Определение № 187 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3178/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от „АЛТО МАРЕ” ЕООД, ЕИК[ЕИК] против определение № 1376 от 16.03.2020 г. по в.ч.гр.д.№ 895/2019 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 4899/16.10.2019 г. по гр.д.№ 270/2019 г. на РС-Разлог за спиране на производството по това дело на основание чл. 229, т.4 ГПК до постановяване на влязъл в сила съдебен акт по гр.д.№ 953/2017 г. на РС-Разлог. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила, тъй като не е отчетено, че с представяне на влезлите в сила постановления за възлагане на четири обекта от етажната собственост, ищецът /сега частен жалбоподател/ се е легитимирал като етажен собственик и е легитимиран да иска отмяна на решенията на общото събрание. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, частният жалбоподател се позовава на противоречие с определение № 71/16.02.2015 г. по гр.д.№ 7022/2014 г. на ВКС, І гр.о. и на определение № 55/19.03.2018 г. по гр.д.№ 437/2018 г. на ВКС, І гр.о. Счита, че ВКС трябва да даде отговор на четири въпроса, но не сочи на какво основание. Ответниците по частната касационна жалба – етажните собственици от етажната собственост на сграда с идентификатор ..... оспорват частната касационна жалба и допускането до касация, тъй като определението е съобразено със съдебната практика, а иск за собственост може да се предяви срещу лице, което се легитимира с влязло в сила постановление за възлагане, какъвто иск против касотора са предявили всички етажни собственици, поради това, че се считат собственици на възложените от съдебния изпълнител помещения. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила е в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима. От материалите по делото се установява, че частният жалбоподател е предявил иск по чл. 40 ЗУЕС за отмяна на решенията, взети от общото събрание на етажната собственост, проведено на 24.01.2019 г. Твърди, че е етажен собственик в сградата, тъй като на основание влезли в сила постановления за възлагане от ЧСИ е придобил собствеността върху четири помещения. Ответникът по този иск – етажната собственост е възразила срещу активната му процесуална легитимация в това производство и е поискала спиране на делото, тъй като от 2017 г. в РС-Разлог е висящо гр.дело № 953/2017 г. по иск за собственост, предявен от етажните собственици против частният жалбоподател „А. М.” Е., по който те твърдят, че възложените от ЧСИ помещения не са самостоятелни обекти на правото на собственост, а са общи части или обслужващи помещения към техните обекти. Въззивната инстанция е потвърдила определението за спиране на производството на основание чл. 229,т.4 ГПК поради това, че спорът за собственост е преюдициален по отношение на производството по иска по чл. 40 ЗУЕС, защото само етажен собственик може да иска отмяна на решение на общото събрание и ако с влязло в сила решение се отрекат правата на ищеца върху възложените му помещения, той не би бил етажен собственик и не би могъл да иска отмяна на решение на общото събрание. Частният жалбоподател се позовава на противоречие с определение № 71/16.02.2015 г. по гр.д.№ 7022/2014 г. на ВКС, І гр.о. То е постановено в производство по чл. 288 ГПК, по селекция на касационна жалба и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, защото не е правораздавателен акт. Касаторът се позовава и на определение № 55/19.03.2018 г. по гр.д.№ 437/2018 г. на ВКС, І гр.о. С него съдът е отговорил на въпроса „ дали решението по иск за собственост, основан на придобивна давност, е от значение за правилното решаване на друго висящо дело, имащо за предмет иск за собственост между същите страни и за същия имот, но основан на проведено по реда на З. (отм.) отчуждително и обезщетително производство и налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между двете дела”, като е приел, че не е налице връзка на преюдициалност. Това определение е неприложимо към настоящия казус, тъй като искът по чл. 40 ЗУЕС не е иск за собственост, т.е. не са предявени два иска за собственост на различно основание. Първият от въпросите, които частният жалбоподател поставя без да се позовава на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК или на друго основание за допускане до касация касае доказателствената сила на постановлението за възлагане. Възлагането на недвижим имот по ГПК е уредено като деривативен способ за придобиване на вещни права, а нормата на чл. 496, ал.2 и ал.3 ГПК допускат трето лице, чийто права са засегнати от публичната продан да защитят правата си по исков ред. В конкретният случай етажните собственици са противопоставили правата си на преобретателя по постановлението за възлагане в исково производство и спорът не се разрешава от доказателствената сила на постановлението за възлагане, а от разрешаване спора за собственост, който е преюдициален по отношение на иска по чл.40 ЗУЕС. При наличие на преюдициалност, съдът и служебно е задължен да спре обусловеното производство, защото в противен случай би постановил недопустимо решение / т.1 от ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС./ Следващият въпрос е свързан с това, че едно от оспорените решения на общото събраните е това да се води иск за собственост против „А. М.” Е. и това дружество счита, че преюдициален е въпроса за отмяна на това решение. Защитата срещу решение за предявяване на иск за собственост, взето от общото събрание мож да се проведе по иска за собственост. Отделно от това, етажните собственици и без решение на общото събрание могат да предявяват искове за собственост от свое име. В този смисъл този въпрос не определя изхода от спора за спиране на настоящото дело. Въпросът за наличието на преюдициалност на спорът за собственост и на владелческите искове по отношение на иска по чл. 40 ЗУЕС не е от практическа и правна сложност, която да изисква допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, като се има предвид, че в нормата на чл. 40 ЗУЕС изрично е предоставена активна процесуални легитимация за предявяване на този иск само на собствениците на обекти в етажната собственост. Оспорването на активната процесуална легитимация от ответника може да стане в същото производство, но е възможно и в отделен спор да се развие това оспорване, когато ответникът претендира същите права. Поради това, че въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по него не се допуска касационен контрол. Последният въпрос се отнася до това кога съдът преценява наличието на правен интерес от предявяване на иск по чл. 40 ЗУЕС. Изяснено е в теорията и съдебната практика, че за абсолютните процесуални предпоставки, каквито са активната процесуална легитимация и наличието на правен интерес, съдът следи служебно в хода на цялото производство. При предявяване на иска, извод за наличието им се прави по твърденията на ищеца, но в хода на производството тези твърдения подлежат на доказване, а ако липсват към момента на произнасяне по същество, съдът следва да прекрати производството по спора. Този въпрос обаче не е определящ за изхода от делото, тъй като обжалваното определение е за спиране на производството, а не за прекратяване. Отделно от това, искът за собственост е предявен и от изхода му зависи дали ищецът по настоящият иск „А. М.” Е. ще се легитимира като собственик на възложените му помещения. При наличие на преюдициалност съдът е длъжен да спре обусловеното производство, защото в противен случай постановява недопустимо решение, което в последствие по инстанциония контрол подлежи на обезсилване./ виж т.1 от ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС./ Тъй като въззивното определение не е нищожно или недопустимо и е съобразено със съдебната практика, не е налице основание за допускане до касация. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответникът по частната касационна жалба следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски, доказани с договорът за правна помощ в размер на 1000 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение