Определение № 478 от 23.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2854/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма] - Г. Б. Г., [населено място] срещу въззивно решение № 265/02.06.2014 г. по в. гр. д. № 180 /2014 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 166 от 01.10.2013 г. по гр. д. № 333/2013 г. на РС – Червен бряг. С последното е признато за установено, че жалбоподателят дължи на [фирма], [населено място] сумата 22219 лв. по запис на заповед, издаден на 11.03.2013 г., ведно със законната лихва от 16.04.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение № 616/ 17.04.2013 г. по ч. гр. д. № 245/2013 г. на Районен съд, [населено място] бряг, по иска с правно основание чл. 422 ГПК. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Ответникът - [фирма] в писмен отговор оспорва касационната жалба и поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Съгласно действащата процесуална уредба на касационното производство като факултативно, достъпът до касационен контрол задължително предпоставя наличие на дадено от въззивния съд с обжалвания съдебен акт разрешение на специфичен и значим за изхода на конкретния правен спор материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от лимитативно посочените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. Следователно, касае се до такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, който следва не само да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но и именно като такъв, да попада в някоя от изчерпателно изброените хипотези на чл. 280 ГПК. С оглед на изложеното и предвид изричната норма на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в тежест на касатора е въведено задължението за формулирането на конкретния специфичен по всяко дело правен въпрос - т. е. водещата предпоставка за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай, в изложението касаторът не е поставил конкретни правни въпроси или въпрос, а всъщност е налице повторение на оплакванията, съдържащи се в касационната жалба. След като липсват конкретни правни въпроси, по отношение на които да се преценяват допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, това е достатъчно да обоснове отказ за допускане на касационно обжалване. Дори и да би могло да се приеме, че общите оплаквания, свързани с „предмета на иска по чл. 422 ГПК- установяване на съществуване на вземане, респективно на каузално отношение, на което се основава вземането, за което е издаден менителничният ефект”, съставляват правен въпрос, то по него не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай, нито ищецът в исковата молба се е позовал на каузално правоотношение, по повод на което е издаден и записът на заповед, нито ответникът в отговора на исковата молба е въвел наличие на такова подобно правоотношение. Ищецът се е позовал единствено на записа на заповед, а ответникът е твърдял, че липсва каузално правоотношение, въз основа на което е бил издаден записът на заповед, както и че процесният запис на заповед не съдържа в текста си задължителните реквизити, изброени в чл. 535 ТЗ. Изводите на въззивната инстанция не са в противоречие с даденото от ВКС по пътя на тълкувателната му дейност правно разрешение в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземане по редовен от външна страна менителничен ефект. В конкретната хипотеза е установено в рамките на производството, че записът на заповед е автентичен, съдържа всички реквизити по чл. 535 ТЗ и така е опровергана защитната теза на ответника. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, като вземането по него произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. След като е прието, че записът на заповед е редовен, при направено в рамките на инстанционното производство общо оспорване от длъжника, при непосочено каузално правоотношение от ищеца,нито от ответника съдът не е бил задължен да установява съществуването на подобна връзка. По изложените съображения настоящият състав намира, че при отсъствие на формулиран конкретен правен въпрос и при наличие на дадени правни разрешения съответни с Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не следва да се обсъжда цитираната с молбата съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, създадена преди тълкувателното решение. На ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноските за производството, тъй като същите са поискани с отговора на касационната жалба, към който е приложено адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 28.08.2014 г. на адвокат А. Г. за сумата 2400 лв., платени в брой. Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение