Определение № 50058 от 30.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2464/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на кооперация „Промишлено-производствена земеделска кооперация „Зора“ /ППЗК „Зора“/, [населено място], община Белослав срещу решение № 260077 от 12. 05. 2021 г. по в. т. д. № 66/2021 г. на Варненски апелативен съд, ТО, II състав, с което е потвърдено решение № 260320 от 29. 10. 2020 г. по т. д. № 726/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което ППЗК „Зора“ е осъдена да заплати на К. С. К. сумата от 30 826, 34 лв., остатък от дължима главница по договор за заем от 10. 11. 2015 г., сключен между К. и кооперацията, ведно със законната лихва от завеждане на иска – 09. 06. 2020 г. до окончателното изплащане на задължението Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила и моли същото да бъде отменено по изложени в жалбата съображения. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение е вероятно недопустимо. Поставя следните въпроси: „1. Валидно сключен ли е договор за заем, без да е налице изискуемо от закона решение на УС на кооперация, обвързва ли такъв договор кооперацията в т. ч. и по клаузи за лихви, такси, разноски по обслужване и др.?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да провери правилността на правната квалификация на спора, при наведено, освен пред първоинстанционния съд, а и във въззивната жалба възражение за неправилна правна квалификация, да я промени и да даде съответните указания на страните?; 3. Допустимо ли е съдът, по своя инициатива, да прилага анатоцизъм, когато предмет на спора е посочена от ищеца – физическо лице сума като „остатък от общия размер на дълга“, т. е. включваща главница, лихви, разноски за обслужване на кредит и т. н.?; 4. Валидно ли е обявяването на договор за заем за предсрочно изискуем, извършено от трето неовластено лице и без наличието на съществената предпоставка – незаплащане на две поредни вноски?“. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на формулираните въпроси противоречи на практиката на ВКС, като се позовава: по първи въпрос – на ТР № 1 от 7. 03. 2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС; по втори въпрос – на ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на решения на ВКС по гр. д. № 859/2020 г., IV г. о., гр. д. № 1151/2016 г., IV г. о., гр. д. № 1725/2009 г., I г. о., гр. д. № 167/2012 г., IV г. о., гр. д. № 4124/2014 г., IV г. о., гр. д. № 369/2015 г., III г. о. и определение на ВКС по ч. гр. д. № 5868/2015 г., IV г. о.; по трети въпрос – на решение на ВКС по т. д. № 1504/2018 г., II т. о.; по четвърти въпрос – на ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о. и т. д. № 1717/2013 г., I т. о. Ответникът по касационната жалба К. К. не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че между страните по делото е сключен договор за заем от 10. 11. 2015 г., по силата на който К. С. К. предава на кооперацията сумата от 83 000 лв., като е уточнено, че заемната сума е предоставена на физическото лице по договор за кредит „Експресо“ от 6. 11. 2015 г., сключен със „С. Женерал Експресбанк” АД; съгласно чл. 3 от договора за заем връщането на сумата следвало да се осъществи съобразно погасителния план по визирания договор за кредит при номинален лихвен процент 7, 99 % и съответните такси по кредита. Въззивният съд е констатирал, че с протокол за прихващане на вземания и задължения от 20. 12. 2018 г., сключен между ППЗК „Зора”, представлявана от К. К., самия К. като физическо лице и „Монимилк” ЕООД, представлявано от И. М., са установени задължение на „Монимилк” ЕООД към ППЗК „Зора” и задължение на кооперацията към ищеца и е постигнато съгласие вземането на К. към кооперацията да се използва за погасяване на задълженията на търговското дружество; след постигнатото съгласие за „прихващане“ вземането на К. към кооперацията било редуцирано на 32 457, 16 лв. Решаващият състав е приел, че липсва спор между страните по делото относно получаването на процесната сума от кооперацията по указания в договора начин, както и относно преустановяването на плащанията по договора от страна на кооперацията след април 2019 г., като е посочил, че последното се установява и от писмените доказателства за последно наредена и постъпила по сметката на ищеца вноска на 12. 04. 2019 г. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че предявеният иск е с правно основание чл. 240 ЗЗД за връщане на сума по договор за заем, сключен от страните на 10. 11. 2015 г., като в този смисъл е дал отговор на доводите на ответника за неправилна правна квалификация на иска, препятстваща защитата на страните. Счел е, че с оглед установеното по делото предаване на заемната сума на кооперацията е налице сключен между страните договор за заем. Квалифицирал е като неоснователно възражението на ответника за нищожност на договора като сключен в противоречие на добрите нрави. Посочил е, че в случая заемът е предоставен от физическото лице, при условията, при които то го е получило от банкова институция, като не се въвеждат твърдения за нееквивалентност на престациите. По повод възражението на ответника за липса на предварително решение на управителния съвет на кооперацията за сключване на договора за заем съдът е посочил, че в случая сумата е получена от кооперацията, като няма твърдения да е използвана за лични нужди на председателя К. и няма данни управителният съвет да се е противопоставил на действията на председателя по реда на чл. 21 ЗК и да е свикал общо събрание в предвидения срок. Решаващият състав се е позовал на задължителните постановки по ТР № 4/2016 г. на ОСГТК, като е изразил становище, че същите следва да намерят приложение и в случаите на изискуемо от закона /чл. 21, ал. 2, т. 1 ЗК/ предварително решение на управителния съвет на кооперацията. Поради това е направил извод, че в случая действията на председателя валидно обвързват кооперацията. В решението е подчертано, че ако договорът е сключен във вреда на юридическото лице, то същото следва да търси реализация на отговорността на председателя. Накрая, съдът е изложил съображения, че в случая кооперацията не се е противопоставила на сделката, съответно не е налице отказ за потвърждаването й, тъй като до месец април 2019 г. е превеждала ежемесечно суми по процесния договор за заем. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед доводите на касатора за недопустимо произнасяне на въззивния съд и дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, съдът намира, че не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г. недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявения иск, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с искането на ищеца и с фактите и обстоятелствата, които са въведени с исковата молба. С оглед доводите на касатора следва да се посочи, че искането на ищеца е за заплащане на сумата от 30 862, 34 лв., представляваща дължима главница по договора за заем на страните /в този смисъл е изричното уточнение в молба на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба от 6. 07. 2020 г./, като е налице пълно съответствие на произнасянето на съда на това искане. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият въведен от касатора с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. За да приеме за неоснователно възражението на ответника за нищожност на процесния договор за заем, въззивният съд е счел, че наличието на предварително решение на управителния съвет на кооперацията по чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗК не е необходимо условие за действителност на договор за заем, сключен от кооперацията с трето лице. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото даденото от състава на Варненски апелативен съд разрешение на посочения въпрос не противоречи на практиката на ВКС. Допълнителното основание за достъп до касация не е обосновано от касатора с позоваването на Тълкувателно решение № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК, тъй като същото е прието по различни от поставения от касатора правни въпроси. Същевременно, произнасянето на въззивния съответства на задължителното тълкуване, дадено в Тълкувателно решение № 4 т 10. 05. 2018 г. по тълк. д. № 4/2016 г. на ОССГТК на ВКС, че наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган. Както е изяснено в мотивите на тълкувателното решение, неспазването на изискванията на ЗК относно наличие на решение на общото събрание на кооперацията е от значение само във вътрешните отношения между председателя и кооперацията, но не и в отношенията с трети лица. Това тълкуване, макар и направено във връзка с разпореждането с недвижими имоти и вещни права върху такива имоти, следва да се приложи и към всички други сделки, сключвани от представляващия орган на кооперацията, включително договори за заем с трети лица, по отношение на които в закона – чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗК е въведено изискване за предварително решение на управителния съвет. На основание разясненията в тълкувателното решение следва да се приеме, че и изискването на чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗК не ограничава представителната власт на представляващия кооперацията и по отношение на третите лица същият може да изразява волята на юридическото лице за сключване на всякакви договори. Въззивният съд се е придържал към посоченото задължително тълкуване, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно разясненията в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Неоснователни са доводите на касатора, че в случая въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС по поставения втори въпрос, като не е извършил различна правна квалификация на предявения иск и не е дал съответните указания на страните. Съобразно изяснените в цитираното тълкувателно решение правомощия на въззивната инстанция във връзка с доклада, въззивният съд не изготвя изцяло нов доклад с различна квалификация на спорното право, дори и при преценка за основателност на въззивните доводи за погрешна квалификация на иска. В случая въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал спорното материално право и е налице пълнота на извършения доклад на делото, вкл. в частта по отношение на указанията до ответника с оглед релевираните от него възражения за нищожност на процесния договор за заем, поради което не е дължал и указания до страните. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че при определяне на правното основание на предявения иск съдът е следвало да изхожда от доводите на касатора за нищожност на процесния договор. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, намерила израз и в цитираните от касатора актове, че правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но не и от дадената от ищеца квалификация на спорното право; предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното до съда искане за защита. По изложените съображения следва да се приеме, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по втория процесуален въпрос на касатора, поради което не е налице допълнителното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е включен в предмета на делото и да е значим за изхода на делото. По делото не е релевирано възражение и няма данни, че страните по процесния договор са се уговорили за прибавяне към размера на главницата на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва. Както бе изложено, в съответствие с искането на ищеца и преценката за основателност на предявения иск съдът е присъдил на ищеца остатъка от дължимата главница по процесния договор за заем, поради което неоснователни се явяват и твърденията на касатора, че с решението ответникът е осъден да заплати законната лихва върху присъдената възнаградителна лихва. Последният въпрос на касатора не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и по този въпрос. Включеното във въпроса твърдение, че в случая не е било налице незаплащане на две поредни дължими вноски не съответства на мотивите на въззивния съд, че ответната кооперация е преустановила плащанията си към ищеца К. след месец април 2019 г., като последната вноска е постъпила по разплащателната сметка на физическото лице на 12. 04. 2019 г. Въпросът се разминава с фактическата установеност по делото и с оглед обстоятелството, че по делото е установено, че уведомлението от 9. 08. 2019 г., с което е поискано от ответната кооперация връщане на остатъчната главница по договора, изхожда от пълномощника на ищеца адвокат А. С.. Освен това по делото е прието за установено, че в това изявление се прави позоваване на предвидена в договора възможност за прекратяване на договора с едностранно изявление на изправната страна при неизпълнение на договорните задължения на насрещната страна и на неосъществените дължими плащания от ответника за месеците март, юни и юли 2019 г. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение