Определение № 5910 от 17.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 770/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Г. А. К. от [населено място], както и на В. П. Д. и Д. Г. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 331 от 10.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 142/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 853 от 24.07.2023 г., допълнено с решение № 101 от 24.01.2024 г., постановени по гр. д. № 1303/2021 г. на Пазарджишкия районен съд, в частта по предявения от В. П. Д. и Д. Г. Д. срещу Г. А. К., А. Н. К. и Л. Н. К. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на сграда с идентификатор ****, и вместо него е признал за установено, че ищите са собственици по силата на постановление за възлагане, издадено от съдебен изпълнител и вписано на 05.06.2017 г., на селскостопанска едноетажна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-97/28.10.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо сградата, от 09.04.2021 г., съгласно скица № 215-377668/09.04.2021 г. на СГКК – Пазарджик, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, със застроена площ от 8,00 кв. м, с адрес [населено място], [улица]. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, с която са отхвърлени предявените от Г. А. К. против В. П. Д. и Д. Г. Д. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение на едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], съгласно скица № 15-377604/09.04.2021 г. на СГКК – Пазарджик, със застроена площ от 33,00 кв. м; на сграда идентификатор **** по КККР на [населено място], съгласно скица № 15-377608/09.04.2021 г. на СГКК – Пазарджик, със застроена площ от 38,00 кв. м, брой етажи: един, с предназначение на самостоятелния обект: хангар, депо, гараж; и на едноетажна сескостопанска сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], съгласно скица № 15-377668/09.04.2021 г. на СГКК – Пазарджик, със застроена площ от 8,00 кв. м, и трите разположени в поземлен имот с идентификатор ***, с адрес [населено място], [улица], както и исковете на Г. А. К. срещу В. П. Д. и Д. Г. Д. по чл. 64 ЗС за определяне на правото на ищцата като собственик на трите описани по-горе сгради да ползва съответната прилежаща към тях площ от дворното място, в което се намират. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която са отхвърлени предявените В. П. Д. и Д. Г. Д. против Г. А. К., А. Н. К. и Л. Н. К. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици по силата на постановление за възлагане, издадено от съдебен изпълнител и вписано на 05.06.2017 г., на сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 33,00 кв. м, и на сграда идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 38,00 кв. м, и двете разположени в поземлен имот с идентификатор ***, с адрес [населено място], [улица], както и исковете им по чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат намиращите се в поземления имот сгради с идентификатори ****, **** и ****. Въззивният съд е приел за установено, че процесните три сгради се намират в поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес [населено място], [улица], като първоначални собственици на поземления имот и построените в него сгради са били Г. К. и нейният съпруг. След смъртта на съпруга през 2002 г. между нея и двамата й синове Л. К. и А. К. е сключен договор за доброволна делба, по силата на който собственици на дворното място и построените в него една двуетажна жилищна сграда и един масивен гараж с площ 18 кв. м, намиращ се на уличната регулационна линия, са станали двамата братя, а майка им си е запазила право на ползване върху досегашната си идеална част от делбеното имущество, равняваща се на 16/24 ид. части. С декларация с нотариално заверен подпис от 21.01.2004 г. Г. К. се е отказала от правото си на ползване върху посочените в договора за доброволна делба идеални части от съсобствеността. С три поредни нотариални акта за договорна ипотека - от 02.06.2005 г., 08.12.2005 г. и 29.11.2007 г., Л. К. и А. К. са учредили в полза на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД ипотеки върху поземления имот, двуетажната жилищна сграда и гаража от 18 кв. м, обезпечаваща задължения към банката на дружеството „Агроелит“ ООД, чийто управител е Л. К., като във всеки от актовете като обект на ипотеката са посочени поземленият имот и двете сгради. През 2015 г. ипотекираният имот е възбранен и описан от частен съдебен изпълнител, и изнесен на публична продан. С постановление за възлагане, издадено от съдебния изпълнител на 16.05.2017 г., вписано на 05.06.2017 г., имотът е възложен на В. Д., който към този момент е бил в брак с Д. Д.. След влизане в сила на постановлението за възлагане В. Д. е въведен във владение на дворното място заедно с всички налични сгради, като от този момент нататък семейство К. нямат достъп до тях. В протокола за опис на възбранените имоти, към които е насочено принудителното изпълнение, и оценката на същите, са включени апартамент с идентификатор *****, апартамент с идентификатор *****, поземленият имот и един гараж, от което следва, че процесните три сгради с идентификатори, завършващи на 2, 3 и 5, не са включена в общата оценка на изнесените на публична продан УПИ и сгради, построени в него. По искане на Л. К. на 18.05.2020 г. от Община Пазарджик са издадени удостоверения за търпим строеж за всяка от тези сгради. На 02.04.2021 г. Г. К. е призната за собственик на процесните три сгради на основание давностно владение. С молба от 20.10.2020 г. В. Д. е поискал от съдебния изпълнител поправка (допълване) на постановлението за възлагане, като се е мотивирал с това, че в имота се намират още три сгради - селскостопанска сграда с площ 33 кв. м, селскостопанска сграда с площ 8 кв. м и гараж с площ 38 кв. м, които били обект на описа и оценката по изпълнителното дело, но не са посочени в постановлението за възлагане. Молбата е уважена, като съдебният изпълнител е издал постановление от 28.10.2020 г. за поправка на постановление за възлагане, според което в постановлението за възлагане от 2017 г. се добавял текстът: „ведно с всички подобрения и приращения в и към имота, които представляват сгради без документи за собственост, а именно: селскостопанска сграда с площ 33 кв. м, селскостопанска сграда с площ 8 кв. м и гараж с площ 38 кв. м“. Така издаденото постановление за поправка на постановлението за възлагане е обжалвано от Г. К., Л. К. и А. К. и с решение № 260144 от 30.12.2020 г. по в. гр. д. № 862/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд същото е отменено. От заключенията на вещото лице по приетите пред първоинстанционния съд технически експертизи е установено, че сграда с идентификатор, завършващ на 3, със застроена площ от 38 кв. м е с два входа откъм късите си страни, а другите й две стени представляват бетонната ограда на дворното място и стените на жилищната сграда и на гараж с идентификатор, завършващ на 4. Според вещото лице вероятно тя е гаражът с площ 18 кв. м по кадастралния и регулационен план от 1992 г., който се споменава в нотариалните актове от този период, като впоследствие е била пристроена от север с още 20 кв. м. Гараж с идентификатор, завършващ на 4, в момента служи за вход към втория етаж на жилищната сграда, като както той, така и гараж с идентификатор, завършващ на 3, граничат с уличната регулация. В гараж с идентификатор, завършващ на 3, след юни 2017 г. не са извършвани подобрения от купувачите, в сграда с идентификатор, завършващ на 2, са сменени тоалетно казанче и дограма на прозорец, а в сграда с идентификатор, завършващ на 5, е ремонтиран покривът, като е извършена замяна на прогнили дъски и пренареждане на керемидите. Сграда с идентификатор, завършващ на 2, представлява лятна кухня по смисъла на чл. 46, ал. 1 ЗУТ /състои се от коридор, две помещения за обитаване с кухня и тоалетна, захранени с ток и вода/, в която след 2017 г. е бил правен ремонт – подмяна на един прозорец с ПВЦ дограма и подмяна на съществуващото седало и казанче с ново от порцелан. В заключението на приетата пред въззивния съд техническа експертиза е посочено, че по действащия ЗУТ и Наредба № 7 за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени закони постройките на допълващо застрояване с идентификатори, завършващи на 2, 3 и 5 по КККР, изградени преди 31.03.2001 г. без строителни книжа по § 5, т. 36 ДР на ЗУТ, са допустими. Постройката с идентификатор, завършващ на 2, представлява обект за живеене тип „боксониера“ с кухня, жилищни помещения и санитарен възел, до която са допрени външна баня и тоалетна. Постройка с идентификатор, завършващ на 3, има самостоятелно предназначение – гараж, допрян до основната сграда и общата регулационна граница. Постройка с идентификатор, завършващ на 5, се използва за складово пространство, в което в момента се съхраняват дърва, като същата е самостоятелна сграда на допълващо застрояване със собствени оградни зидове. Това складово пространство е отделено от лятната кухня чрез изградените външни баня и тоалетна, които в момента не се ползват по предназначение. От свидетелските показания е установено, че след смъртта на съпруга на Г. К., до 2012 г., тя и двамата й синове са живели в поземления имот, като тя и малкият й син са живели на първия етаж от къщата, а на втория етаж – големият й син с двете си деца. Ищцата Г. К. обитавала и лятната кухня след реновирането на сайванта и превръщането му в обитаема постройка. Въз основа на представените удостоверения за търпимост на процесните сгради, издадени на основание § 127, ал. 1 ПЗР на ЗУТ, съдът е приел, че те са изградени до 31.03.2001 г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищцата Г. Д. не е владяла спорните сгради на допълващо застрояване в продължение на повече от десет години, считано от годината на построяването им (която не е категорично установена в настоящото производство), и до 2017 г. По делото не е установено ищцата да е осъществявала владение по отношение на процесните сгради, което да е противопоставила на действителните собственици на поземления имот съгласно договора за доброволна делба от 27.11.2002 г. – нейните синове А. К. и Л. К., които са се легитимирали като собственици до датата на влизане в сила на постановлението за възлагане - 30.05.2017 г. Г. К. е обитавала както жилището на първия етаж, така и лятната кухня и големия гараж, заедно със своите синове. Нещо повече, на 21.01.2004 г. тя се е отказала с нотариално заверена декларация от запазеното си с договора за доброволна делба вещно право на ползване върху 16/24 ид. ч. от жилищната сграда, гаража и поземления имот, в който са построени. В подкрепа на този извод е и фактът, че заявленията за издаване на удостоверенията за търпимост по § 127, ал. 1 ПЗР на ЗУТ са подадени от нейните синове А. К. и Л. К.. Липсват каквито и да било доказателства по делото, от които да се направи извод, че Г. К. е установила владение за себе си по отношение на процесните сгради, по начин, че е отблъснала владението на синовете си. С оглед на това искът по чл. 108 ЗС е приет за неоснователен. Неоснователността на предявения ревандикационен иск обосновава и отхвърлянето на предявения иск по чл. 64 ЗС, защото липсва друго правно основание, на което да бъде разрешено на ищцата да ползва според нуждите си чужд поземлен имот. В случая в постановлението за възлагане, с което В. Д. и Д. Д. се легитимират като собственици на поземления имот, жилищната сграда и един гараж, не са описани лятна кухня, втори гараж и склад. При придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не намира приложение правилото на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за възлагане е придобита собствеността и върху сградата. В случай че същата представлява несамостоятелен обект на собственост, правилото на чл. 92 ЗС се прилага на общо основание. В случая спорният гараж с идентификатор, завършващ на 3, е самостоятелен обект на правото на собственост и по отношение на него В. Д. и Д. Д. не могат да се легитимират като собственици по силата на чл. 92 ЗС, тъй като същият не е описан в постановлението за възлагане и не е бил обект на публичната продан по изп. д. № 56/2014 г. Според заключенията на техническите експертизи сградата с идентификатор, завършващ на 2, представлява лятна кухня по смисъла на чл. 46, ал. 1 ЗУТ /състои се от коридор, две помещения за обитаване с кухня и тоалетна, захранени с ток и вода/, в която след 2017 г. е правен ремонт. Съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Допустимо е помещенията да бъдат пространствено свързани, с изключение на тоалетни и бани-тоалетни. В случая процесната сграда има санитарен възел, а освен това до нея са долепени както външни баня и тоалетна, така и складови помещения. С оглед на това лятната кухня отговаря на законовите изискванията за жилище по смисъла на чл. 40, ал. 1 ЗУТ, използвана е за такова и може да бъде самостоятелен обект на правото на собственост. Въззивният съд е приел, че установителният иск за собственост, предявен от В. Д. и Д. Д., е основателен единствено по отношение на сграда с идентификатор, завършващ на 5, тъй като тази сграда на допълващо застрояване представлява склад, в който се държат дърва. По предназначение тя има обслужващ, несамостоятелен характер и не може да бъде самостоятелен обект на право на собственост, поради което по отношение на нея е приложима нормата на чл. 92 ЗС. Макар същата да не е била предмет на публичната продан, по приращение собственикът на поземления имот, в който е построена, е станал собственик и на тази сграда, а това е В. Д., комуто поземленият имот е възложен с постановлението за възлагане. Тъй като към този момент той е бил в брак с Д. Д., сградата е станала съпружеска имуществена общност. Съдът е приел за неоснователни предявените искове по чл. 109 ЗС, тъй като в случая липсват доказателства, от които да се установяват извършвани от ответниците неоснователни действия, които да създават пречки на собственика да упражнява правото си на собственост. През лятото на 2017 г. В. Д. е въведен във владение на закупените на публична продан поземлен имот, двуетажна жилищна сграда и гараж и от тогава до настоящия момент ответниците нямат достъп до имота. Г. К. се е разпоредила с правото си на собственост върху поземления имот, къщата и гаража в полза на своите синове още през 2002 г. с подписването на договора за доброволна делба, а по отношение на процесните сгради правото й на собственост е отречено с настоящото решение. И тъй като тя е отстранена от имота преди седем години, няма как към датата на предявяване на иска или към настоящия момент да е извършвала неоснователни действия или да продължава да поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху имота на В. Д. и Д. Д., с които да им пречи да упражняват пълноценно правото си на собственост. Ответниците А. К. и Л. К. са се легитимирали като собственици на поземления имот, жилищната сграда и гараж от 18 кв. м, построени в него, от момента на сключване на договора за доброволна делба – 27.11.2002 г., до влизане в сила на постановлението за възлагане – 30.05.2017 г., с което същите имоти са продадени на В. Д., който ги е придобил в режим на съпружеска имуществена общност със своята съпруга Д. Д.. Нито обаче в договора за доброволна делба, нито в издадения в полза на А. К. и Л. К. констативен нотариален акт за собственост процесните сгради фигурират като част от делбеното имущество. Други документи, установяващи правото на собственост на тези ответници върху тези сгради, не са представени по делото, нито пък същите са предявили искови претенции за установяване на правото им на собственост върху гаража от 33 кв. м., склада от 8 кв. м и лятната кухня с площ 38 кв. м, както това е направила тяхната майка. Липсват доказателства да са ги строили, но дори и да се приеме за установено, че са преустроили съществуващ сайвант в лятна кухня, те също като майка си Г. К. са отстранени от поземления имот преди седем години и от тогава нямат достъп до него, поради което не могат да му въздействат непозволено нито с действия, нито с бездействия, с които да пречат на собствениците да упражняват правото си на собственост. От седем години поземленият имот, заедно с всички построени в него сгради – законни и незаконни, се намира във владение на В. Д. и Д. Д. и липсват доказателства, че ответниците или трети лица им пречат да упражняват пълноценно правото си на собственост върху поземления имот, в т.ч. да упражняват владение върху процесните сгради. Доколкото процесните сгради се намират в поземления имот, собственост на В. Д. и Д. Д., който те владеят необезпокоявано от седем години, никой не им пречи да продължават да упражняват правото си на собственост в пълен обем върху поземления имот по своя собствена преценка. С оглед на това предявеният иск е приет за неоснователен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката Г. А. К. е посочила, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за доказателствената стойност на констативния нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка, доказването на обстоятелствата за съставяне на такъв нотариален акт и разпределението на доказателствената тежест, когато само едната страна в процеса се легитимира с нотариален акт за собственост върху имота. Ответниците по тази жалба В. П. Д. и Д. Г. Д. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите В. Д. и Д. Д. сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Въззивната инстанция следва ли да подложи под собствена оценка поотделно и в съвкупност доказателствата по делото, въз основа на което да установи правнорелевантните факти за правилното разрешаване на спора при приложението на материалната норма; 2. За преминаването на правото на собственост върху сгради на допълващо застрояване въз основа на постановление за възлагане, следва ли същите да са описани в него. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По поставения от касаторката Г. А. К. правен въпрос е налице задължителна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно ТР № 11/2012 г. на ОСГК нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, поради което нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право, а когато и двете страни разполагат с такъв документ, всяка от тях следва да докаже съществуването на своето право. В случая, анализирайки събраните по делото доказателства, съдът е достигнал до извода, че ищцата Г. К. не е осъществявала владение на процесните сгради в продължение на десет години, респ. че обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт е оборена и признатото с него право на собственост не съществува. Самото несъгласие на касаторката с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По първия поставен от касаторите В. Д. и Д. Д. въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, не е налице противоречие със сочената от касаторите задължителна практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с това тълкувателно решение, както и с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 задължителни разяснения, след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В казуалната практика на ВКС се приема, че съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, която преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая въззивната инстанция е съобразила тези правни разрешения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, включително свидетелските показания. Мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Отговор на втория поставен въпрос е даден с ТР № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не намира приложение правилото на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за възлагане е придобита собствеността и върху сградата. В случай че същата представлява несамостоятелен обект на собственост, правилото на чл. 92 ЗС се прилага на общо основание. В случая въззивното решение съответства на дадените с това тълкувателно решение задължителни разяснения, поради което предпоставките за допускане на касационно обжалване по тези въпроси не са налице. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на В. Д. и Д. Д. за изготвения отговор на касационната жалба на Г. К. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени от тях. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,