Определение № 433 от 19.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1797/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Леском” ЕООД срещу решение №584 от 15.02.2019 г. по в.т.д.№688/2018 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение след частична отмяна на решение №97 от 25.05.2018 г. по т.д.№46/2017 г. на ОС Кърджали е признато за установено оп отношение на Д. Г. А., че има вземане от „Леском” ЕООД в размер на 100 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 23.05.2013 г., с падеж 01.06.2016 г., с издател „Леском” ЕООД, авалиран от В. Б. Р., за което вземане са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№83/2017 г. на РС Ардино, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.06.2017 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, тъй като съществуването на вземането е установено спрямо кредитора, а не спрямо длъжника, в каквото се състои и искът по чл.422 от ГПК, като във въззивното производство не е бил конституиран и необходим другар, участвал в първоинстанционното производство – солидарният длъжник В. Б. Р.. Евентуално се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа наличието на евентуална недопустимост на решението, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба и отговора фактически твърдения, оплаквания и възражения на страните и следва ли въззивният съд да разреши повторно материалноправния спор, като установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез преценка на доказателствата и приложимите материални и процесуални норми. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. 2. След като частен свидетелстващ документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му, то при липса на осчетоводяване на задължение, респ. вземане по запис на заповед към оспорената дата, допустимо ли е съществуването на вземането по записа на заповед да се доказва със свидетелски показания. При събрани по делото доказателства длъжен ли е съдът мотивирано да обоснове на кои доказателства дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не, като се обоснове ясно защо. 3. Допустими ли са свидетелски показания за установяване съществуване на менителнично правоотношение към определена дата, в случай, че същото има за предмет сума, надхвърляща 5 000 лв. и допустимо ли е установяване съдържанието на документа със свидетелски показания. 4. За успешното провеждане на иска по чл.422 от ГПК следва ли ищецът да доказва и съществуването на каузалното правоотношение, когато в процеса е въведено твърдение, че записът на заповед обезпечава такова или е достатъчно ищецът да се позовава на абстрактния характер на записа на заповед. Подлежи ли на уважаване иск по чл.422 от ГПК след като не е установено съществуването на каузално правоотношение, което се твърди записът на заповед да обезпечава. Може ли да бъде уважен иск по чл.422 от ГПК без да се изследва въпроса за съществуване на каузално правоотношение между страните и връзката му с менителничното правоотношение, в случай, че е наведено твърдение за съществуване на такова правоотношение. Към кой момент следва да бъде осчетоводен записът на заповед – към датата на издаване или към датата на падеж. 5. Какво е значението на редовно воденото счетоводство при спор съответно и доказване съществуването или не на вземане по менителнично правоотношение и свързано с него каузално правоотношение. Представляват ли счетоводните книги и записванията в тях доказателство за страната, която ги е водила. 6. Явява ли се трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш законен представител частен диспозитивен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран и обвързваща ли е за това юридическо лице посочената в частния документ дата и каква е защитата му срещу антидатирането. Поддържа се, че първите пет групи въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо шестия въпрос – че е налице противоречиво разрешаване от различни състави на ВКС, като се иска извършване на преценка за евентуално процедиране по чл.292 от ГПК. Ответникът по касация - Д. Г. А. заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е частен диспозитивен документ, който се ползва с формална доказателствена сила, която доказва факта на изявлението и неговото авторство, но не и други данни и не е доказателство за вписаната дата, на която е издаден. Посочил е, че за третите лица частният документ има достоверна дата - датата, след която е невъзможно съставянето на документа по чл.181 от ГПК, като по отношение издателя на записа на заповед, който е участвал при изготвянето на документа, е счел, че няма качеството на трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК. Изразил е становище, че датата на издаване на частния диспозитивен документ има значение, когато издателят на документа е юридическо лице и действа чрез своя законен органен представител, чиито правни действия и последици възникват директно за представлявания по силата на чл.36, ал.1 и 2 от ЗЗД, като документът може да бъде антидатиран, както се твърди в настоящия случай. Посочил е, че към датата на издаване на записа на заповед - 23.05.2013 г., управител и представляващ ответното дружество е В. Б. Р., като това е лицето, подписало записа на заповед за дружеството, а след посочената дата, В. Р. е прехвърлил дружествения дял от дружеството на трети по делото лица. Съдът е намерил, че следва да обсъди събраните доказателства, включително ССЕ и гласните доказателства, доколкото оспорването на доказателствената сила на частен диспозитивен документ винаги се отнася до неговата автентичност и следователно са допустими всички доказателствени средства. Преценявайки събраните по делото гласни доказателства, е счел, че следва да възприеме показанията на свидетелите М. и Е., като преки и непротиворечиви – и двамата свидетели са присъствали при изготвянето на документа на посочената в него дата, видели са го и посочват, че представеният по делото документ е същият, който са видели в офиса на ищцата. Възприел е за непротиворечиви и показанията на свидетелите Г. и Н., установяващи, че при преглеждане счетоводните документи и при разговори за задълженията на дружеството към момента на прехвърляне на дружествените дялове, не се е установило задължение към ищцата нито по запис на заповед, нито по друго правоотношение, което кореспондира с констатациите на съдебно-счетоводната експертиза за отразяванията в счетоводството на ответното дружество. При така установените факти, въззивният съд е стигнал до извод за превес на показанията на свидетелите М. и Е., които са преки и непосредствени очевидци относно съществуването на документа към датата, посочена в него, като вписванията в счетоводните книги следва да се преценяват с оглед и на другите обстоятелства по делото. Изложил е съображения, че записът на заповед представлява абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент от фактическия състав, като задължението за плащане ще възникне на определения падеж - в случая посочената дата през 2016 г., към който момент счетоводно следва да намери отражение в счетоводството на ответното дружество. Ето защо и преценявайки характера на процесния документ е посочил, че той е съществувал към посочената в него дата, подписан е от законния органен представител на издателя към този момент и се явява валидно подписан документ от надлежно лице да задължи със своите действия юридическото лице, като възражението за антидатиране, а оттук и свързаните с него обстоятелства за нищожност за записа на заповед, се явяват недоказани. Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищцата, чрез наведените фактически твърдения и отправеното до съда искане, предмет на делото – въпреки наличието на известна непрецизност при формулиране на диспозитива на решението, съдът се е произнесъл, като е приел за установено съществуването на вземането, предмет на заповедта за изпълнение. С оглед изложеното и тъй като солидарният длъжник, авалирал процесният запис на заповед, не е необходим другар на юридическото лице-ответник, издало записа на заповед /налице е обикновено другарство/, а първоинстанционното решение спрямо авалиста е влязло в сила поради необжалването му в предвидения от закона срок, не само, че не е съществувало задължение въззивният съд да конституира като страна в производството солидарния длъжник, а такава процесуална възможност не е и съществувала, респективно поддържаната от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение не се установява. Касационно обжалване не може да се допусне и по формулираните от касатора въпроси. На първо място при постановяване на решението си въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като в решението е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по всички допустими, респективно своевременно наведени и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните - в случая съдът е обсъдил липсата на счетоводно отразяване на записа на заповед в счетоводството на дружеството издател, вкл. и заключението на изслушаната ССЕ, като е посочил защо кредитира показанията на свидетелите М. и Е., кредитирал е и показанията на свидетелите Г. и Н., но е приел, че те не опровергават установеното от останалите доказателства издаване на записа на заповед на твърдяната от ищцата и посочена в менителничния ефект дата - извод, който се отнася изцяло към правилността на решението, която обаче /извън въведеното в чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК основание очевидна неправилност, което не се твърди, а и не се установява по делото/ не е предмет на проверка в настоящия стадий по селекция на касационните жалби. Също така, с оглед обстоятелството, че нито ищецът, нито ответникът издател /искът срещу когото е бил единствен предмет на разглеждане във въззивното производство/ са въвели твърдения/възражения за наличие на каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, въззивният съд не е бил длъжен да изследва наличието или липата на такова, като е процедирал изцяло в съответствие с дадените в т.17 от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС разяснения. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства, респективно по първата група въпроси, по първите три въпроса от четвърта група въпроси и по последния въпрос от втората група въпроси, касационно обжалване не може да бъде допуснато. На следващо място освен, че касаторът не сочи коя от предвидените в разпоредбата на чл.164 от ГПК хипотези на недопустимост на свидетелски показания е била налице, следва се има предвид, че свидетелските показания са допуснати не за установяване съществуването на вземане по процесния запис на заповед или за установяване на самото менителнично правоотношение, както се предпоставя неправилно с първия въпрос от втората група въпроси и с третата група въпроси. В съответствие с константната практика на ВКС /съобразяването, с която изключва и наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК спрямо посочените въпроси/, въззивният съд по същество е приел, че записът на заповед представлява частен диспозитивен документ, който не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице издател, доказателствената тежест се носи от лицето /в случая от ищцата, която не е участвала в съставянето на документа/, претендиращо изгодни правни последици от фактите, обективирани в документа при спазване на съответните процесуални ограничения относно доказването, каквито обаче в случая не са налице. С оглед изложеното касационно обжалване спрямо посочените въпроси, а и спрямо последния въпрос /твърдяното от касатора противоречие в практиката на ВКС по отношение на шести въпрос не се установява/ не може да бъде допуснато. Изцяло в съответствие с формираната практика на ВКС относно доказателственото значение на редовно водените счетоводните книги и вписванията в тях е и становището на въззивния съд, че доказателствената им сила следва да се прецени с оглед на другите обстоятелства и на всички събрани по делото доказателства, респективно не се установява наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК спрямо последния от четвърта група въпроси и спрямо петата група въпроси, по които касационно обжалване също не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответницата по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 4 000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,