна практика на ВКС в тази насока. По изложени съображения с цитирана практика на ВКС, се претендира и допускане на касационно обжалване на определението на САС, като очевидно неправилно, на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Излагат се оплаквания за липса на мотиви на обжалваното определение и налични недопустими противоречия в него, като се сочи, че съставът на САС от една страна е приел частната жалба срещу разпореждането на СГС за недопустима, а от друга – я е разгледал по същество и отхвърлил. По отношение определения размер на адвокатско възнаграждение се претендира явно противоречие с ТР № 5/2015 г., ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК, Закона за адвокатурата и Наредба № 1/2004 г. Твърди се и необоснованост на обжалвания акт на САС. Цитират се множество актове на ВКС по въпроса за съдържанието на определението и за задължението на съда да излага мотиви към същото. Иска се допускане на касационно обжалване на определението на САС, отмяната му и постановяване на друго такова, с което да бъде уважено искането на изменение на съдебния акт в частта за разноските и на частния жалбоподател да бъде определено възнаграждение като особен представител, платимо от бюджета на съда, изцяло отговарящо на законовия минимум, респ. – да бъде върнато делото на САС за произнасяне по частната жалба срещу разпореждането на съда. Иска се отмяна на определението на САС и в частта му, с която частният жалбоподател е осъден да заплати сумата 15 лв. такса за образуване на частното въззивно производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и оплакванията в частната жалба, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от легитимирано лице в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По същество същата е неоснователна. Производството пред САС е започнало по частна жалба срещу разпореждане на СГС, с което съдът е отказал да увеличи размера на възнаграждението на адв. Б. /определено от съда в размер на 500 лв. за сметка на бюджета на съда до исканите от нея с молба 1250 лв./, назначена за особен представител на ответника в производството /ЕООД/, по предявен от прокурора иск за прекратяване на дружеството, на основание чл. 155, т. 3 от ТЗ – тъй като същото няма вписан управител повече от три месеца. За да приеме, че частната жалба, с която е сезиран, е недопустима, съставът на САС е изложил, че разпореждането на СГС не подлежи на обжалване, като е цитирал чл. 274, ал. 1 от ГПК, приложима и за разпорежданията. Прието е, че определената от СГС сума за възнаграждение на особен представител има характер на депозит, който се внася предварително, а в случая е за сметка на държавата, доколкото искът е заведен от прокурор. Съставът на САС е приел, че правомощието да определи окончателния размер на депозита е на съда, пред който се развива производството – СГС, като с постановяването на акта си и с оглед изхода на делото, съдът ще следва да се произнесе и за възнаграждението на особения представител, което е винаги дължимо, съобразно т. 6 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК. От този момент възниква и процесуалното право да се иска изменението на постановения съдебен акт в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК в случай, че е неправилно определено, включително с оглед действителните обем и съдържание на осъщественото процесуално представителство. Цитирана е в изложения смисъл практика на ВКС, обективирана в определение № 113 от 18.03.2022 г. по ч.т.д. № 336/2022 г на ВКС, Първо т.о. Обжалваното определение е правилно. Частната жалба, с която ВКС е сезиран, е срещу определение, с което САС за пръв път е оставил без разглеждане жалба срещу разпореждане на СГС, поради което и настоящото производство е такова по ал. 2, а не по ал. 3 на чл. 274 от ГПК. При изложеното преценка досежно наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на акта на САС, вкл. подробно поддържаните от частния жалбоподател такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, не се дължи. Неоснователни са оплакванията за противоречие между мотиви и диспозитив на обжалвания съдебен акт – при постановяването на първоначалното определение на САС, такова противоречие е било налице, но същото е отстранено с постановеното определение по реда на чл. 247 от ГПК, след което и мотивите, и диспозитива на обжалваното определение са в насока оставянето на частната жалба, с която САС е сезиран, без разглеждане, а не без уважение. Неоснователни са оплакванията срещу определението на САС по същество. Както това правилно е приел съставът на САС, законът предвижда обжалваемост на два вида съдебни актове от типа определения /или както е в случая – еднолични разпореждания – по препращане от чл. 279 ГПК/ - които преграждат по-нататъшния ход на делото или за които това е нарочно предвидено в закона, и разпореждането на СГС, с което е отказано увеличаването на определеното на особения представител възнаграждение още в самото начало на делото - преди размяната на книжа по същото и непосредствено след назначаването на особен представител на ответника, не попада в нито една от двете визирани категории – нито прегражда хода на производството, нито пък в закона е предвидено, че подлежи на обжалване. Постановеното от СГС разпореждане, жалбата срещу което е оставена без разглеждане от САС, не е такова по чл. 248 от ГПК, както това неправилно се поддържа от частния жалбоподател. Ясно е записано в сочената разпоредба, че на изменение по предвидения в нея ред, подлежи постановеното по делото решение /с което се разрешава спора в съответната инстанция по същество/. По силата на препращащите норми на чл. 278, ал. 4 и чл. 279 от ГПК, този ред е приложим и към определенията, и разпорежданията, когато до постановяването на акт по съществото на спора в съответната инстанция, не се е стигнало. Тези разпоредби обаче следва да се тълкуват във връзка с чл. 81 от ГПК, който също ясно постановява, че съдът се произнася и по искането за разноски, но само в актовете си, с които приключва делото в съответната инстанция. Едва с постановяването на такъв акт, който приключва производството по делото в съответната инстанция – решение, когато делото приключва с такова по съществото на спора, определение, в случаите на прекратяването му, или пък преграждащо хода му разпореждане, възниква задължение за съда да се произнесе и по разноските в производството в съответната инстанция, и едва по отношение на този съдебен акт, приключващ производството в същата, разпоредбата на чл. 248 от ГПК, вече безспорно е приложима. Всички, цитирани от частния жалбоподател определения на касационни състави, в обосноваване наличието на постоянна практика на ВКС, утвърждаваща обжалваемост на актове, като този на СГС, обжалван пред САС, са постановени по частни жалби срещу определения, постановени в производства по чл. 248 от ГПК, с които е допуснато или е отказано допълването и/или изменението на постановени в производствата актове, приключващи делото в съответната инстанция – били те решения по съществото на спора или /прекратителни/ определения, поради което и цитираната практика няма нищо общо с настоящия, процесен случай. Неоснователно е искането за отмяна на определението на САС и в частта, с която частният жалбоподател е осъден да заплати дължащата се за частното въззивно производство държавна такса. За да постанови определението си в тази му част, съставът на САС е приел, че жалбоподателя действа не като особен представител на ответника в производството, а в лично качество. Липсва в хипотеза като настоящата основание да се счете, че държавна такса не се дължи – формираната практика на ВКС в материята, както каузалната по чл. 83, ал. 1, т. 5 от ГПК, така и задължителната за съдилищата /формирана във връзка с чл. 47, ал. 6 от ГПК/ – т. 7 от ТРОСГТКВКС № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., се основава на приемането, че особеният представител не дължи държавна такса, но само защото тя се дължи от страната, която представлява, какъвто процесният случай не е. По изложените съображения частната жалба, с която настоящата инстанция е сезирана, се явява допустима, но неоснователна, поради което и обжалваното с нея определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение