Определение № 5014 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3421/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение № 1488/05.06.2026г. по в.ч.гр.д. № 253/2026г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, ХІV състав е потвърдено определение №15371 от 28.11.2025г., постановено по гр.д.№458/2023г. по описа на Районен съд-Пловдив, с което е отменено на основание чл. 253 ГПК протоколно определение от 29.05.2025г., с което е приключено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания по делото, върната е исковата молба (обективирана в отговор вх.№49254/10.08.2018г. по гр.д.№8124/2018г. по описа на Районен съд-Пловдив), подадена от Ю. И. А. против А. Н. Д., Х. Н. К. и Е. М. К., с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС и е прекратено производството по делото. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 23030/19.06.2026г., подадена от Ю. И. А., чрез процесуалния му представител адв. Е. Ц. Г.-Г. от АК-П., с оплаквания, че е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, и с искане да бъде отменено, като делото бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия на първоинстанционния съд. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №684 от 18.11.2024г. на ВКС по гр.д.№878/2024г. на І г.о. и решение №46 от 09.02.2010г. на ВКС по гр.д.№3826/2008г. на ІV г.о. на ВКС) по въпрос, който настоящият състав извежда и уточнява както следва: Притежава ли право на изкупуване лицето, което е имало качеството съсобственик към момента на извършване на продажбата, но не притежава такова качество към момента на предявяване на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС. По същия правен въпрос поддържа, че е налице и основание за допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 2 ГПК ответникът по жалбата А. Н. Д., чрез процесуалния си представител адв. В. И., изразява становище, че частната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски по приложен списък по чл. 80 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 2 ГПК ответниците по жалбата Е. М. К. и Х. Н. К., чрез процесуалния си представител адв. Й. Т. Г. от АК-П., изразяват становище, че частната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на постановения от Окръжен съд-Пловдив съдебен акт, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: Варненският районен съд е бил сезиран с предявени от Ю. И. А. срещу А. Н. Д., Х. Н. К. и Е. М. К. иск за прогласяване на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 вр. с чл. 17, ал. 1 ЗЗД нищожността на договор за замяна на идеални части от недвижим имот, оформен с н.а.№74, том VІ, рег.№4068, дело №1031/10.06.2016г. на нотариус Светлана З. с рег.№179 от НК като привиден и прикриващ договор за покупко-продажба, както и с иск за изкупуване на основание чл. 33, ал. 2 ЗС на прехвърлените от А. Н. Д. на Х. Н. К. и Е. М. К. идеални части от имота, като в исковата молба и последващите уточнителни молби се съдържат твърдения, че с договор за дарение, обективиран с н.а.№82, том І, вх.рег.№214/09.01.2012г. ищецът Ю. И. А. е придобил правото на собственост върху 1/6 идеална част от имота, идеални части от който са били разпоредени от неговия съсобственик А. Н. Д. в полза на ответниците Х. Н. К. и Е. М. К., както и твърдения за привидност на сключения на 10.06.2016г. договор. Наведени са и доводи, че на 01.08.2018г., т.е. преди подаването на исковата молба, с договор за дарение, обективиран в н.а.№143, том 2, рег.№2887, дело №327/01.08.2018г., ищецът Ю. И. А. е дарил притежаваните от него идеални части от имота на сина си И. Ю. А. и поради това участва в производството като процесуален субституент на носителя на материалното право. Съобразявайки обстоятелството, че Ю. И. А. се е разпоредил с притежаваните идеални части от имота преди предявяването на исковете, първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск за изкупуване е недопустим, тъй като потестативното право на изкупуване на ищеца се е погасило поради разпореждане с притежаваната от него идеална част от имота. С оглед погасяване на потестативното право на изкупуване на ищеца първоинстанционният съд е приел, че не е налице правен интерес от предявяване на иск за прогласяване нищожността на извършената от ответниците сделка. Тези изводи са споделени от въззивния съд, който е изложил съображения, че правото да се изкупи дял от съсобствен имот по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС е преобразуващо (потестативно) право и негов носител може да бъде единствено лице, което вече притежава качеството на съсобственик в същия имот спрямо прехвърления дял. Прието е, че това качество трябва да е налице към момента на извършване на продажбата между другия съсобственик и третото лице, както и към момента на предявяване на иска в съда. Изложени са и допълнителни съображения, че ако ищецът придобие собственост върху дял от имота след като вече е предявил иска, това не може да санира липсата на активна легитимация към момента на подаване на исковата молба. Предвид така изложените от въззивния съд съображения, по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав приема следното: По поставения в изложението към частната касационна жалба правен въпрос в соченото от жалбоподателя решение №46 от 09.02.2010г. по гр.д.№3826/2008г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на §2, ал. 3 ГПК вр. чл. 218а ГПК (отм.) е прието, че право на изкупуване притежава лицето, което е имало качеството съсобственик към момента на извършване на продажбата, тъй като законът изрично очертава кръга от лица, имащи право на изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС, за упражняването на което е установен и кратък преклузивен срок. Прието е, че правото на изкупуване представлява самостоятелно субективно потестативно право, което може да бъде упражнено само при изрично посочените в чл. 33, ал. 2 ЗС условия и срок и то само по съдебен ред, като това право не се включва в обхвата на правото на собственост и не преминава заедно с последното в патримониума на последващия приобретател. То би могло да премине само в патримонимониума на наследник, който придобива всички имуществени права и задължения на наследодателя. При това съставът на ІV г.о. на ВКС е съобразил, че искът е бил предявен от лицата, които са имали качеството съсобственик към момента на извършване на продажбата. Същата теза е възприета и в посоченото от жалбоподателя решение №684 от 18.11.2024г. по гр.д.№878/2024г. на І г.о. на ВКС. В това решение, както и във вече посоченото решение №46 от 09.02.2010г. по гр.д.№3826/2008г. на ІV г.о. на ВКС теза, че лицето, което е имало качеството съсобственик към момента на извършване на продажбата, разполага с правото да предяви иск по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС, ако преди предявяването на иска да се е разпоредило с идеалната си част от имота, не е изразявана. В практиката на ВКС се поддържа тезата, възприета и в обжалваното определение. Така в решение №543 от 01.04.2008г. по гр.д.№2423/2007г. на V г.о. на ВКС е прието, че потестативното право на иск по чл. 33, ал. 2 ЗС се погасява ако съсобственикът-ищец се е разпоредил със собствената си идеална част от имота преди предявяването на иска, поради което предявен иск за изкупуване по този текст от бивш съсобственик е недопустим. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението правен въпрос. Основание за допускане на касационно обжалване не е налице и предвид обстоятелството, че предявилото иска лице е придобило собствеността след предявяването на иска. След като в исковата молба изрично е посочено, че Ю. И. А. се е разпоредил с притежаваната от него идеална част от имота на 01.08.2018г. и при предявяването на иска е заявил, че участва в производството като процесуален субституент на носителя на материалното право, съдът, в съответствие с практиката на ВКС, е следвало да прецени дали подобно упражняване на чужди права пред съд е допустимо, вкл. като съобрази дали лицето, чиито права Ю. И. А. е заявил, че упражнява, притежава правото да предяви иск по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС. Такава преценка въззивният съд е извършил и като е приел, че И. Ю. А. не притежава правото на изкупуване, е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения иск. При извършването на тази преценка съдът е съобразил и посочената по-горе практика на ВКС, според която субективното потестативно право на изкупуване не се включва в обхвата на правото на собственост и не преминава заедно с последното в патримониума на последващия приобретател. Съобразена е и практиката на ВКС, че настъпилите след предявяването на иска промени в принадлежността на правото на собственост, съдът не е длъжен да съобрази, доколкото преценката дали предявилото иска лице притежава правото на изкупуване, се извършва към момента на предявяване на иска. В този смисъл ВКС приема в своята практика, че и разпоредбата на чл. 226, ал. 2, изр. 2 ГПК не намира приложение в подобна хипотеза, тъй като наличието на фактическия състав на чл. 33, ал. 2 ЗС е обусловено от съществуващата връзка между правото на изкупуване и основното правоотношение между неговия носител и друго лице, при липсата на което правото не може да бъде упражнено (решение №44 от 29.05.2019г. по гр.д.№2528/2018г. на ІІ г.о. на ВКС). По така изложените съображения настоящият състав на І г.о. на ВКС приема, че не е налице основание за допускане на постановеното от Окръжен съд-Пловдив определение до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение