Определение № 3732 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 992/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. М. Д. против решение № 372/09.11.2022г. постановено по гр.д.№ 432/2022 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е отменено решение № 362 от 08.04.2022 г., по гр.д. № 2021522102540 на Пазарджишкия районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от касаторката отрицателен установителен иск да се признае за установено, че ответницата Й. М. С. не е собственик на 1/2 идеална част от УПИ *** в кв.***по плана на [населено място], находящ се на [улица], обл.Пазарджик с площ от 928 кв.м., който е отреден от поземлен имот ПИ ***в квартал ***с площ на поземления имот 965 кв.м., при неуредени регулационни сметки, ведно с построените в него едноетажна масивна жилищна сграда с полуподземен етаж със застроена площ 60 кв.м. и едноетажна масивна сграда със застроена площ 17 кв.м. и подобренията и приращенията в имота. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за владението и придобивната давност и за необоснованост на решението. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по формулирани осем въпроса, които ще се разгледат по-долу, по които се твърди общо противоречие с цитирани решения. Ответницата по касация оспорва жалбата и допускането до касация, тъй като не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доказано е, че ответницата е владяла за себе си целия имот, поради което в съответствие със закона и съдебната практика, иска е отхвърлен. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Страните са наследници – дъщери на М. К. М., починал на 24.07.2000 г. и Й. И. М., починала на 09.10.2003 г. С н.а. № 95,т.ІІ/20.05.1960 г. наследодателят е купил парцел *** в кв.***, състоящ се от 950 кв.м., заедно с построената в него полупаянтова жилищна сграда. Този имот е идентичен с процесния, в който са построени двете процесни масивини сгради. Ответницата е призната с н.а. № 120, том II от 01.09.2020 г. на нотариус Т. Д., вписан в СлВп. като нот. акт. № 140, том 19, дело № 3259/2020 г., дв. вх. рег. № 5522/01.09.2020 г. за изключителен собственик на основание давностно владение и наследство на целия имот, ведно с построените в него едноетажна масивна жилищна сграда с полподземен етаж със застроена площ 60 кв.м. и едноетажна масивна сграда със застроена площ 17 кв.м. с От показанията на разпитаните свидетели е установено, че след погребението на майката на страните в имота е останала да живее ответницата, като изрично е изразила желание за това, изнесла е в барака извън къщата вещи, които е оставило семейството на ищцата, след 2007 г. ответницата е отказала да допуска съпруга на ищцата дори и след като е представял пълномощно от нея. При опитите от съпруга на ищцата да влиза в къщата, ответницата викала полиция, не го допускала в къщата, от 2007 г. сменила и секретните ключове на къщата. В двора той влизал ако вратата е отворена или ако го допусне внучето на ответницата, но тогава последната го гонела като заявявала, че той няма работа в имота. Разпитан като свидетел, той заявява, че и съпругата му нямат ключ, а в къщата не е влизал, защото Й. не го допуска. Установено е, че до 2020 г. включително ищцата е заплащала местен данък и такса смет за половината от имота. РС е уважил иска, като е приел, че ответницата е била само държател на наследствената част на ищцата и не е демонстрирала действия, които да сочат на преобръщане на държането във владение за себе си. Като последица от уважаване на иска е отменен и констативният нот. акт от 2020 г. Въззивната инстанция е отменила решението на РС и е отхвърлила предявеният отрицателен установителен иск, като е приела, позовавайки се на свидетелските показания, включително и тези на съпруга на ищцата Н. Д., че ответницата Й. С. е установила еднолично владение на процесния имот от деня на погребението на майката на страните през 2003 г. и от този момент е заявила намерение да владее имота само за себе си. Последователното й поведение да не допуска сестра си и нейния съпруг /със и без пълномощно/ е преценено като демонстрация на намерение за своене на имота. Посочено е, че при всеки техен опит да влязат в имота са срещали категоричното несъгласие на ответницата, придружено с явна демонстрация, че тя е негов едноличен собственик. Изводът е подкрепен с установеното от показанията на съпруга на ищцата, че ответницата е заключвала двора и къщата, а той и съпругата му никога не са имали ключ както за двора, така и за къщата. Еднократното влизане в къщата е било съпроводено с изгонване и викане на полиция от ответницата. Съдът е обобщил, че „наличието на ключ за имота в конкретния случай се приравнява на осъществяване на фактическа власт върху имота“, защото препятства достъпа на другата страна до него. Изяснил е, че „за да си осигури достъп до имота /без съдействие на другата страна/, страната без ключ следва да извърши самоуправни действия, които са престъпление по НК“ и поради това е приел, че липсата на ключ означава отблъсната фактическа власт върху имота. Тъй като ищцата не е извършила никакви действия, посочени в чл. 116 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС за да прекъсне започналата да тече придобивна давност, например чрез предявяване на някой от исковете за собственост или иск за делба и от установяване на владението от 2003 г. до предявяване на иска 21.07.2021 г. е изтекъл значително по-дълъг период от десет години, съдът е приел, че ответницата е придобила наследствената част на ищцата по давност. В изложението се навежда основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от наследяване? 2.Може ли да се приеме установяване на владение от един от наследниците още от деня на смъртта на общия наследодател, т.е. от този момент да е налице преобръщане на държането във владение за себе си? 3.За наличие на владение върху идеални части на другия наследник следва ли да се установяват само извършени действия по отричане владението на другия наследник? 4.При наличие на действия, неотричащи владението на другия наследник може ли да се приеме преобръщане на владението и наличие на такова върху останалите сънаследствени идеални части? 5.Наличието на водени преговори между наследниците за прекратяване на съсобствеността изключва ли явното манифестиране на намерението за своене на вещта? По тази група въпроси се твърди противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 4/20.02.2013 г. по гр.д.№ 418/2012 г. на ВКС, ІІ гр.о. Решение № 465/27.05.2010 г. по гр.д.№ 1199/2009 г. на ВКС, Решение № 161/19.07.2013 г. по гр.д.№ 1163/2013 г. на ВКС, Решение № 43/08.04.2019 г. по гр.д.№ 2292/2018 г. на ВКС, І гр.о. и Решение № 111/30.12.2020 г. по гр.д.№ 4271/2019 г. на ВКС, І гр.о. С ТР № 1/2012 г. изрично е посочено, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага и в отношенията между съсобствениците, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Отчетено е, че понякога придобиването на вещни права и наличието на съсобственост не е свързано с придобиването на фактическата власт върху вещта от всички съсобственици. В този случай съсобственика /сънаследника е владелец на своята идеална част и държател на иделаната част на другия съсобственик / сънаследник/ Възможно е и установяване на самостоятелно владение, когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец. В този случай трябва да се изследва дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. При постановяване на това тълкувателно решение са съобразени и постановките в мотивите към т.1 от ПП-6-74, където се приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Когато фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. Въззивното решение е съобразено с тази задължителна съдебна практика и не е постановено в противоречие с нея и с Решение № 4/20.02.2013 г. по гр.д.№ 418/2012 г. на ВКС, ІІ гр.о. и Решение № 111/30.12.2020 г. по гр.д.№ 4271/2019 г. на ВКС, І гр.о., тъй като по делото е установено, че още от 2003 г. ответница е заявила, че тя остава да живее в жилището, останало в наследство от родителите на страните, а сънаследницата й и съпругът й не са разполагали с ключ за двора и къщата. Ответницата е изнесла личните вещи на семейството на ищцата /радиатори, колело и др. в бараката извън къщата, а най-късно от 2007 г. не ги е допускала до имота, заявявайки, че счита имота за свой, включително за целта е търсила и съдействието на полицията. Без значение е кога точно е установена фактическата власт само за единия наследник, с изявления, че счита имота за свой /непосредствено след откриване на наследството или по-късно/, ако от този момент до предявяване на иска е изминал период от десет години и не е установено прекъсване на владението и течението на придобивната давност. Поради това втория въпрос е неопределящ за изхода от спора. При безспорно доказано установяване на фактическа власт само от ответницата върху целия имот, намерението за своене частта на другия сънаследник е другият елемент на владението, който е установен от действията на ответницата. За да се придобие идеалната част на другия съсобственик /сънаследник/ в мотивите на цитираната задължителна съдебна практика е подчертана необходимостта от извършване на действия по отричане владението на другия наследник. Ответницата е извършила такива действия като не е дала ключ за имота на ищцата, сменила е секретността на бравите, не е допускала нея и съпруга й, търсила е съдействието на полицията при опитите им да влязат в имота. Така по третия и четвъртия въпрос, въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Четвъртият въпрос не кореспондира и на установените факти по спора. По делото не е доказано твърдението на ищцата, че страните са водили преговори за прекратяване на съсобствеността, поради което пети въпрос не кореспондира на установеното по делото, поради което не е определящ за изхода от спора. Затова не формира основание за допускане до касация. Не се констатира противоречие с Решение № 465/27.05.2010 г. по гр.д.№ 1199/2009 г. на ВКС, І гр.о., с което се приема, че който се позовава на придобивната давност трябва да докаже владение на целият имот и дали това владение се противопостави на останалите сънаследници, че е променил намерението си и е завладял частите на сънаследниците и това негово намерение им е било известно, а не само че упражнява фактическа власт върху имота /ползва го/. Посочените факти са доказани от ответницата при нейна доказателствена тежест, поради което обжалваното решение не е постановено в противоречие с това решение. С Решение № 161/19.07.2013 г. по гр.д.№ 1163/2013 г. на ВКС, ІІ гр.о. и цитираните в него Решение № 705/29.10.2010 г. по гр.дело № 1744/2009 г. на ВКС I г.о., Решение № 596/30.06.2010 г. по гр.дело № 1534/2009 г. на ВКС I г.о. е даден отрицателен отговор на въпроса дали вписването на нот. акт е действие за довеждане на намерението да се свои целия имот до знанието на останалите сънаследници и може ли такова действие/вписването/ валидно да замести манифестирането конкретно пред сънаследниците на евентуална промяна в намерението. Този въпрос не е обсъждан от въззиввната инстанция, тъй като манифестиране на намерението за завладяване частите на останалите наследници е установено по делото с други действия, демонстрирани повече от десет години преди издаване на нот. акт от 2020 г.. Затова и това решение не формира основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Решение № 43/08.04.2019 г. по гр.д.№ 2292/2018 г. на ВКС, І гр.о. също не касае въпрос, относим към настоящия спор, защото с него е разгледано направено от наследник признание за осъществявано владение от позоваващ се на придобивна давност друг наследник върху неговата идеална част, което представлява съдебно признание на факта на владение и се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно чл. 175 ГПК. По настоящия спор няма признание на факта на владението. Касаторката е формулирала и още три въпроса, по които посочва, че е даден отговор от въззивната инстанция. Твърди противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по първите два въпроса: 1.При наличие на обстоятелства, които сочат на липса на действия, отблъскващи владение на останалите наследници и установяващи своене на веща само от единия наследник може ли да се приеме наличие на държане за себе си с присвоително намерение. 2.Следва ли действията, установяващи своене на веща и довеждането до знанието на останалите съсобственици да са установени чрез пълно и главно доказване? По тези два въпроса, формулирани по различен начин, съдът вече изложи мотиви. Въпросите не кореспондират на установените факти по делото и поради това не определят изхода от спора. По тях не се констатира противоречие със цитираната съдебна практика. Следователно по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. По въпроса „длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на правният спор да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните“, въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика. Изложеното относно мотивите на въззивната инстанция, с които е отменено решението на РС и е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск, сочи на изпълнение на задължението на въззивната инстанция по ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е обобщена съдебната практика относно правомощията на въззивната инстанция при условията на ограничен въззив, какъвто е уреден с действащия ГПК. В обобщение не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение