Определение № 78 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2975/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. М. Н. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 830 от 21.04.2020 г. по гр.д.№ 3648/ 2019 г. (изменено в частта за разноските с определение по същото дело № 11856 от 19.08.2020 г.), с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 11055/ 2016 г. и като краен резултат Прокуратура на Република България (ПРБ) е осъдена да заплати на жалбоподателката на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 8 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение, за което е оправдана с присъда, влязла в сила от 14.01.2016 г., със законната лихва върху тази суми от посочената дата до окончателното й изплащане и разноски по делото, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 26 000 лв. ПРБ не е обжалвала въззивното решение, а жалбата на Б. Н. е насочена само срещу тази част от него, с която са отхвърлени претенциите й, включително за всички разноски по делото. Поради това въззивният съдебен акт (за който не съществува вероятност да е нищожен) е влязъл в сила в частта, в която искът е уважен до размер 8 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига правните въпроси „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД?” и „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на решението?”. Счита, че в обжалвания акт тези въпроси са получили разрешение, което противоречи на практиката на Върховния касационен съд. Освен това излага твърдения за очевидна неправилност на обжалваното решение, състояща се в разрешаването на посочените по-горе въпроси в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответната страна ПРБ не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи отчасти предявените искове въззивният съд приел, че на 22.10.2008 г. срещу ищцата било повдигнато обвинение в качеството й на длъжностно лице (нотариус) за извършено престъпление по чл.210 ал.1 т.3 пр.1 и т.5 вр. чл.209 ал.1 пр.1 вр. чл.20 ал.4 НК – като помагач в съучастие с други лица. Взета й била мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер 5 000 лв. С влязла в сила на 14.01.2016 г. присъда, постановена по НОХД № 953/ 2010 г. на Софийски районен съд тя била призната за невиновна в това, че на 18.10.2006 г. като помагач в съучастие с други лица с цел да набави за себе си и съучастниците си имотна облага в качеството си на нотариус умишлено е улеснила извършителя да възбуди у психично болен заблуждение за полагане на подпис в пълномощно относно разпореждане със собствения му имот, с което му била причинена имотна вреда в размер 42 000 лв. Наказателното производство срещу нея продължило повече от 7 години. С присъда по НОХД № 7196/ 2009 г. на Софийски районен съд ищцата била призната за виновна в извършване на друго престъпление - по чл.311 ал.1 пр.1 НК (невярно нотариално удостоверяване), но в производство по възобновяване Върховният касационен съд намерил деянието за малозначително и поради това я оправдал (с решение от 20.02.2014 г.). С влязло в сила на 10.02.2020 г. решение по гр.д.№ 5438/ 2018 г. на Софийски апелативен съд ищцата била обезщетена за търпените неимуществени вреди от това (по НОХД № 7196/ 2009 г.) неоснователно наказателно преследване със сумата 8 000 лв. През периода 2009 г. – 2010 г. ищцата проявявала мнителност, извършвала множество проверки по нотариални дела и забавяла сделките си. Тези й притеснения продължили до 2015 г.– 2016 г. Преди да й бъде повдигнато обвинение тя била лъчезарен, активен и здрав човек, но с течение на времето, през което са продължили проблемите с водените срещу нея дела, тя получила редица заболявания – язва, гастрит, липса на сън. Налагало се да приема приспивателни и успокоителни, отказала се от част от развлеченията си. Мобилизацията, наложила се от ситуацията на защита срещу наказателното производство, била съпроводена с множество реакции на дистрес, които се отразявали върху психическото и физическото й състояние Към настоящия момент ищцата управлявала последиците от стресовото събитие и била възстановила до голяма степен емоционалната си стабилност. Налице била пряка причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и установените реакции на дистрес, повлияли върху емоционалното и психическото състояние на ищцата, но тези психически реакции не се отличавали с изключителност, а били естествена последица при незаконно обвинение за извършване на длъжностно престъпление от лице, което е с висок интелект и емоционална чувствителност. При тези фактически констатации от правна страна съдът извел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата да обезщети неимуществените вреди от повдигнатото срещу ищцата неоснователно обвинение, доколкото стоят в причинна връзка с него. Досежно размера на дължимото обезщетение съдът посочил, че съобразява следните обстоятелства: обвинението било за извършване на тежко престъпление; срокът на наказателното производство продължил извън разумното (повече от 7 години); накърняването на професионалното достойнство на ищцата като нотариус. Отбелязал също, че поради последното обстоятелство интензитетът на неблагоприятното засягане на неимуществената сфера на ищцата е много по-висок. От друга страна съдът съобразил, че ищцата не е търпяла значителни трудности в своето социално общуване, тъй като й била взета лека мярка за процесуална принуда; че професионалната й дейност не била прекъсната; че в същия период срещу нея било повдигнато и друго обвинение, също свързано с нейното длъжностно качество и за което е присъдено обезщетение. Съдът посочил, че интензитетът на неблагоприятните емоционални преживявания е бил по-висок именно по това друго наказателно производство, защото по него ищцата била осъдена на две инстанции и е била под реалната опасност да загуби своята правоспособност като нотариус. Като съобразил всички тези обстоятелства наред с преживения от ищцата стрес и дискомфорт, изживяната потиснатост и затвореност, въззивният съд приел, че обезщетение от 8000 лв ще бъде адекватно на установените в причинна връзка с процесното обвинение вреди. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателката правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В приложените към изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебни решения на поставените въпроси е отговорено по същия начин, както в обжалвания въззивен съдебен акт. При постановяването на същия е съобразена установената практика (срв. решение № 40/ 13.05.2020 г. по гр.д.№ 2683/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него), според която справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която засегнатите от непозволеното увреждане блага имат за увреденото лице. Поради това съдът по иска по чл.2 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество. В тези случаи, за да прецени негативния ефект от незаконното обвинение, съдът е длъжен да съобрази дали незаконното обвинение се е отразило върху кариерното развитие на увреденото лице. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Справедливостта не съществува извън тези конкретни условия. Освен това при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът по иска по чл.2 ЗОДОВ е длъжен да съобрази влязлото в сила решение, с което на увреденото лице вече е пресъдено обезщетение за неимуществени вреди от друго незаконно по смисъла на чл.2 ЗОДОВ обвинение, ако установи, че стадии от наказателните производства са се развивали паралелно във времето. Тогава органите на наказателната репресия причиняват общ противоправен резултат, за който държавата дължи обезщетение по справедливост (решение № 64/ 26.06.2020 г. по гр.д.№ 3132/ 2019 г., ІІІ г.о.) Обжалваният акт е съобразен и с установената съдебна практика, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Поради това по поставените въпроси не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Такива основания не са налице и по твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт; той може да констатира очевидна неправилност само въз основа на самия акт въз основа на аргументацията на жалбоподателя. В случая жалбоподателката не формулира твърдения, различни от доводите си за неправилно (в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения) разрешаване на поставените от нея правни въпроси. Доколкото тези въпроси са разрешени в съответствие с установената от Върховния касационен съд практика, не може да съществува вероятност постановеното решение да е очевидно неправилно. По изложените съображения съдът