Определение № 1380 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2861/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Х. Д. против решение № 1691/03.04.2023 г. по гр.д.№ 15456/2021 г. на СГС, с което е потвърдено Решение № 20169983 от 10.08.2021 г., постановено по гр. дело № 37305/2019 г. на СРС. С последното е отхвърлен предявеният от М. Х. Д. срещу И. К. К. инцидентен установителен иск с правно основание чл. 576 ГПК, във вр. чл. 46, ал. 1 ЗННД и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предл. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожен договора за продажба на ид. част от недвижим имот от 28.03.2008г., обективиран в нотариален акт №1, том II, рег. № 4564, дело № 189/2008г. по регистъра на нотариус В. М. и е допусната съдебна делба между касатора и И. К. К. при равни квоти на апартамент №***, находящ се в [населено място], район „М. “, [жилищен адрес] състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизи със застроена площ от 54, 58 кв.м., ведно с избено помещение №***с полезна площ от 4,09 кв.м., заедно с 1,042 % ид.ч. от общите части на сградата, представляващ имот с идентификатор ***. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушение. Конкретните оплаквания са свързани с това, че въззивната инстанция не е приела за съществено процесуално нарушение това, че РС е указал, доказателствена тежест за установяване отсъствието на нотариуса в момента, когато помощник нотариуса е изповядал сделката, е за ответницата по инцидентния установителен иск, а по същество е приел, че ищецът по този иск е следвало да докаже това обстоятелство. Твърди се неправилност на решението и защото въззивният съд не е приел на основание чл.161 ГПК за доказан факта, че нотариуса не е отсъствал, защото по делото не е доказано унищожаване на общия регистър на нотариуса за 2008 г., по предвидения в нормативната уредба за това ред. Твърди се неправилност на извода, че неплащането на цената по сделката не е пречка за настъпване на вещно-правният ефект. Касаторът счита, че неплащането на цената води до нищожност на сделката на осн. чл. 26, ал.1 пр.2 ЗЗД поради липса на еквивалентност и противоречие с добрите нрави. Според касатора, въззивният съд е следвало да разгледа и доказателствата, установяващи психичното му заболяване и значението им за действителността на сделката. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – твърди се противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Формулирани са три въпроса: 1.Допуснал ли е съдът съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила, след като в доклада по чл. 146 ГПК доказателствената тежест за доказване на конкретен факт или обстоятелство е възложен на една от страните, която черпи права за своите твърдения, а в решението е посочил, че другата страна не е изпълнила това условие? 2. Когато трето лице не е участник в процеса, неоснователно не представи намиращ се у него документ от значение за правилното решаване по делото, длъжен ли е съдът да наложи санкция за неизпълнение на разпореждането му и да го задължи в определен срок да го представи, респективно да представи доказателства защо не може да го представи, и да приеме, при липсата на искания документ, за доказани фактите на основание чл. 161 ГПК, твърдян от страната, поискала на основание чл. 192, ал.1 ГПК този документ да бъде представен на съда? 3.При наличие на документ по делото, доказващ наличието на психично заболяване на ощетената страна в договор за покупко-продажба на недвижим имот, длъжен ли е съдът да ги обсъди при постановяване на решението, включително и да обследва действителните отношения между страните и обстоятелствата, довели до тази сделка, при направено искане от страната за нищожност на сделката или отделна клауза от нея. Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не е обосновано наведеното основание – не е доказано противоречие със съдебната практика по формулираните три въпроса. Необходимите доказателства са събрани въпреки погрешно указаната доказателствена тежест от първата инстанция, а решението е правилно. По останалите въпроси се твърди съобразяване със съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: И. К. К. е предявила иска за делба против М. Х. Д. на апартамент с №***, в [населено място], район „М. “, [жилищен адрес] със застроена площ от 54, 58 кв.м., ведно с избено помещение №***с полезна площ от 4,09 кв.м. и 1,042 % ид.ч. от общите части на сградата, с идентификатор ***. Този апартамент е купен от М. Х. Д. с н.а. № 44,т.ІІІ/22.08.2002 г. Той е продал 1/2 ид.ч. от него на И. К. К. с н.а. № №1, т. II, рег. № 4564, дело № 189/28.03.2008г. по регистъра на нотариус В. М., Сделката е изповядана от помощник-нотариус при нотариус М.. Касаторът е предявил инцидентен установителен иск с правно основание чл. 576 ГПК, във вр. чл. 46, ал. 1 ЗННД и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност на нотариалното удостоверяване и нищожност на договор за продажба на 1/2 ид. ч. от апартамента, оформен с нот. акт №1, том II, рег. № 4564, дело № 189/2008г. поради липса на форма, като е твърдял, че нотариусът не е отсъствал, поради което не е имало основание сделката да се изповяда от помощник-нотариус. Изискан е регистъра на нотариуса от 2008 г., но не е изпратен от него поради това, че е изтекъл десет годишния срок за съхраняването му и е унищожен, макар да не е установена напълно спазена процедура за унищожаване. Във връзка с твърдението, че не е получил продажна цена, касаторът е представил доказателства, че страда от психична болест, поради което е бил хоспитализиран няколко пъти. По делото пред РС е представено и влязло в сила решение № 223831.03.2014 г. по гр.д.№ 4052/2011 г. на СГС, с което е отхвърлен иск, предявен от М. Д. против И. К. за унищожаване на основание чл. 31, ал.1 ЗЗД на сделката за продажбата на 1/2 от апартамента, поради това, че той страда от параноидна шизофрения и поради това не е разбирал и не е могъл да ръководи действията си при сключване на договора. РС е отхвърлил инцидентния установителен иск, тъй като ищецът по него не е доказал, че нотариусът е отсъствал и е уважил иска за делба. В доклада по делото е дал указания, че в тежест на ответницата по инцидентния установителен иск е да докаже наведеното основание за нищожност на нотариалното удостоверяване – че нотариусът е отсъствал, за да бъде изповядана сделката от помощник-нотариус. Въззивната инстанция е потвърдила решението със следните решаващи мотиви: Приел е, че при изготвянето на доклада по чл. 146 ГПК РС действително погрешно е указал че доказателствената тежест е за ответницата, но по същество правилно е приел, че в тежест на ищеца е да докаже главно и пълно наличието на твърдяното от него основание, довело до нищожност на сделката. Приел е, че допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила от РС не е съществено, защото не е повлияло на крайния изход на спора, като е съобразил, че въпреки мотивите на първата инстанция, ищецът по инцидентния установителен иск не е направил доказателствени искания и не е представил относими доказателства пред въззивната инстанция за твърдяното основание за нищожност. За този извод, СГС се е позовал на мотивите по т. 2 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ВКС, ОСГТК. Относно твърдението за нищожност на нотариалното удостоверяване на сделката за продажба на 1/2 ид.ч. от апартамента на 576 ГПК, във вр. чл. 46, ал. 1 ЗННД чл. 46, ал.1, във в. с чл. 40 ЗННД, при което като резултат се твърди нищожност на сделката поради липса на форма, въззивната инстанция е приела, че ограничената компетентност на помощник-нотариуса е дефинирана в чл. 40, ал. 1 ЗННД, но закона предвижда изключение при определени условия. Помощник-нотариусът може да придобие пълна компетентност, при наличие на условията, посочени в чл. 46, ал. 1 ЗННД - да има изискуемия стаж по чл. 8, ал. 1, т. 3 ЗННД и да е положил изпит, съобразно изискванията в чл. 46, ал. 2-7 ЗННД и в Наредба № 2 от 18.06.2003 г. за условията и реда за провеждане на изпита за помощник-нотариуси по заместване. На основание чл. 192 ГПК е изискан от нотариус В. М., рег. № 157 общия регистър за периода 28.03.2008 г., но е представена информация, че е бил унищожен на основание Наредба №32 от 29.01.1997г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори, издадена от министъра на правосъдието, за което е представена и Заповед №1/07.01.2021г. за открита процедура по унищожаване на нотариални дела с изтекъл срок на съхранение, вкл. и регистъра от 2008г. Въззивната инстанция е приела, че тъй като спазването на предвидения в закона ред за унищожаване на нотариални регистри не е предмет на исковото производство, не дължи произнасяне по отношение на неговата редовност, а е съобразила само значението, на установения факт за настоящото производство с оглед на предмета на спора. Съдът е приел, че не трябва да прилага чл. 161 ГПК, защото тази норма се отнася до случаите, в които страна по спора, с поведението си създава пречки за събиране на допуснати доказателства, а в настоящия случай непредоставянето на регистъра се дължи на обективни причини, независещи и стоящи извън волята на насрещната страна по спора. Въззивният съд е отчел, че искането за представяне регистъра на нотариуса е направено от ищеца по ИУИ за установяване на твърдението, че в деня на изповядване на сделката нотариусът е извършвал други нотариални удостоверявания. Това обстоятелство обаче, само по себе си е преценено за ирелевантно за редовността на заместването от помощник-нотариуса и действителността на изповяданата от него сделка, тъй като условие за упражняване на пълната компетентност на помощникнотариуса е отсъствието на нотариуса /чл. 46, ал. 1 ЗННД/. Съобразил е, че законът не дефинира продължителността и причините за отсъствието. Предвид изискването за непрекъснатост на дейността на нотариалната кантора - чл. 27 ЗННД, вр. чл. 27 и чл. 28 от Наредба №32 от 29.01.1997 г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори, въззивният съд е приел, че в срока на заместване по чл. 46, ал. 2 ЗННД всяко отсъствие на нотариуса от кантората дава възможност на помощник-нотариуса да действа при условията на заместване, като извършва всички действия от компетентността на нотариуса. Това тълкуване е съобразено с приетото в Решение №150 от 02.11.2018 г. по гр. д. №3877/2017 г.. на ВКС, І г. о. на ВКС, че всяко отсъствие на нотариуса създава възможност за заместване от помощник-нотариуса, независимо от причините и продължителността му. Тъй като ищецът, който оспорва наличието на предпоставките на чл. 46, ал. 1 ЗННД за възникване на пълната компетентност на помощник-нотариуса, не е доказал, че помощник-нотариусът е извършил нотариалното удостоверяване изповядване на сделката покупко-продажба на 1/2 ид.ч. от апартамента в присъствие на нотариуса, инцидентният установителен иск за прогласяване нищожност на сделката поради нищожност на нотариалното удостоверяване е приет за неоснователен. Прието е и че наведеното основание за нищожност на договора на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД- противоречие с добрите нрави също не е налице, тъй като няма при явна и изключителна нееквивалентност на насрещните престации, защото в случая е отразена в нот. акт уговорка, че продажна цена е в размер на 12532 лв., т.е. не е налице липса на еквивалентност. Доводът за нищожност поради неплащане на продажната цена също е прието за неоснователно, защото липсата на извършено плащане на продажната цена сочи на неизпълнение на задължение на купувача по чл. 183, ал.1 ЗЗД и може да бъде основание за разваляне на договора, но не рефлектира върху действителността му и настъпване на вещно-правният ефект, който настъпва по силата на сключената сделка, ако прехвърлителя е собственик. По първия въпрос не е налице основание за допускане до касационно обжалване, тъй като отговорът му няма да се отрази на изхода от спора и защото въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС. В мотивите към т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в действащия ГПК, макар въззивното производство да е уредено като ограничен въззив и вззивният съд да разглежда спора по същество като се произнася по наведените основания за неправилност във въззивната жалба, предмет на дейността му не са неправилностите на решението, а анализиране на доказателствата и формиране на правни изводи от тях по съществото на спора. Въззивната инстанция не дължи повтаряне действията на първата инстанция дори същите да са били опорочени, а следва да отстрани пороците чрез свои действия, като дадат указания до съответната страна за възможността да предприеме действия, които е пропуснала да извърши поради пропуска на първата инстанция, като в този случай нови доказателства са допустими, съгласно чл. 266, ал.3 ГПК. В настоящия случай и след правилно съобразената доказателствена тежест за ищеца по инцидентния установителен иск в мотивите на решението на първата инстанция, той, като въззивник не е ангажирал никакви доказателства за установяване отсъствието на нотариуса в момента на изповядване на сделката от помощник-нотариуса нито във въззивната жалба нито в откритото съдебно заседание. Изрично е заявил, че няма да ангажира доказателства. Така при събраните доказателства, отговорът на първия въпрос не променя крайния извод и не е основание за допускане до касационно обжалване. По този въпрос, въззивното решение не противоречи на мотивите по т.2 към ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос е неотносим към спора, защото нормата на чл. 161 ГПК не предвижда санкция на страна по спора когато е постановено задължението за представяне на документ от трето лице за спора. Прилагането на чл. 161 ГПК е възможно само при наличие на визираните в текста предпоставки и „с оглед обстоятелствата по делото“ според редакцията на текста. Неприлагането на чл. 161 ГПК от въззивният съд в случая е съобразено с това, че пречките за събиране на исканото от касатора доказателство не са създадени от насрещната страна, т.е. не са били налице предпоставките за прилагането му. Този извод е съобразен със съдебната практика - Решение № 23 от 26.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2016 г., IV г. о. Не се прилага санкцията по чл. 161 от ГПК спрямо страна, на която не е било възложено задължението да представи документ - Решение № 90 от 21.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 1919/2018 г., I т. о. Третият въпрос се отнася до документ по делото, доказващ наличието на психично заболяване на касатора. Те са относими към иск или възражение за унищожаемост на сделката на основание чл. 31, ал.1 ЗЗД. По делото е установено, че иск по чл. 31, ал.1 ЗЗД е бил предявен от касатора против И. К. К. по отношение на сделката за 1/2 ид.ч. от апартамента и е отхвърлен с влязло в сила решение, което е задължително за страните. С ТР № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, а не е нищожен поради липса на съгласие. Така с оглед влязлото в сила решение по предявения иск по чл. 31, ал.1 ЗЗД, поставеният трети въпрос не е включен в предмета на спора и е неотносим за изхода му. Затова по него не се допуска касационно обжалване. Само за пълнота, съдът отбелязва, че въззивното решение не е постановено и в противоречие с представеното от касатора ТР № 1/ 2020 г. на ОСГТК. С него е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В случая наведените от касатора твърдения за нищожност на сделката от 2008 г. са обсъдени от възивната инстанция. Нито от сделката, нито от събраните по делото доказателства следва нищожност на друго основание. В обобщение не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ, платен размер от 400 лв. По делото няма доказателства да е изплатена останала част от договорения адвокатски хонорар. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение