Определение № 462 от 16.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. Н. А., чрез адв. В. Д., срещу въззивно решение № 1383/10.07.2015 г., постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 1271/2015 г. в частта, с която исковете на С. И. Г. против Н. Н. А. са уважени по реда на чл. 422 ГПК. Излага доводи за недопустимост – липса на право на иск и неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна С. И. Г. не е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С. И. Г. е предявил против Ю. С. И., А. П. И. и Н. Н. А. искове за установяване, че му дължат солидарно 2 750 евро, непогасен заем и 4 400 евро натрупана лихва за времето 17.12.2012 – 04.03.2014 г. Първият ответник Ю. И. дължи сумата като заемополучател, а съпругата му А. И. и третият ответник – са солидарни длъжници, встъпили в чужд дълг. Исковете са разгледани по реда на чл. 422 ГПК (нормата е процесуалноправна и не е основанието на спорното материално право). Производството по отношение на първите двама ответника – съпрузите Ю. И. и А. И., е прекратено поради оттегляне на иска. Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, е приел за установено, че Н. Н. А. дължи на С. И. Г. 2 500 евро – главница по договор за заем от 17.10.2012 г. и 250 евро възнаградителна лихва, начислена за периода 17.11.2012 г. – 17.12.2012 г. и е осъдил А. да заплати на Г. 521 лв. разноски в заповедното производство и 155,12 лв. разноски, сторени в исковото производство пред РС, както и 289,60 лв. съдебноделоводни разноски, сторени във въззивното производство. За да постанови този резултат съдът установил, че е сключен договор за заем на 17.10.2012 г. между С. Г. – заемодател и Ю. И. – заемополучател, както и А. П. И. и Н. Н. А. – като солидарни длъжници. По силата на договора заемодателят се задължил да предаден на заемополучателя 2500 евро, а последният – да му я върне, ведно с уговореното възнаграждение. Съдът приел, че сумата е реално предадена, както и, че отговорността на Н. А. е по чл. 121 и сл. ЗЗД, като солидарен длъжник, за какъвто е посочен в договора и с оглед разписаните в чл. 6 от същия задължения. Според въззивната инстанция става реч за т.нар. пасивна солидарност, при която няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор, като същият може да иска изпълнение от всеки съдлъжник. Поради това приел за неоснователно твърдението на ответника Н. А., че има качеството на поръчител. Съдът намерил, че независимо от това, че А. е подписал договора като поръчител, съглашението по съществото си не е такова, защото страните изрично са изразили волята си да отговарят солидарно към заемодателя не по силата на закона, а по силата на постигната между тях уговорка, изразена чрез подписването на договора. Възражението за прекомерност на договорената лихва е отхвърлено, като съдът е приел, че в тази част договорът не противоречи на принципа за автономия на волята, уреден в чл. 9 ЗЗД. Установено е още, че на датата на падежа не са постъпили плащания нито от страна на заемополучателя, нито от страна на другите двама солидарни длъжници и обективно съединените искове са уважени. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 е т. 3 ГПК. Повдигнал е следните правни въпроси: следва ли към решението да има мотиви; следва ли въззивната инстанция при постановяване на решението си да обсъди всички възражения на жалбоподателя срещу обжалвания съдебен акт; следва ли въззивната инстанция по свой почин да провери за наличието на нарушена императивна материална разпоредба в отношенията между страните по повод на сключен между тях договор; кои факти са предмет на установяване в специалното производство по чл. 422 ГПК – тези посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, или тези, посочени в исковата молба, или тези твърдения, заявени в първото по ред съдебно заседание и следва ли да има между тях идентичност; възможно ли е в първото по ред съдебно заседание в производството по чл. 422 ГПК ищецът да измени фактическите си твърдения, наведени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата си молба и да посочи други, нови, различни твърдения и произнасянето на съда по тези нови твърдения води ли до недопустимост на съдебното решение; може ли да се приеме, че когато две лица живеят на съпружески начала, т.е. имат близки отношения, то се предполага, че едното лице може да извършва правни действия от името на другото, без да е необходимо изрично упълномощаване; налице ли е сключен договор за заем между страни по писмен договор за заем, когато е установено, че е предадена сума в размер, различен от посочения в подписания договор и заемната сума не е дадена лично от заемодателя и не е предадена лично на заемополучателя, а на лице, за което няма данни да се явява пълномощник на заемополучателя и при предаване на сумата заемополучателят не е подписал договора; следва ли да се извършва тълкуване на клаузи на сключен договор, когато същите са ясни и когато страната се е подписала под определено качество на договора; когато се тълкува волята на страните може ли да се подменя тяхната истинска воля; когато се тълкува волята на страните по договора следва ли да се съобрази тяхното поведение преди и след сключване на договора, за да се достигне до действителната им воля; вписването на задължение в договор за заем, че страна, подписала се като поръчител, отговаря солидарно за заплащане на всички задължения на заемополучателя, прави ли тази клауза „договорена“, когато и без вписването й в договора, солидарното задължение на страната, подписала договора като поръчител е възникнало по силата на закона – чл. 141 ЗЗД; за да възникне солидарна отговорност, достатъчно ли е да бъде записано, че едно лице приема да бъде солидарен длъжник и да отговаря за задълженията на друго лице, или за възникването на солидарната отговорност следва да е налице определено правно основание – встъпване в дълг, заместване в дълг, поръчителство и прочие; когато в договора за заем е посочено, че страна е солидарен длъжник, но не е записано, че е получила заемната сума, приема ли се че тя е солидарен длъжник, или че е поръчител. Повдигнатият процесуалноправен въпрос за мотивите на въззивното решение е принципно значим, като следва да се посочи, че въззивният съд е изложил съображения по фактическите и правни изводи, въз основа на които е достигнал и до заключение за резултата по спора, като не се установява противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и на ВС на РБ. Въпросът е повдигнат във връзка с оплакването на касатора, че в исковата молба няма записване цената на иска и ищецът не е внесъл дължимата държавна такса за образуване на производството по чл. 422 ГПК пред районния съд – в размер на 279,68 лв., а по-малко. Според него, въззивният съд, с оглед задължителната съдебна практика по поставения правен въпрос, е следвало да формира мотиви защо е приел,че исковата молба на С. Г. е редовна, къде, на коя страница е записано изявлението на ищеца за определяне на размера на цената на иска, каква конкретна цена е посочил ищецът, как ищецът е формирал цената на иска – като обща сума или като сбор от сумите по предявените от него два иска; каква е била дължимата такса в исковото производство, каква сума е внесъл ищецът като държавна такса за исковото производство. Оплакването всъщност няма отношение към правния въпрос, повдигнат от касатора, защото редовността на исковата молба касае допустимостта на исковото производство, съответно допустимостта на постановените от инстанциите решения. При констатирана нередовност, задължение на съда е да предприеме нужните действия по чл. 129, ал. 2 ГПК, включително и въззивният съд, и с оглед изпълнението на указанията той разглежда въззивната жалба и се произнася по съществото й или обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството по делото. В случая цената на иска е изрично посочена в исковата молба и тъй като вземането е във валута, размерът на държавната такса се определя върху левовата равностойност по курса на БНБ към датата на подаване на иска, което е сторено по делото; няма никакво основание в съдебното решение съдът да излага съображения относно цената на иска, още по-малко къде, на коя страница била посочена. Нещо повече, въпросът за цената на иска може да се повдига само в сроковете по чл. 70, ал. 1 ГПК, а посочването на левовата равностойност на вземане във валута не е елемент от редовността на исковата молба. По въпроса дали въззивната инстанция трябва да обсъди в решението си всички възражения на жалбоподателя срещу обжалвания съдебен акт се твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на задължителната съдебна практика по тълкуване на чл. 236, ал. 2 ГПК - ТР № 1/2009 на ОСГТК ВКС, т. 1 и Постановление № 1/10.11.1985 г. Пленум ВС РБ, т. 19. Не се установява хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна касаторът прави смешение между възражения по предмета на делото и възражения (оплаквания) във въззивната жалба. От друга страна, въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Както е изяснено в поредица съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 643/12.10.2010 по гр.д. № 1246/2009 на ІV ГО, решение № 237/2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ІV ГО и решение № 60/05.06.2013 г. по гр.д. № 546/2012 г. на ІV ГО ВКС), въззивният съд не изследва първоинстанционното решение, а твърденията и доводите на страните, както и събраните по делото относими доказателства в рамките на въззивното обжалване, което значи, че прави фактически и правни изводи, въз основа на които се произнася по материалноправния спор, не дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му, а оплакванията във въззивната жалба коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци – повторил е или е позволил на страните да повторят опорочените процесуални действия и е извършил или е позволил на страните да извършат пропуснатите процесуални действия. Въпросът следва ли въззивната инстанция по свой почин да провери за наличието на нарушена императивна материална разпоредба в отношенията между страните по повод на сключен между тях договор, е неотносим към предмета на делото, защото въпросът е зададен във връзка с довода на касатора, че въззивният съд е следвало служебно да обсъди дали при сключване на договора за заем е спазен чл. 27 ЗЗД. Нормата урежда различни хипотези на унищожаемост на договорите. Унищожаемият договор съществува в правния мир (за разлика от нищожния), унищожаването на договорите се извършва само по искане на страната, в чийто интерес законът го допуска или от нейните правоприемници (никога по инициатива на съда) – с нарочно предявен иск или чрез възражение по чл. 32, ал. 3 ЗЗД, надлежно заявено в преклузивните срокове; решението е конститутивно. Обратното не е постановено в ТР 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, т. 1, на което се позовава касаторът. Въпросът кои факти са предмет на установяване в исковото производство, предявено по реда на чл. 422 ГПК (процесуалноправната норма не е квалификация на спорното материално право), в случая е неотносим, защото и заповедният съд, и въззивният съд в исковото производство, са се произнесли по съществуване на задължение на Н. Н. А. към С. И. Г. по договор за паричен заем от 17.10.1012 г., а дали задължението на А. по договора следва да се квалифицира като поръчителство, встъпване в дълг или друг вид уговорена солидарност, има отношение към тълкуването на договора и приложението на материалния закон. От друга страна, с ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че производството по реда на чл. 422 ГПК не е особен вид производство, а се развива по правилата на общия исков процес; предмет на установяване са спорните по делото обстоятелства. Ако в исковата молба са въведени правопораждащи факти, от които произтича вземането, различи от тези, въз основа на които е издадена заповедта за изпълнение, то тогава искът е допустим само като осъдителен, защото по отношение на предявеното с иска спорното вземане няма заповед,въз основа на която да се изпълни. В този случай, доколкото не е предявен иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, последната се обезсилва. Случаят не е такъв. Следващият въпрос - може ли да се приеме, че когато две лица живеят на съпружески начала, т.е. имат близки отношения, то се предполага, че едното лице може да извършва правни действия от името на другото, без да е необходимо изрично упълномощаване, е неотносим. Съдът не е презумирал, а приел за установено, при анализ на свидетелски показания, че жената, с която живее на съпружески начала заемодателят, е предала от негово име и по негово поръчение уговорената сума на заемополучателя. Освен това, от значение е дали, дори и без упълномощаване, след извършване на правното действие, то е било прието (одобрено). И накрая, довод в тази връзка може да прави само лицето, което твърди, че друг е действал от негово име и за негова сметка без пълномощия. Неотносим към постановеното от въззивния съд е и въпросът - налице ли е сключен договор за заем между страни по писмен договор за заем, когато е установено, че е предадена сума в размер, различен от посочения в подписания договор и заемната сума не е дадена лично от заемодателя и не е предадена лично на заемополучателя, а на лице, за което няма данни да се явява пълномощник на заемополучателя и при предаване на сумата заемополучателят не е подписал договора. Съдът е приел за установено, че заетата сума е предадена от С. Г. на Ю. И., като от името и за сметка на заемодателя е действала приятелката му С. С.. Съдът, също така намерил, че дори парите да са получени от Н. А., то е било в изпълнение на писмени договор и А. е действал от името и за сметка на заемополучателя Ю. И.. Несъгласието с изводите на съда относно действията на С. и А. по пълномощие, не значи, че в решението е прието наличие на заемно правоотношение между С. Г. и Ю. И. без да е установено реалното предаване на парите от заемодателя на заемополучателя. Въпросът в частта, съдържаща твърдение, че предадените пари са различни по размер от този по писмения договор, е във връзка с това, че е уговорен заем в евро, а предадените пари са в лева по курса за деня. Както е изяснено и в ТР № 2/1997 г., ОСГК на ВКС и ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, парите имат номинална и курсова стойност. Номиналната е тази, която е отбелязана върху самите тях, а курсова – която те имат в съотношение с друга монетна единица. Първата е абсолютна величина, докато курсовата зависи от валутния пазар и е различна във времето. Плащането може да се извърши и в друга валута, включително и в лева, но по курса към датата на изпълнението, т.е. не се касае за различни стойности на пари, поради това, че са в различни валути. По останалите поставени в изложението правни въпроси – за правилата, по които се тълкува волята на страните по договора и следва ли за възникване на солидарната отговорност да е налице определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника, като съдът трябва ли да изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД, се установява противоречие между приетото от въззивния съд и постановеното в решение № 67/30.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1843/2013 г. на II т.о., решение № 220/31.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6126/2013 г. на IV г.о. и решение № 76/20.04.2012 г. по т.д. № 134/2011 г. на ОС – Пазарджик, решение № 570/15.12.2012 г. по гр.д. № 576/2012 г. на ОС – Враца, решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о. на ВКС. В заключение, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, съдът