Определение № 1145 от 11.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3505/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. Р. Х., чрез адв.П. В. и на Прокуратурата на Република Българи, чрез прокурор П. К., срещу решение № 203/29.11.2023г. по в.гр.д.№ 355/2023г. по описа на Апелативен съд Варна, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен предявения от М. Р. Х. / заместил по реда на чл. 227 ГПК първоначалния ищец Р. Х./ срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал.1, т.1, предл.последно ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществените вреди на Р. Х. от незаконно търпяна мярка за неотклонение "задържане под стража" за 43 дни над наказанието "лишаване от свобода", определено с влязла в сила присъда по нохд № 2625/2020г. на РС Варна, до размер от 4300 лева, ведно със законната лихва от 10.11.2021г., и е отхвърлен иска за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 26 000 лева. Касаторът ищец Х. обжалва решението в отхвърлителната част с довод, че размерът на присъденото обезщетение не кореспондира на понесените вреди. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат това на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, без да е формулиран правен въпрос и това на чл. 280, ал.2, предл.последно ГПК с твърдение за очевидна несъразмерност на присъденото обезщетение. Касаторът ответник Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Като обуславящи изводите на въззивната инстанция в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпросите за необходимостта от съществуване на причинно следствена връзка между увреждането и причинените вреди, и за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл.последно ЗОДОВ. Съдът намира за допустими касационните жалби, а исканията за допускане на касационно обжалване за неоснователни по следните съображения: За да уважи предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 4300 лева, въззивният съд е приел за безспорно установено, че във връзка с воденото срещу Р. Х. наказателно производство същият е пребивавал в затвора в изпълнение на постановената спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период, надхвърлящ с 43 дни /1 месец и 12 дни/ наложеното му с присъдата ефективно наказание лишаване от свобода за срок от 4 месеца. Преценил е така констатираното като случай на лишаване от свобода в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл.5, § 1 от Конвенцията, за което Държавата дължи обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ. Определил е за легитимиран процесуален субституент на Държавата по този иск Прокуратурата на Р България, чиито възражения за освобождаване от отговорност е намерил неоснователни. Въззивният съд е счел за доказани твърденията за претърпени в релевантния период неимуществени вреди, изразяващи се в страх, безпокойство и негативни преживявания, а по отношение на интензитета им е съобразил, че Р. Х. е бил в очакване, че максимално негативния резултат, който може да очаква от инициираното от него обжалване е срокът на лишаването му от свобода да бъде в рамките на постановената присъда. Тези вреди е прието да са в пряка причинна връзка с увреждането, а доводите на ответната страна, че са търпени само за периода след узнаване за резултата от постановеното решение по жалбата на Р. Х. срещу присъдата са намерени за неоснователни. За да определи справедливия размер на обезщетението на 4300 лева, въззивният съд е отчел, че доказаните неимуществени вреди са присъщите за тежестта и характера на търпяната процесуална принуда - лишаване от свобода, т.е. вредите са обичайните, а специфични такива не се доказват. Съобразил е като определящо по – нисък размер на обезщетението обстоятелството, че първопричина за постановената мярка "задържане под стража" е единствено поведението на Р. Х., което е наложило замяна на мярката му за неотклонение с най-тежката, а наложеното му с присъдата наказание е именно лишаване от свобода. Като определящо по – висок размер на обезщетението е отчетено обстоятелството, че продължителността на периода на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията е почти 1/3 от наложеното с присъдата наказание. Съобразени са също така обществено-икономическата конюнктура към релевантния период и общественото възприятие за справедливост. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Същият следва да е ясно и точно формулиран от касатора, а не изводим от съда от изложението по чл. 284, ал.3 ГПК. В случая касаторът ищец не е определил правния въпрос от значение за изхода на делото, а е заявил, че е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и решението е очевидно неправилно, защото размерът на обезщетението е несъразмерно нисък. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е само по себе си основание за недопускане на касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок ( да е постановено contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика), който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв особено тежък порок касаторът ищец не сочи, а очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната. Поставените от касатора ответник въпроси са обуславящи, но с обжалваното решение са разрешени в съответствие с задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 г., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 г., ОСГК, и основаната на тях трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 60317 от 1.04.2022 г. на ВКС по гр. дело № 597/2021 г., IV г. о., ГК, решение № 70 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр. дело № 5257/2015 г., IV г. о., ГК, решение № 166 от 8.06.2016 г. на ВКС по гр. дело № 631/2016 г., IV г. о., ГК; решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о.; решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о.; решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о.; решение № 388 от 2.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV г. о.; решение № 139/ 09.10.2020 по гр.д.№ 873/2020, ВКС, ІV г.о.; решение № 163/01.07.2016г. по гр.д.№ 411/2016, ВКС, ІV г.о и др., според която обобщено се приема следното: 1.Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително – от деликтите по чл. 2 ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал.1, т.1, предл.последно ЗОДОВ са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно незаконно лишено от свобода лице търпи: стрес, притеснения, негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността; разочарование, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на посочените негативни преживявания с незаконното лишаване от свобода е очевидна и тя не подлежи на формално доказване. При условията на пълно главно доказване следва да се установят само вредите извън обичайните т.е. "специфичните" такива като напр. конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера и др. 2.Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства във всички хипотези на чл. 2 ЗОДОВ, включително процесната( по чл.2, ал.1, т.1, предл. последно) са вида, продължителността и интензитета на уврежданията, личността на увредения, засягането на живота и здравето му; обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт към периода на увреждането. В разглеждания случай въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди с оглед конкретно установените и релевантни обстоятелства по чл. 52 ЗЗД - продължителността на периода на незаконното задържане – общата и съотносимата към срока на наложеното наказание „лишаване от свобода“; обичайният характер на вредите, обществено-икономическите условия в страната към релевантния момент. Те са съпоставени и преценени по относителна тежест от въззивния съд, за да бъде определен размера от 4300 лева като съответен на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и достатъчен за репарирането им. Несъгласието на страните с конкретния размер на обезщетението, както и това на ответника с извода за причинна връзка между репарираните вреди и деликта, са довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. В обобщение, няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и съдът