Определение № 158 от 23.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 952/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на В. С. Ц. от [населено място], П. Б. П. от [населено място] и „Терм“ ЕООД, [населено място] против решение № 12329 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1049/2020 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 10144 от 09.02.2021 г., с което е потвърдено решение № 2299 от 18.12.2019 г. по т. д. № 2670/2017 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-8 състав. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „Ес Ай Джи Еър Хендлинг България” ЕООД, [населено място] (с предишно фирмено наименование „Еър Трейд Сентър-България“ ООД, а понастоящем „Кеърокс България“ ЕООД), против касаторите обективно и субективно съединени искове: искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 538, ал. 1 и чл. 537 ТЗ, вр. чл. 483 и чл. 485, ал. 1 ТЗ за признаване съществуването на вземане срещу тях за сумата 65 000 лв. – главница по запис на заповед, издаден на 22.04.2015 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 13.06.2017 лв. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 38460/2017 г. на Софийски районен съд, както и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждането им да заплатят солидарно на „Ес Ай Джи Еър Хендлинг България” ЕООД сумата 13 064.26 лв. – законна лихва за забава върху сумата 65 000 лв. за периода от 22.06.2015 г. до 13.06.2017 г. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд във връзка с редовността на процесния запис на заповед, като подробно аргументират поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че в случая не е налице реквизитът по чл. 537, т. 7 ТЗ – „подпис на издател“, доколкото такъв е положен на гърба на ценната книга и след изявлението на двамата авалисти, а не непосредствено след текста на самия запис на заповед. Освен това, в касационната жалба е релевирано изрично оплакване за недопустимост на въззивното решение в частта му, потвърждаваща първоинстанционния акт, с който тримата касатори са осъдени да заплатят на ищцовото дружество законна лихва за забава от датата на падежа на ценната книга до датата на подаване на исковата молба, с твърдението, че е постановено по непредявен иск, както и за нищожност на въззивния акт в частта му, с която са осъдени да заплатят държавна такса за заповедното производство по съображения, че тези разноски вече са присъдени в издадения изпълнителен лист. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. В хипотезата на авалиран запис на заповед удостоверява ли положеният след менителничното поръчителство и на гърба на документа подпис за издател авторството на менителничното волеизявление; 2. В хипотезата на авалиран запис на заповед подписът на издателя след менителничното поръчителство, положен ли е непосредствено след текста на менителничното волеизявление, т. е. поставен ли е същият под самия текст, материализиращ менителничното волеизявление, в края на последното изречение, респективно последния ред от същото; 3. Следва ли да се счита подписан запис на заповед при положение, че подписът на лицето, представляващо издателя, е положен непосредствено след текста на друго волеизявление, представляващо друга самостоятелна, абстрактна сделка, каквато е менителничното поръчителство, дадено по същия запис на заповед; 4. При положение, че подписът на издателя на авалиран запис на заповед е положен непосредствено под текста на менителничното поръчителство, следва ли същият да се счита същевременно положен под текста на записа на заповед като сделка и то при условията на непосредственост; 5. Следва ли в хипотезата на материализирани върху един общ документ две абстрактни, едностранни и формални сделки, каквото е съотношението между записа на заповед и менителничното поръчителство по него, същите да са подписани отделно, за да е спазена формата за действителност на всяка от тях”. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната практика на ВКС: определение № 35 от 17.01.2017 г. по гр. д. № 60116/2016 г. на III г. о., определение № 309 от 28.04.2010 г. по ч. т. д. № 28/2010 г. на II т. о., определение № 48 от 30.01.2017 г. по т. д. № 1497/2016 г. на I т. о., решение № 5 от 09.02.2010 г. по т. д. № 268/2009 г. на II т. о., определение № 868 от 23.11.2012 г. по т. д. № 242/2012 г. на II т. о., решение № 104 от 25.07.2016 г. по гр. д. № 5345/2015 г. на III г. о., решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490/2014 г. на IV г. о. и решение № 96 от 28.07.2015 г. по т. д. № 2980/2013 г. на I т. о. В самата касационна жалба е релевирано и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответникът по касация – „Кеърокс България“ ЕООД, [населено място] (с предишни фирмени наименования „Еър Трейд Сентър-България“ ООД и „Ес Ай Джи Еър Хендлинг България” ЕООД, [населено място]) – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 06.04.2021 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 65 000 лв. по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 38460/2017 г. на Софийски районен съд по реда на чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед от 22.04.2015 г., въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на „Ес Ай Джи Еър Хендлинг България” ЕООД, [населено място] (с предишно фирмено наименование „Еър Трейд Сентър-България“ ООД), а понастоящем „Кеърокс България“ ЕООД, срещу „Терм“ ЕООД, [населено място] - издател на записа на заповед и В. С. Ц. и П. Б. П. от [населено място] – авалисти по същия. Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че процесният менителничен ефект е редовен от външна страна и че не е налице твърденият от задължените по него лица порок във формата му – липса на подпис на издателя под текста на записа на заповед и поставяне на подписите на авалистите на гърба на документа, а не на лицевата му страна. Преценил е, че в случая подписът на издателя е положен непосредствено след текста на записа на заповед, на гърба на ценната книга и срещу означението „издател“, т.е. на място, от което по недвусмислен начин може да бъде изведено съгласието на издателя с цялото волеизявление. Според него, обстоятелството, че след текста на записа на заповед е изписан и текстът за поръчителството, след което е положен подписът на издателя, не се отразява на валидността на менителничния ефект. Въззивният състав е счел, че полагането на подписите на авалистите на гърба на менителничния ефект също не опорочава формата на ценната книга, тъй като, в съответствие с изискването на чл. 484, ал. 1 ТЗ, менителничното поръчителство е дадено върху записа на заповед, изразено е с думите „като поръчители“ и „авалираме“ и е подписано от поръчителите с положени на гърба на ценната книга срещу поръчител 1 и поръчител 2 подписи. В тази връзка е отчел и предвидената в закона възможност поръчителство да бъде дадено дори и върху отделен документ към менителничния ефект – алонж. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторите въпроси, относими към установителните искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, се свеждат обобщено до това, дали следва да се счита подписан запис на заповед, ако подписът на издателя е положен непосредствено след текста на менителничното поръчителство, дадено по същия запис на заповед. Безспорно, решаването на този въпрос е от значение за изхода на делото, т. е. същият отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на него не е осъществено обаче заявеното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни актове не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Следва да се посочи, че три от актовете – определение № 48 от 30.01.2017 г. по т. д. № 1497/2016 г. на I т. о., определение № 868 от 23.11.2012 г. по т. д. № 242/2012 г. на II т. о. и определение № 35 от 17.01.2017 г. по гр. д. № 60116/2016 г. на III г. о., постановени по реда на чл. 288 ГПК – изобщо не подлежат на обсъждане, тъй като нямат характер на практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК и в т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите актове са неотносими към настоящия спор, поради това, че в тях не се съдържа произнасяне по релевантния за решаването му въпрос, очертан по-горе. По-конкретно: Решение № 96 от 28.07.2015 г. по т. д. № 2980/2013 г. на I т. о. е постановено при съвсем различни факти – съдът е приел, че физическото лице, което е подписало записа на запис лично и в качеството си на представител на издателя-юридическо лице, не е учредило надлежно менителнично поръчителство, тъй като след саморъчно написания текст на авала липсва положен негов подпис. Определение № 309 от 28.04.2010 г. по ч. т. д. № 28/2010 г. на II т. о. касае въпроса за действителността на запис на заповед, съдържащ две различни дати на издаване и на съставяне, а като допълнителен аргумент за недействителността на ценната книга съдът е посочил и обстоятелството, че подписът на издателя е положен преди окончателния текст на записа на заповед - т. е. и в този случаи фактите по делата са различни. Що се отнася до останалите три решения по чл. 290 ГПК – решение № 5 от 09.02.2010 г. по т. д. № 268/2009 г. на II т. о., решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490/2014 г. на IV г. о. и решение № 96 от 28.07.2015 г. по т. д. № 2980/2013 г. на I т. о., същите са ирелевантни като практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в тях се съдържат само принципни разсъждения за правната природа на записа на заповед и менителничното поръчителство и за съотношението между тях като самостоятелни правни сделки, но липсва произнасяне по значимия в случая въпрос може ли подписите на издателя и на авалистите да са поставени в края на целия текст, включващ текст на записа на заповед и текст на авала. На второ място, касационното обжалване на въззивното решение в частта за установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторите са заявили бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, препращайки към оплакванията в касационната жалба, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол и в частта му, касаеща уважените осъдителни искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Твърдението на касаторите за недопустимост на акта в тази му част като постановен „по недопустим и непредявен иск“, освен че е напълно неаргументирано, е и неоснователно. Видно от исковата молба, заедно с установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането за сумата по записа на заповед, което е предмет на издадената заповед за изпълнение, ищецът е предявил и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за солидарното осъждане на издателя на записа на заповед и авалистите по него за заплащане на законната лихва за забава върху сумата по ценната книга от датата на падежа до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Въпросът за допустимостта да бъде предявен такъв иск и да бъде съединен с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК не е спорен в практиката на ВКС, което е съобразено и от предходните инстанции с цитиране на конкретно решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. На последно място, не може да бъде споделено становището на касаторите за нищожност на въззивното решение в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на ищеца направените разноски за държавна такса за заповедното производство. Присъждането на разноските за държавна такса два пъти, каквото твърдение поддържат касаторите, би обосновало неправилност, но не и нищожност на съдебния акт, доколкото по отношение на него са изпълнени всички задължителни изисквания за валидността му – постановено е от надлежен орган, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано. Отделно от това, посоченото твърдение е и неоснователно, тъй като произнасянето на първоинстанционния съд в частта за разноските за заповедното производство е изцяло в съответствие със задължителните указания в т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на цялото въззивно решение. Независимо от изхода на делото, искането на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважено поради липса на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК