Определение № 3267 от 05.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1365/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. Г. Г., чрез особения представител адв. К. Ч., против Решение № 323/ 22.03.2024 г. по в.гр.д. № 452/2023 г. на Апелативен съд – София в частта, с която като краен резултат след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение № 263479/13.12.2022 г. по гр.д. № 4988/2020 г. на Софийски градски съд на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД: 1/ С. Г. Г. е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата от 39 809,19 лв., представляваща неплатена остатъчна главница, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 10.06.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; 2/ сумата от 9 126,84 лв. - възнаградителни лихви за периода от 10.06.2017 г. до 09.06.2020 г.; 3/ сумата от 22,17 лв. - обезщетение за забава за периода от 10.06.2017 г. до 09.06.2020 г.; 4/ сумата от 1 088,36 лв. - заемни такси, от която: 658.96 лв. такса управление, 25.05 лв. такса застраховка, 284.35 лв. такса подновяване на ипотека, 120 лв. такса изискуемост и в частта на разноските. В касационната жалба се поддържат оплаквания за нищожност, недопустимост, необоснованост и неправилност на въззивното решение. Излагат се доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Иска се присъждане на възнаграждение на особен представител пред касационната инстанция. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че на 29.09.2008 г. е бил сключен договор за ипотечен кредит, обезпечен с договорна ипотека, като на 02.10.2008 г. кредитът е бил усвоен. Въз основа на представени писмени доказателства е установил, че всички покани до ответницата Г. не са връчени редовно, а първоинстанционният съд неправилно е приел, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем на 02.12.2016 г. Приел е, че предстрочната изискуемост е била обявена на 10.11.2022 г., когато на С. Г., чрез назначения й особен представител, е бил връчен редовно препис от исковата молба, съдържащ волеизявлението на ищеца, че обявява изцяло кредитът за предсрочно изискуем. Счел е, че последното погасяване по процесния кредит е извършено на 11.12.2014 г. Изложил е съображения, че кредитополучателят има качество потребител, тъй като кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Счел е, че клаузата в чл. 6 от договора и свързаната клауза по чл. 9.1., изр. 2 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, предвиждащи правото на банката едностранно и периодично да променя базовия лихвен процент, е неравноправна, поради което на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП е нищожна. Аргументирал е, че само добросъвестното уговаряне на условията за промяна на лихвените нива би изключило неравноправния характер на клаузата видно от чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП, но в настоящия случай са липсвали методология, информация за тежестта и процента на отделните компоненти в общия процент на базовия лихвен процент за жилищни кредити на банката. Приел е оспорените клаузи за нищожни. С оглед на установената нищожност на клаузите в допълнителното споразумение от 04.07.2014 г., въззивният съд е намерил за ненужно да се произнесе по възражението на ответника за липса на представителна власт на лицето, подписало споразумението. Установил е, че размерът на задълженията следва да бъде определен съобразно първоначалните уговорки между страните. Относно размера на задължението, въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице. Счел е, че възражението на ответника за изтекла погасителна давност е частично основателно, тъй като по отношение на главницата следва да се приложи общата 5-годишна давност, която започва да тече от датата на настъпване на изискуемостта за всяка отделна погасителна вноска. Преценил е, че на основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗД течението на давността е прекъснато на 10.06.2020 г., с депозиране на исковата молба. С оглед на което е установил, че частта от главницата с падежирани вноски преди 10.06.2015 г. е погасена по давността, т.е. падежираните и неплатени погасителни вноски за периода 02.02.2015 г. – 02.06.2015 г., в общ размер на 229, 29 лв., са погасени по давност. Приел е, че всички падежирали вноски за периода 02.07.2015 г. - 10.11.2020 г. и непадежиралата главница, по отношения на която банката е обявила предсрочна изискуемост, не са били погасени по давност. По отношение на възнаградителните лихви и обезщетението за забава е отразил, че се прилага тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. САС е намерил, че възражението за изтекла погасителна давност за възнаградителната лихва е частично основателно, поради обстоятелството, че за периода 03.12.2016 г. - 09.06.2017 г., за сумата от 1 876,68 лв., е погасено по давност. Констатирал е, че по отношение на обезщетението за забава също се прилага тригодишната давност, поради което претенцията за периода 02.01.2017 г. - 09.06.2017 г., в размер на сумата от 74 лв., също е погасена по давност. Горните съображения е приложил и по отношение на обезщетението за забава, като разликата над дължимата сума от 22,17 лв. до претендираната от 96,17 лв., е счел за погасена по давност. Заключил е, че относно таксите се прилага петгодишната давност, поради което претенцията не е била погасена по давност. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран е чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В настоящия случай, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е развил доводи за наличие на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В изложението единствено са преповторени оплакванията от касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила. Същите представляват твърдения за евентуална неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК. Дейността на ВКС във фазата по чл. 288 от ГПК предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка за обоснованост на изводите на въззивния съд. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения правен въпрос. Липсата на така формулиран въпрос налага извод за недопускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице условията и по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не разкрива порок, койот може да бъде отнесен към хипотезите на нищожност или недопустимост на съдебния акт. По разноските: С оглед основанието за назначаването на особения представител на страната на ответника по иска - чл. 47, ал. 6 ГПК, разноските за него са за сметка на ищеца по иска, а не за сметка на бюджета на съда. Възнаграждението за особения представител се дължи авансово от ищеца и настоящ ответник по касация за всяка инстанция и не е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител, който е назначен с цел разглеждане и разрешаване на спора по делото при условията на състезателност. Банката следва да заплати по сметка на ВКС сумата от 1 000 лв. – възнаграждение за особен представител на касатора. С оглед изхода от спора касаторът следва да понесе всички направени от насрещната страна разноски по делото пред касационната инстанция: разноски за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 ЗПП във вр. чл. 25 НБПП за подаване на писмен отговор на касационната жалба, без процесуално представителство, което се определя в размер на 150 лв., както и разноски за особен представител в размер на 1000 лв. В полза на ВКС касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 30 лв. за подаване на касационна жалба. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд