Определение № 1135 от 17.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2405/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. И. от [населено място] - чрез адв. В. И., против решение № 93 от 04.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 533/2024 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 148 от 03.04.2024 г. по т. д. № 106/2023 г. на Окръжен съд - Варна е прието за установено в отношенията между страните по реда на чл. 422 ГПК, че в качеството на съдлъжник Г. И. И. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД, солидарно с кредитополучателя „Феху Дивелъпмънт“ ЕООД и с Т. Я. Ж. - съдлъжник, следните изискуеми вземания, за които е издадена заповед № 33112/17.11.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК в производството по ч. гр. д. № 58151/2022 г. на Районен съд - София: 821 654 лв. (420 105.01 евро) - непогасена главница по договор за банков кредит № 000LD-S-001488/10.03.2021n, изменен и допълнен с анекс № 1/26.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 26.10.2022 г., до изплащане на вземането, 32 536.25 лв. (16 635.50 евро) - възнаградителна лихва на основание раздел VI, т. 11 от договора, начислена за периода от 01.03.2022 г. до 31.08.2022 г., 3 717.36 лв. (1 900.65 евро) - наказателна лихва на основание раздел IX, т. 19 от договора, начислена за периода от 01.03.2022 г. до 31.08.2022 г., 3 055.56 лв. (1 562.28 евро) - законна лихва за забава за периода от 14.10.2022 г. до 24.10.2022 г., и 5 800 лв. (2 965.49 евро) - комисионна за управление, дължима на основание раздел VII, т. 13 от договора. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК и за отхвърляне на иска за целия предявен размер. Излагат се оплаквания, че въззивният съд е тълкувал неправилно волята на страните в сключения анекс към договора за кредит и е достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод, че с анекса е уговорено след прехвърляне на собствеността върху дружеството - кредитополучател като съдлъжник по кредита да встъпи новият собственик и управител Т. Ж., наред с първоначалния съдлъжник (касаторът Г. И.), без последният да се освобождава от отговорност като съдлъжник. Поддържат се и оплаквания, че в нарушение на закона при разрешаване на спора не е извършена служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП в договора за кредит; че първоинстанционният съд е основал решаващите си изводи на заключението на счетоводната експертиза, игнорирайки разпоредбата на чл. 182 ГПК, съгласно която вписванията в счетоводните книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото; че съдът не е следвало да кредитира заключението, тъй като при изготвянето му вещото лице е работило по документи и записвания, които не са част от доказателствения материал по делото. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулиран е следният въпрос, за който се твърди, че е от значение за изхода на делото и че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 103/25.07.2019 г. по гр. д. № 2700 / 2018 г. на ВКС, III г.о., и др.: „Дължи ли въззивният съд произнасяне в мотивите на съдебния акт по всички доводи, искания и възражения, които имат значение за решението по делото, сторени с въззивната жалба или само по някои от тях“. Като самостоятелно основание за касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от „Първа инвестиционна банка“ АД със седалище [населено място] - чрез юрк. М. А., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 ГПК е приел за установени следните релевантни за спора факти: Между „Първа инвестиционна банка“ АД като кредитор и „Феху Дивелъпмънт“ ЕООД като кредитополучател е сключен договор за банков кредит № 000LD-S-001488/10.03.2021n, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 1 000 000 лв. във връзка с възникнали забавени плащания и задължения с контрагенти, както и за оборотни нужди на дружеството за осигуряване на повече количества зърнени култури по договори с контрагент, с цел предплащане на стоката на производителя, с краен срок за погасяване на всички задължения 01.04.2027 г. Договорът е подписан и от ответника Г. И. И., който в качеството на съдлъжник е поел задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за всички вземания на банката, произтичащи от договора. В т. 11 на договора е уговорено, че кредитополучателят и съдлъжникът се задължават да заплащат на банката годишна съставна лихва, начислявана само за дните на фактическото ползване на кредита, в размер на прилагания от нея СЛП за лева (лихвен процент, базиран на спестяванията), увеличен с надбавка от 4.3382 пункта, но не по-малко от 4.5 %, а в т.13.3 е предвидено задължение за плащане на комисионна за управление на кредита. Уговорени са условия за промяна на лихвата едностранно от банката, начин и срокове за погасяване на задълженията, последици от забавата в плащането на погасителните вноски, в т. ч. право за банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. На 26.04.2022 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД, „Феху Дивелъпмънт“ ЕООД, представлявано от управителя Т. Я. Ж., и Т. Я. Ж. е сключен анекс № 1 към договора за кредит, с който банката е дала съгласие за извършена промяна в собствеността на дружеството - кредитополучател чрез придобиване на дяловете на Г. И. И. от Т. Ж.. В т. 2 на анекса е посочено, че Т. Я. Ж. се добавя като страна по договора, заедно с кредитополучателя, като банката запазва правата си срещу тях за пълния размер на дълга до окончателното му и пълно погасяване. Въззивният съд е констатирал, че между страните съществува спор какво е уговорено с анекса - встъпване в дълг на новия съдлъжник Т. Ж. или заместване в дълг с освобождаване от отговорност на първоначалния съдлъжник Г. И.. След изясняване на правната природа на встъпването в дълг, уредено в чл. 101 ЗЗД, и на заместването в дълг, уредено в чл. 102 ЗЗД, въззивният съд е достигнал до извод, че с подписване на анекса банката - кредитор се е снабдила с втори съдлъжник след осъществено встъпване в дълга, предмет на договора за кредит, от страна на Т. Ж.. За да приеме, че с анекса е уговорено встъпване в дълг, въззивният съд е съобразил, че с него е постигнато съглашение между кредитора и третото лице, което встъпва в дълга като поема всички задължения по него, а също и че в съдържанието му липсва както изрично, така и косвено изразена воля кредиторът да се освободи от първоначалния (стария) съдлъжник. Аргумент в подкрепа на извода за встъпване в дълг е изведен и от съдържанието на извлечението от счетоводни книги на банката по чл. 417, т.2 ГПК, представено в заповедното производство, в което банката е изявила воля да претендира вземането си от кредитополучателя и от двамата солидарно отговорни съдлъжници - Г. И. и Т. Ж., и впоследствие е предприемала действия за събиране на вземането си по отношение на тях. Поради изложеното въззивният съд не е възприел възражението и доводите на ответника - жалбоподател Г. И., че с анекса е постигнато съгласие да бъде заместен като съдлъжник от новия едноличен собственик на капитала на дружеството - кредитополучател Т. Ж.. Посочил е, че смяната на едноличния собственик на капитала не води до смяна на съдлъжниците по кредита и че за замяната на един съдлъжник с друг е необходима изрично изразена воля, каквато в случая няма. Като неоснователни въззивният съд е преценил и доводите на ответника, че в качеството на страна по кредитното правоотношение се ползва от потребителска закрила срещу неравноправни клаузи в договора за кредит. След като е установил, че към датата на сключване на договора Г. И. е бил управител и едноличен собственик на капитала на кредитополучателя „Феху дивелъпмънт“ ЕООД, чиито дялове са прехвърлени (чрез продажба) на Т. Ж. на 15.02.2022 г. с отразяване на промяната в Търговския регистър на 11.04.2022 г., съдът се е произнесъл, че при сключване на договора И. не е притежавал качеството „потребител“ по смисъла на § 13, ал. 1 ДР на ЗЗП, тъй като не е отговарял на изискването като страна по договора да действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Предвид извода, че към момента на сключване на договора ответникът не е бил потребител, въззивният съд е определил като неоснователни оплакванията в жалбата за неизпълнение на служебното задължение на първоинстанционния съд да извърши служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора, съответно не е предприел такава проверка. За основателни въззивният съд е счел оплакванията на ответника И. срещу изводите на първоинстанционния съд относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита и размера на дължимите лихви (възнаградителни и наказателни). След преценка на доказателствата и на доводите в жалбата съдът е приел, че предсрочната изискуемост е обявена на ответника на 31.08.2022 г., поради което за времето след 31.08.2022 г. той не дължи заплащане на уговорените в договора лихви. В съответствие с този извод въззивният съд е редуцирал размера на признатите от първата инстанция за дължими възнаградителни и наказателни лихви съобразно подробно обсъденото заключение на назначената от първата инстанция съдебносчетоводна експертиза. Поддържаното във въззивната жалба възражение, че счетоводство на банката не е водено редовно, е преценено като неоснователно с оглед констатацията в заключението, че всички задължения на ответника, отразени в счетоводните книги на банката, са формирани съгласно договора за кредит и не са установени отклонения от договорните уговорки, в т. ч. по отношение на лихвите, падежните дати и реда за погасяване на задълженията с постъпилите плащания. При постановяване на решението въззивният съд е извършил и служебна проверка за евентуално допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни материалноправни норми, но не е установил такива нарушения. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните доказателства. Със законодателното изменение на чл. 280 ГПК от 2017 г. (ДВ бр. 86/2017 г.) като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване са уредени вероятността въззивното решение да е нищожно и недопустимо и очевидната неправилност на решението (чл. 280, ал. 2 ГПК). Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване на първо място с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано по отношение на въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе в мотивите към решението си по всички доводи, искания и възражения на страните, които имат значение за разрешаването на правния спор. Поставеният въпрос е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. цитираната от касатора, поради което не удовлетворява допълнителния селективен критерий, специфичен за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички доказателства, които е преценил като относими към релевантните за спора факти, и въз основа на тях е направил свои собствени фактически и правни изводи по предмета на правния спор. В мотивите към решението въззивният съд се е произнесъл по всички оплаквания, доводи и възражения във въззивната жалба на ответника - сега касатор, като е изложил подробни съображения кои от тях намира за основателни и кои за неоснователни. Изводът в решението, че ответникът не е изгубил качеството на съдлъжник по договора за кредит, а продължава да носи отговорност за задълженията на кредитополучателя солидарно с него и с встъпилия в дълга нов съдлъжник, е формиран след анализ и преценка на съдържащите се в анекса към договора уговорки, и е подкрепен с аргументи, изведени от правната уредба на встъпването в дълг (чл.102 ЗЗД). Подробно е мотивиран и изводът, че след като към момента на сключване на договора ответникът е бил едноличен собственик на капитала и управител на дружеството - кредитополучател, той не е отговарял на критериите за потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП и не се ползва от потребителска закрила. Обстоятелството, че съдът не е възприел част от доводите и възраженията на касатора, излагайки мотиви за тяхната неоснователност, не може да се приравни на пропуск на съда да ги обсъди и да ги вземе предвид при формиране на решаващите си изводи. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. В рамките на проверката, която касационната инстанция извършва в стадия за селекция на касационните жалби, настоящият състав на Върховен касационен съд не констатира и предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на второто поддържано от касатора основание - чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Според практиката на ВКС очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК предполага обжалваното въззивно решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или изводите на въззивния съд по съществото на спора да са формирани в грубо нарушение на правилата на формалната логика и тези пороци да могат да бъдат установени въз основа на мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде констатирана от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290 ГПК, ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност на въззивното решение с доводи, идентични с развитите в касационната жалба оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК (неправилно тълкуване на действителната воля на страните в анекса към договора за кредит, нарушение на разпоредбата на чл. 182 ГПК при кредитиране на вписванията в счетоводните книги на банката - ищец, както и на заключението на съдебносчетоводната експертиза, неправилна преценка за отсъствие на качеството „потребител“). Поддържаните доводи предполагат проверка на правилността на въззивното решение по реда на чл. 290 ГПК и не насочват към уредената в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК квалифицирана форма на неправилност, поради което няма основание решението да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 76.69 евро. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,