Определение № 807 от 28.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 910/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] и Г. Й. Г. против решение № 216 / 15.11.2013 год. по т.д.№ 98/2013 год. на Добрички окръжен съд,Търговско отделение, с което е отменено решение № 134 / 05.12.2013 год. на Каварненски районен съд по гр.д.№ 581/2012 год. и вместо това е признато за установено по отношение на ищеца [фирма], че същият има изискуемо вземане към ответниците и настоящи касатори,при условията на солидарна отговорност, на основание запис на заповед от 01.06.2010 год. за сумата от 10 330,90 евро,за което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 18 / 28.01.2011 год. по ч.гр.д.№ 35/2011 год. на Каварненски районен съд.Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - липса на мотиви от които да биха се установили съображенията за уважаване на исковете, както и неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, а именно,че в тежест на ищеца – кредитор и поемател по записа на заповед е установяване настъпилата изискуемост на вземането, с уговорен падеж „ на предявяване „ с краен срок - 20.03.2011 год.. Крайният извод за настъпила изискуемост касаторите намират в противоречие с материалния закон – чл.536 ал.2 ТЗ вр. с т.3 абзац втори на ТР № 1 / 2005 год. на ОСТК на ВКС.Като е приел, че предявяването е ирелевантно за изискуемостта на вземането по записа на заповед и не е отчел ограничаването му с отдавна изтекъл срок, в който предявяване не е извършено, според касаторите въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Ответната страна - [фирма] – не е представила отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Вземането на ищеца произтича от запис на заповед с падеж „ на предявяване за плащане до 20.03.2011 година „,по който издател е [фирма], а ответникът Г. Й. Г. – авалист. Молбата за издаване заповед за изпълнение по реда на чл. 417 т.9 ГПК е постъпила на 28.01.2011 година.Ответникът е противопоставил наличие на каузално правоотношение по договор за финансов лизинг на движимо имущество, задълженията на ответника [фирма] по който, в съответствие с уговореното в допълнително споразумение от 01.06.2010 год.,с което същото дружество встъпва в дълга на лизингополучателя - [фирма], записа на заповед обезпечава.Между страните липсва спор относно обезпечителната функция на записа на заповед по отношение изискуемите лизингови вноски по договора за финансов лизинг.Няма наведени от ответниците доводи във връзка с недължимост на основание заявените от самия ищец факти за противозаконно отнето лизингово имущество и незаплатено от застраховател обезщетение за настъпването на този риск,в съответствие с клаузите на договора за финансов лизинг и застрахователния договор, сключен между лизингодателя и застраховател.С отговора е оспорено „ предявяването „ на записа на заповед на длъжника и авалиста,за което ищецът е представил нотариални покани, с удостоверено от Нотариус връчване по реда на чл.44 ГПК, на 13.12.2010 година. Представените разписки за връчване към нотариални покани № 859 и № 860 сочат отказ на адресата, удостоверен единствено от връчител.Във връзка с откритото производство по оспорване истинността на удостовереното връчване при отказ на нотариалните покани, в съответствие с указаната на ответниците тежест за установяване неистинността му, предвид официалния характер на оспорения документ,е разпитан като свидетел връчителят, с оглед чиито показания първоинстанционният съд е възприел оспорена истинността на удостовереното връчване при отказ. Въззивният съд,макар действително да е изложил излишно обстоятелствени съображения относно природата на менителничното задължаване и предпоставките за действителност на записа на заповед,е изложил и съответни на защитата на ответниците мотиви, приемайки че „предявяването „ има качеството на покана за изпълнение към длъжника и последиците му в конкретната хипотеза са да определи падежа на задължението, респ. да постави длъжника в забава, доколкото и със самото издаване на записа на заповед платеца по същия вече се е задължил. Затова е приел,че порока на нотариалното действие по връчване нотариална покана,с която поемателят предявява на длъжниците си записа на заповед,е ирелевантен за установяване съществуването на задължението. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1 / Необходимо ли е излагането на мотиви, касаещи въведеното спорно право при постановяване на съдебния акт ? – обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с т. 5 на Постановление № 6 / 1978 год. на Пленума на ВС; 2 / Станало ли е изискуемо и дължимо вземането след като нотариалните покани рег.№ 6965 / 24.11.2010 год. и № 6966 / 24.11.2010 год. чрез Нотариус В. Ч., не са били връчени надлежно ? – обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК вр. с т.3 на ТР № 1 / 28.12.2005 год. по т.д.№ 1 / 2004 год. на ОСТК на ВКС и 3 / Отразява ли се на менителничната отговорност пропускането на крайния срок за предявяване, посочен в записа на заповед – изтичането му погасява ли съществуването на вземането по ценната книга ? - при непосочена хипотеза на допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 – 3 ГПК. Първият от поставените въпроси,с който алтернативно касаторите поставят въпроса и за вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено на принципа на контролно-отменителна инстанция, не кореспондира с действителното съдържание на въззивното решение, което, както вече се посочи, макар и включващо излишни и неотносими пряко към правния спор мотиви,съдържа и такива ,кореспондиращи на защитата на ответниците,съсредоточена в правните последици на непредявяването им от кредитора на записа на заповед,с така уговорения падеж, при уговорка „ без протест и разноски „.Следователно,въззивното решение съдържа мотиви в съответствие с обхвата на доводите във въззивната жалба на ищеца, кореспондиращ и с обхвата на защитата на ответниците в първоинстанционното производство,доколкото по обезпечителната функция на записа на заповед, респ. размера на вземането по каузалното,обезпечено с ефекта правоотношение, ответниците не са навели изрични възражения. Вторият от поставените въпроси, освен че е формулиран по начин предпоставящ отговор ,съобразно фактологията на конкретния спор, а не еднозначен такъв по приложението на правна норма или принцип, се явява извън предмета на решаващите мотиви на въззивния съд и като такъв не съставлява правен въпрос по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Опороченото нотариално действие въззивният съд е ирелевирал като цяло, а не с оглед порока му,мотивирайки се с липсата на необходимост от предявяване на ефекта за плащане,за да би възникнало задължението на платеца, а не с недоказаност на предявяването.Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта от преценка на допълнителния селективен такъв по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Отговор на третия от поставените въпроси, макар да би бил релевантен,с оглед уговорения в записа на заповед падеж „ на предявяване до определен ден „,въззивният съд не е дал. Ирелевирането му не би могло да остане несанкционирано и в този смисъл обективното му включване в обхвата на дължимата от съда преценка обуславя в достатъчна степен характеристиката му на правен въпрос по смисъла на т.1 ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 /2009 год. на ОСГТК на ВКС. Касаторите,обаче, не са посочили какъвто и да било допълнителен селективен критерий за обосноваване основание за допускане на касационното обжалване,като цитираното,макар в обосноваване на предходния въпрос - ТР № 1 / 2005 год. по т.д. № 1 / 2004 год. на ОСТК на ВКС- не съдържа отговор на така формулирания въпрос. В идентична хипотеза - падеж на предявяване до определена дата- формираната съдебна практика е дала,при това безпротиворечив, отговор на въпроса, дали така уговорен падеж не е в противоречие с предвидените в закона възможности / чл.486 вр. с чл.537 ТЗ/ - опр. № 776 / 05.11.2010 год. по ч.т.д.№ 733 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС, като е прието, че не противоречи и не опорочава ефекта. От друга страна, в решение от 01.03.2010 год. по т.д.№ 520 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, впрочем цитирано и от въззивния съд,макар в друга насока,е прието че записа на заповед не се прескрибира с непредявяването му в рамките на посочения в чл.487 ал.1 изр. второ ТЗ едногодишен срок от издаването, тъй като издателят е и платец по ефекта, за разлика от издателя на менителницата.Непредявяването в едногодишния, респ. уговорен по – дълъг, съгласно чл.487 ал.1 изр. второ ТЗ срок, води до изгубване правата на приносителя срещу джирантите, не и срещу издателя,който е и платец по ефекта / чл.514 ал.1 ТЗ /.Същото и в опр. № 144 / 02.03.2012 год. по ч.т.д.№ 15 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС. Кумулативно разрешенията,дадени в така формираната съдебна практика, дават и еднозначен отговор на формулирания правен въпрос,с който крайният изход на спора не си противоречи. Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение