Определение № 675 от 10.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 432/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 пр. второ вр. с пр. първо вр. с ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. С., Г. С. и П. С. против определение № 3216/12.11.2025 г. по ч.т.д. № 2166/2025 г. на ІІ т.о. на Върховен касационен съд, с което е оставена без разглеждане подадената от същите частна касационна жалба срещу определение № 241/10.07.2025г. по ч.т.д.№ 353/2025г. на Пловдивски апелативен съд, на основание чл. 274, ал. 4 вр. с чл. 280, ал. 3, т.1, пр. второ ГПК, с оглед цената на предявения от всеки от жалбоподателите иск, с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ – в качеството на наследник на починалия Д. Г. С. – съдружник в ответното дружество „Анастас – Братя Стойкови и с-ие“ ООД. Жалбоподателите оспорват правилността на атакуваното определение, като намират съобразим, за определяне касационната обжалваемост на решението по предявените от тях искове, общия размер от 21 000 лева, формиран от сбора от цената на отделните искове от по 7 000 лева, като паралелно поддържат, че следва да се съобразява и пълния размер на вземането им от ответника – в общ размер от 210 000 лева или по 70 000 лева за всеки от тях, независимо че са предявили исковете си като частични, доколкото разполагат с процесуалната възможност да увеличат размера на същите в срока по чл. 214, ал. 1, пр. трето ГПК – до приключване на устните състезания в първа инстанция. Навеждат се и доводи относно неправилност на първоинстанционното определение, по приложението на чл. 104, т. 4 ГПК и чл. 365, т. 3 ГПК, в обосноваване извод за родова подсъдност на исковете на районен съд, които доводи нямат отношение към предмета на настоящото произнасяне, тъй като атакуваното определение не се е произнасяло по съществото на спора относно родовата подсъдност на исковете. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване – като преграждащ произнасянето на сезирания съд – съдебен акт. За да се произнесе по частната жалба настоящият състав съобрази следното: Ищците се легитимират като наследници на Д. С. - съдружник в ответното дружество, всеки от тях със самостоятелни права върху кореспондираща на наследствения им дял част от стойността на дружествения дял на наследодателя в „Анастас – Братя Стойкови и с-ие“ ООД. Предявили са частични искове от по 7 000 лева, на основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, в общ размер от 21 000 лева, при твърдения за обща стойност на дела 210 000 лева, съединени за общо разглеждане и решаване в едно производство. С оглед цената на всеки от исковете – 7 000 лева, сезираният Окръжен съд – Хасково е приел същите родово подсъдни на районен съд, на основание чл. 104, т. 4 ГПК, прекратил производството пред себе си и препратил същите за разглеждане от Районен съд – Свиленград. Определението е потвърдено от Апелативен съд - Пловдив. Частната жалба срещу въззивното определение е оставена без разглеждане с тук атакуваното определение на състав на ІІ т.о. на ВКС, по съображения, че цената на исковете / 7 000 лева / и търговския характер на производството по същите, съгласно чл. 365, т. 3 ГПК вр. с чл. 125, ал. 3 ТЗ, изключват касационен контрол за решението по тях, поради което и на основание чл. 274, ал. 4 ГПК първоинстанционното определение по такъв иск – решението по който не подлежи на касационно обжалване – също не подлежи на касационно обжалване. Частната жалба е неоснователна. Предявени са субективно съединени искове на ищци, с качество на обикновени другари в процеса, всеки от които има за предмет самостоятелни права, независимо от основаването на общи правопораждащи факти, поради което преценката за касационна обжалваемост следва цената на отделния иск, а не общия сбор от цената на всички искове. Несъстоятелно е позоваването на хипотетична възможност за увеличаване на предявения размер до такъв, обуславящ касационна обжалваемост, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като са преценими фактическите обстоятелства, определящи за родовата подсъдност, към момента на произнасянето на съда относно същата. Последователна е и практиката на Върховен касационен съд, че по частични искове, за приложението на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е съобразима предявената част от цялото вземане, върху която се формира силата на пресъдено нещо. Обстоятелството, че действителният правен интерес на всеки от ищците обуславя пълен размер на претенции с идентичен предмет надхвърлящ минимално установения праг за касационна обжалваемост по търговски дела, е ирелевантно, задължителни указания в който смисъл се съдържат в ТР № 1/17.07.2001год. по тълк.дело № 1/2001год. / т. 1 / на ОСГК на ВКС. От значение е размерът, който страната е въвела с петитума на иска си и до който претендира съдебна защита към момента на постановяване на оспорвания съдебен акт. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение