Определение № 2278 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 724/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. С. К., чрез назначения й особен представител адв. Н. А., срещу решение № 987 от 21.11.2024 г. по в.гр.д. № 43/2024г. на Бургаски окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна на Решение №2048 от 10.10.2023г. по гр.д. №6518/2022г. на Бургаски районен съд, е прието за установено, че касационната жалбоподателка дължи на „Юробанк България” АД сумата от 21 244,28 лева главница по договор за потребителски кредит №FL1029218/15.11.2019г., сумата от 2 260,96 лева договорна възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021г. до 31.08.2021г., сумата от 525,39 лева мораторна лихва за периода от 15.01.2021г. до 05.10.2021г., сумата от 156 лева такси и разноски по договора за периода от 16.12.2020г. до 05.10.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 13.10.2021 г. до изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон и необосновано. Жалбоподателката поддържа, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли по непредявен иск. Твърди, че процесната заповед за незабавно изпълнение е издадена без доказателства, че кредиторът е обявил предсрочна изискуемост на кредита. Навежда доводи, че е подписала само договора за потребителски кредит, без Общите условия към него, което води до нищожност на договора, но това обстоятелство не е взето предвид от решаващия съд, с което той я е лишил от една инстанция по същество. Твърди, че обжалваното решение е постановено при неизяснена фактическа обстановка, липса на мотиви и непълно произнасяне по доказателствата. Оспорва извода на въззивния съд относно дължимостта на присъдените лихви за период, в който плащанията по процесния договор са били отсрочени с анекс. Счита, че чл. 2, ал. 5, чл. 3, чл. 7, ал. 2-7, както и приложение № 1 към договора за потребителски кредит са нищожни като неравноправни клаузи, на основание с чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да уважат иск по чл. 422 от ГПК, при положение, че към процесния договор за кредит не са подписани Общи условия, което, де факто, го прави нищожен? 2.Допустимо ли е съдът едва в решението си да обяви кои въпроси са били съществени за спора и кои са били спорни? 3. Допустимо ли е съдът да уважи иск по чл.422 от ГПК, при положение, че изначално не са били налице предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и това е довело до нейната нищожност? 4. Допустимо ли е съдът да уважи иск по чл.422 от ГПК при положение, че ищецът не е установил по пътя на пълно и главно доказване, че вземането му от ответника съществува към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК на посоченото основание и че същото е изискуемо? Твърди, че въпросът по т.2 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №1905 от 01.02.2002г. по гр.д. №1596/2001г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №816 от 07.07.2011г. по гр.д. № 2028/2009г. на ВКС, ГК, I г.о.; въпросът по т.3 е решен в противоречие с приетото в Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г., ОСГТК на ВКС, а въпросът по т.4 – в противоречие с Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013 г., ОСГТК на ВКС, ППВС №1 от 13.07.1953г., решение № 268 от 22.03.1994 г. по гр.д. №1348/1993г., ВКС, ГК, IV г.о, решение №326 от 20.12.2012г. по гр.д. № 177/2012 г. на ВКС, ГК, III г.о. и други. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация „Юробанк България” АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между „Юробанк България“ АД и Б. С. К. е сключен договор за кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 22 016 лв. за текущи нужди, както и че срещу кредитополучателя е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК за сумите от 21 244,28 лв. - главница, 2260, 96 лв. – възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021 г. - 31.08.2021г., 556, 20 лв. - мораторна лихва за периода 15.01.2021 г. - 05.10.2021 г., 232 лв. – такси и разноски за периода 16.12.2020 г. - 05.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението 13.10.2021г. до окончателното изплащане. За неоснователни е счел твърденията на касационната жалбоподателка, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, като е посочил, че решението напълно кореспондира с петитума на исковата молба. Приел е за безспорно, че Б. С. К. е положила подписа си в договора за кредит, което се подкрепя и от съдебно-почерковата експертиза. Съобразявайки представената по заповедното производство покана за изпълнение, която е връчена чрез ЧСИ лично на кредитополучателката на 31.08.2021г., е преценил като неоснователно възражението за липса на уведомяване за обявяването на предсрочна изискуемост. Направил е извод, че са спазени изискванията на чл.11, ал. 1, т.7 - 12 и т.20 от ЗПК, като в договора са посочени изрично общият размер на кредита, условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и референтния лихвен процент, условията за промяна на лихвения процент и обвързаността му от референтния лихвен процент, неразделна част от договора е и подписаната от кредитополучателката методология, в която е посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, посочени са още годишният процент на разходите по кредита, който е в рамките на допустимите, съгласно императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК граници, общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, взетите предвид допускания, условията за издължаване на кредита от потребителя, приложен е погасителен план. Решаващият съд е посочил, че от клаузите в договора не се установява да е бил сключен при общи условия, тъй като не е налице препращане към действащите общи условия на банката. Счел е, че само по отношение на таксите и комисионните се прилагат Общите условия за откриване, водене и закриване на сметки на физически лица и Тарифа на банката, тъй като е уговорено в чл.2, ал.2 от договора. Извършил е проверка за наличие на неравноправни клаузи, приемайки, че към момента на сключване на договора кредитополучателят е бил запознат с размера на възнаграждението, което ще заплаща на кредитора за ползване на предоставения паричен ресурс, вкл. и относно обстоятелствата и начина, по които ще се оскъпява стойността му по време на действие на договора. Наред с това е приел, че методологията на банката за определяне на референтния лихвен процент – ПРАЙМ, който е компонент от формирането на ГЛП по договора, отговаря на изискванията на чл.33а, ал.2 от ЗПК. Поради гореизложеното е преценил, че процесният договор няма неравноправни клаузи относно определяне на ГЛП при настъпило изменение на референтния лихвен процент. Относно възражението за начисляване на възнаградителна лихва върху непогасената главница в периода на отсрочване, въззивният съд е установил, че начисляването ѝ е уговорено в чл. 1, ал. 4 от Допълнителното споразумение, като се е позовал и на заключението на вещото лице, че към всяка отсрочена вноска, формирана от главница и възнаградителна лихва, е начислявана допълнителна възнаградителна лихва, но единствено върху оставащата неизплатена главница, не и върху отсрочената за този период възнаградителна лихва, което не води до анатоцизъм. Аргументирал е, че в случая не се претендират три вида лихви, както твърди особеният представител на въззивницата, а възнаградителна лихва (договорна) и обезщетение за забава, тъй като и мораторната, и законната лихва съставляват такова обезщетение и са в един и същ размер, но едната е дължима до датата на заявлението по чл.417 от ГПК, а другата се присъжда от подаването на заявлението, до окончателното плащане. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответницата и настояща жалбоподателка, че по делото не е установено дали са постъпили в полза на банката суми по сключените застраховки във връзка с договора за кредит, като е посочил, че се касае за правопогасяващо възражение, което е в доказателствена тежест на ответницата, както и поради обстоятелството, че липсват данни за настъпило застрахователно събитие, покрито от посочените застраховки. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е нищожен или недопустим. Съобразно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция във фазата по селекция на касационните жалби е длъжна служебно да следи за валидността и допустимостта на въззивното решение в обжалваната част. Констатирането на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл.281 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК. В случая не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивния акт, който е постановен при наличие на всички положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки. Първият въпрос изразява тезата на касационната жалбоподателка, че когато договорът за потребителски кредит не е сключен при общи условия, той е нищожен. Въпросът е свързан с констатацията на въззивния съд, че договорът за кредит не е сключен при Общи условия, тъй като в него не е налице препращане към действащите общи условия на банката. По този въпрос жалбоподателката не е обосновала допълнителните предпоставки за достъп до касация. Тя не е посочила практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, а бланкетното позоваване на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, без излагане на конкретни аргументи, лишава касационната инстанция от възможността да извърши преценка дали поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. Вторият процесуалноправен въпрос, е обвързан с оплакването в касационната жалба, че макар по делото да са приложени сключени договори за застраховки към процесния договор за кредит, поради бездействието на съда по делото не са били събрани никакви доказателства за това дали банката е получила по силата на тези застраховки търсените с исковата молба суми. Макар въпросът да е относим към мотивите на въззивния съд, той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №1905 от 01.02.2002г. по гр.д. №1596/2001г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №816 от 07.07.2011г. по гр.д. № 2028/2009г. на ВКС, ГК, I г.о., в които се приема, че съдът не може да изненадва страните с решението си. Съгласно задължителните разяснения в т.3 на ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл.269 ал.2 от ГПК, е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Съгласно постоянната практика на ВКС, при констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, също и да ангажират доказателства, както и следва да разпредели доказателствената тежест. В настоящата хипотеза въззивният съд не е допуснал отклонение от тази практика, тъй като не е прилагал служебно материалноправна норма, на която страните не са се позовавали в първоинстанционното производство, нито е приел за погрешно установени факти, без да има оплакване от страните във въззивната жалба или отговора на същата. Въззивният съд е отговорил на довод на ответницата, въведен за първи път във въззивната й жалба, че макар по делото да са приложени сключени договори за застраховки към процесния договор за кредит, поради бездействието на съда по делото не са били събрани никакви доказателства за това дали банката е получила от тези застраховки търсените с исковата молба суми. В тази връзка съдът е посочил, че в първоинстанционното производство не са въведени своевременно правопогасяващи възражения за настъпили в срока на договора застрахователни събития, във връзка с които банката да е получила плащане. Тези мотиви на съда са изцяло в съответствие със установените в ГПК задължения на първоинстанционния съд да съдейства на страните на основание чл. 143 и чл. 145 ГПК да изяснят твърденията си за релевантните за спора обстоятелства и да установи кои от тях са спорни и кои се признават, като разпредели доказателствената тежест за тези факти, твърдения за които са въведени своевременно от страните в производството. Третият и четвъртият въпроси са поставени във връзка с изразеното от ищцата становище, че когато кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то издадената заповед е нищожна, а предявеният иск по чл.422 от ГПК следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Касационната жалбоподателка се позовава на задължителната практика на ВКС, обективирана в т.18 от Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал.1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на предвидените обстоятелства и след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въззивният съд не е допуснал отклонение от тези разяснения, тъй като е приел за установено, че преди подаването на заявлението за издаването на заповед за изпълнение, банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Правилността на тези констатации не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. Наред с това поставените въпроси не отчитат задължителната практика на ВКС, с ТР №8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при извод, че вземането не е станало предсрочно изискуемо, искът може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, както и постоянната практика, формирана с постановените по реда на чл.290 от ГПК решения по т.д.№6/19 г. на II т.о., т.д.№2118/19 г. на I т.о., т.д.№1680/19 г. на I т.о., т.д.№2891/19 г. на II т.о., т.д.№2122/20 г. на I т.о., гр.д.№2640/21 г. на III г.о., в които се приема, че ако изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 от ГПК в рамките на претендираните суми. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка обосновава твърдението си за очевидна неправилност с твърдения за явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото не е налице в мотивите на въззивното решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в касационното производство разноски за депозит за назначения особен представител на касационната жалбоподателка, в размер на 1300 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд