Определение № 87 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3930/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 117/8.03.2021 г., подадена от К. П.К., действащ като ЕТ „Карко – Константин Карагитлиев“, чрез адвокат С.Б., срещу решение № 2 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 3074/2020 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 208 от 28.04.2020 г. по гр. д. № 2566/2018 г. на Районен съд – Казанлък.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е отхвърлил предявените от ЕТ „Карко-Константин Карагитлиев“ срещу Община Казанлък искове, както следва: по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС - за признаване на установено, че ищецът е собственик на реална част, с площ от 1 058 кв. м от поземлен имот с идентификатор 35167.504.7856 по КККР на гр. Казанлък с обща площ от 1 617 кв. м, находящ се на ул. "Никола Петков", гр. Казанлък, с начин на трайно ползване: за друг вид производствен складов обект, както и на сграда с идентификатор 35167.504.7856.1, със ЗП от 316 кв. м, сграда с идентификатор 35167.504.7856.2 със ЗП от 301 кв. м, сграда с идентификатор 35167.504.7856.3 със ЗП от 38 кв. м, сграда с идентификатор 35167.504.7856.4 със ЗП от 30 кв. м, сграда с идентификатор 35167.504.7856.5 със ЗП от 69 кв. м и сграда с идентификатор 35167.504.7856.6, със ЗП от 5 кв. м, при граници и съседи: ПИ с идентификатори 35167.504.7115, 35167.504.8345, 35167.504.7107 и 35167.504.7020; по чл. 124, ал. 4 ГПК - за установяване, че Акт за общинска собственост № 3235/1.03.2016 г., издаден от кмета на община Казанлък, вписан в Службата по вписванията при Районен съд - Казанлък с вх. № 1683, н. а. 38, т. 6, н. д. № 1084 от 10.03.2016 г., е частично неверен и неистинен по отношение записаното право на собственост върху сградите и площта на имота.

Въззивният съд е посочил в решението си, че ищецът твърди, че е станал собственик на претендираните от него имоти на основание осъществявано от него непрекъснато давностно владение в продължение на 23 години. Приел е, че Районен съд - Казанлък се е произнесъл именно по предявените от ищеца искове по чл. 124, ал. 1 и ал. 4 ГПК.

Споделил е изводите на пъроинстанционния съд, че искът по чл. 124, ал. 1 ГПК е неоснователен и недоказан, тъй като в полза на ищеца не е изтекла придобивна давност, доколкото по делото по категоричен начин се установява, че през периода на твърдяно владение – от м. ноември 1993 г. до ноември 2004 г., както и до 2014 г., едноличният търговец е бил държател, а не владелец, на процесните недвижими имоти - първоначално по силата на договор за съвместна дейност с общинското търговско дружество „Балкан-К“ ЕАД, гр. Казанлък, след това по силата на договори за наем с общинското търговско дружество и с Община Казанлък, поради което липсва вторият елемент на придобивната давност – намерението за своене на вещта (анимус). За да заключи това, съдът се е позовал на представените по делото договори за наем както с „Балкан-К“ ЕАД, така и с Община Казанлък, а така също и на показанията на свидетелите А. Я. и Добри Орачев (изпълнителни директори на „Балкан-К“ ЕАД за периода 1991 г. - 2009 г.). Освен това е визирал, че липсва и една от предпоставките на фактическия състав на давностното владение - владението да е спокойно, доколкото, съгласно събраните доказателства, на 29.09.2010 г. ищецът е бил уведомен от Община Казанлък, че срокът на договора му за наем е изтекъл, като за имота ще бъде обявен публичен търг за отдаване под наем; ищецът е бил поканен да освободи имота и да върне ключовете; тъй като това не било изпълнено, му били изпратени още няколко писма с покана за освобождаване на имотите, както и издадени две заповеди от кмета за изземване на имота, като със заповед № 151/26.01.2015 г. на кмета на община Казанлък имотът е бил иззет принудително.

На следващо място, въззивният съд е приел, че считано от 1994 г. процесните имоти са държавна собственост. Посочил е, че п рез 1994 г. със заповед № 38/14.01.1994 г. на кмета на община Казанлък е било разпоредено да се актува като държавна собственост и да се предаде за стопанисване и управление на фирма „Балкан-К“ ЕАД следният недвижим имот: стопанският двор, представляващ част от имот пл. № 7853, парцел VII, в кв. 32 - промишлена зона, и намиращите се в него 2 бр. монолитни складове със застроена площ от 330 кв. м, и един открит склад от 150 кв. м, построени през 1983 г. На основание издадената заповед е бил съставен Акт за държавна собственост № 5825 от 16.02.1994 г. относно следния имот: площ на парцел VII, в кв. 32 – 3 030 кв. м, ведно с 2 броя монолитни складове със застроена площ от 330 кв. м и един открит склад от 150 кв. м, построени през 1983 г. В акта е записано, че имотът е предоставен за оперативно управление на фирма „Балкан-К“ ЕАД, Казанлък. През 1998 г. със заповед № 1919/9.10.1998 г., издадена от областния управител на Хасковска област, на основание чл. 78, ал. 1 ЗДС, във вр. с чл. 72 и чл. 71, ал. 1, т. 3, 4 и 5 ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, (т. 4 от същата заповед), имотът е деактуван от актовите книги за държавна собственост и е преминал в частна собственост на общината. Със заповед № 179/11.03.2004 г. на кмета на [община] за процесния имот е съставен Акт за частна общинска собственост № 802/11.03.2004 г., като в т. 3 от акта е записано, че имотът представлява УПИ - стопански двор с площ от 1 610 кв. м, с два склада по 330 кв. м и един открит склад от 150 кв. м. В процесният акт е записано, че имотът е включен в капитала на „Балкан-К“ ЕАД. Площта на имота е променена, тъй като с изменение на РП за парцел VII, парцел VI и имот 8345 в кв. 32 - промишлена зона, на основание чл. 32, ал. 1, т. 3 ЗТСУ (отм.), процесният имот е разделен на две поради реституция, като складовете са останали върху площ от 1 610 кв. м. На 28.02.2008 г., на основание чл. 56, ал. 1, т. 6 и 7 ЗОС, е съставен Акт за ЧОС № 557, в който е описан същият имот, като за бивш собственик е вписано „Балкан-К“ ЕАД.

Окръжен съд – Стара Загора е приел и че на ищеца не му е било отстъпвано по законов ред право на строеж на сгради върху терена, описан в исковата молба, и не са му издавани строителни книжа, за да построи сградите. Посочил е, че не е доказано твърдението на едноличния търговец, че Съветът на директорите на „Балкан-К“ ЕАД с протокол му е дал съгласие да построи процесните сгради. Намерил е за неоснователно твърдението на ищеца, че е построил със свои собствени средства всички индивидуализирани в първия му иск сгради при условията на придобито по давност неформално отстъпено му право на строеж от бившето общинско дружество „Балкан-К“ ЕАД, като това строителство е било извършено към края на м. ноември 1993 г., до преди 17.11.2014 г. и преди 1.03.2016 г., тъй като учредяването на право на строеж по закон винаги става с нотариален акт или с договор за отстъпено право на строеж (при имоти държавна или общинска собственост), като в закона не е уреден ред за неформално отстъпване на право на строеж. Съдът е споделил приетото от първата съдебна инстанция, че дори и да се приеме, че процесните сгради са построени от ищеца в периода 1993 г. – 2004 г., по делото няма никакви доказателства същите да са построени с необходимите за това разрешения. В тази насока е взел предвид действащите през този период разпоредби на ЗТСУ (отм.) съгласно които, за да се построят постройки в чужд имот, включително държавен или общински, следва да е налице издадено разрешение за строеж. Посочил е, че на ищеца не е било издавано разрешение да строи в държавен/общински имот, като към 1993 г., когато ищецът твърди, че е построил процесните сгради, е действала разпоредбата на чл. 15 ЗС, съгласно която п раво на собственост и право на строеж върху държавна или общинска земя се отстъпва на юридически лица и граждани по реда на чл. 13 ЗС.

Съдът е кредитирал заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, съгласно която всички построени от едноличния търговец сгради са незаконни. Визирал е и че ищецът не е имал право да строи и да извършва подобрения в отдадения му под наем имот, съгласно клаузите на подписания между него и „Балкан-К“ ЕАД договор за наем.

Относно претенцията за реалната част от поземления имот с площ от 1 058 кв. м Окръжен съд – Стара Загора е посочил, че дори ищецът да е владял същата, за периода 1993 г. – 1996 г. той не е могъл да я придобие по давност поради забраната на чл. 86 ЗС. От 3.11.2004 г. същият е сключил договор за наем с „Балкан-К“ ЕАД, гр. Казанлък и е станал държател на имота. От 8.08.2008 г. - датата на изтичане на наемния договор на ищеца, до датата на предявяване на исковата молба давност не тече по силата на § 1 ЗР на ЗДЗС, съгласно която разпоредба давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. Съдът е изложил, също така, че за периода 1993 г. - 2001 г. разпоредбите на ЗТСУ (отм.) не позволяват да се придобие по давност реална част от парцел, ако той не отговаря на изискванията за минимални размери на лице и площ - чл. 59, ал. 1 ЗТСУ (отм.).

По отношение на втория предявен от ищеца иск - по чл. 124, ал. 4 ГПК, въззивният съд е намерил за правилни изводите на Районен съд – Казанлък, че Акт за общинска собственост № 3235/1.03.2016 г., издаден от кмета на община Казанлък, вписан в Службата по вписванията при Районен съд – Казанлък, представлява официален свидетелстващ документ, издаден от длъжностно лице в кръга и рамките на неговата компетентност. Този документ се ползва с обвързваща за съда материална сила за отразените в него факти. При спор за материални права компетентен да ги разреши съгласно чл. 64, ал. 2 ЗОС е съдът. Съдът няма компетентност нито да съставя, нито да отменя акта, а следва да прецени единствено доказателствената му сила в хода на исково производство, а в компетентност на администрацията е да отмени акта, тъй като съгласно чл. 64, ал. 1 ЗОС имотите, неправилно актувани като общинска собственост, както и имотите, основанието за актуването на които е отпаднало, се отписват от актовите книги със заповед на кмета на общината и се предават на собственика. Заключил е, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства по делото се установява, че претендираната част от недвижимия имот, както и построените в него сгради са общинска собственост. Ищецът не е оборил материалната доказателствена сила на посочения акт за общинска собственост - че е частично неверен и неистински по отношение записаното право на собственост върху сградите и площта на имота.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, алтернативно – неправилно, незаконосъобразно, необосновано и несправедливо.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ЕТ „Карко – Константин Карагитлиев“ се позовава, на първо място, на недопустимост на атакуваното от него решение, като твърди, че нито въззивният, нито първоинстанционният съд са се произнесли по предявените искове.

На второ място, жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на решението.

На трето място е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Възможно ли е придобиване по давност на реална част от УПИ (ПИ) в хипотезата на чл. 200 ЗУТ.

По този въпрос се визира противоречие с приетото в решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, ІІ г. о.

2. Въпроса за доказателствената сила на актовете за държавна и общинска собственост и легитимиращото им действие в хипотезата на конкуриращи се права.

Сочи се противоречие с приетото в: ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 149/12.06.2013 г. по гр. д. № 647/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 81/24.07.2018 г. по гр. д. № 4029/2017 г. на ВКС, ІІ г. о.

В изложението са наведени и множество други съображения, попадащи в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

От ответника по касационната жалба е депозиран отговор, съгласно който не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а жалбата се явява неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. В частност, първоинстанционният и въззивният съд са разгледали и са се произнесли именно по предявените от ЕТ „Карко – Константин Карагитлиев“ искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 и ал. 4 ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Същевременно първият и основен довод, с който въззивният съд е обосновал извода си за неоснователност на исковете за собственост, е за липсата на доказано намерение за своене на процесните недвижими имоти от страна на едноличния търговец в периода м. ноември 1993 г. – 2014 г., през който той е бил техен държател по силата на облигационни правоотношения. Съгласно чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Позовалият се на изтекла в негова полза придобивна давност ищец следва да докаже както обективния, така и субективния елемент на владението – установена фактическа власт и намерение за своене на вещта (corpus и animus). Недоказването на субективния елемент е достатъчно за отхвърляне на иска за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС, а оттам – и на другия обективно съединен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК (доколкото в исковата молба се поддържа, че актът за общинска собственост е частично неверен, защото собственик на застроената част от поземления имот и на сградите върху нея не е общината, а ищецът по силата на упражнявано от него давностно владение). В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е налице визирано основание за допускане на касационно обжалване по отношение на така посочения решаващ извод на въззивния съд за отхвърляне на исковете за собственост. Това от своя страна обезсмисля допускане на касационно обжалване по формулираните по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси в изложението, дори да са налице законовите предпоставки за това, тъй като тези въпроси имат отношение единствено към допълнително изложените съображения на въззивния съд за неоснователност на заявените претенции.

Ответникът по касационната жалба има право на 1 300 лв. разноски за адвокат пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,