Определение № 501 от 15.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 984/2012 г.

И. Г. Ф. от [населено място] е подал касационна жалба против решението по гр. д. № 225/2012 г. на Сливенския окръжен съд, приложил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, както и определения и решения на съдебни състави. Ответникът С. П. К. като [фирма] от [населено място] не е взел становище по жалбата. След проверка, касационният съд установи следното: Сливенският окръжен съд, с въззивно решение от 01. 06. 2012 по гр. д. № 225/2012 г. е отхвърлил предявените от И. Ф. против С. К., искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, както следва: иск за сумата 24 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 07. 05. 2010 г. и иск за сумата 4212 лв. обезщетение за имуществени вреди от същата трудова злополука, като неоснователни. Въззивният съд е приел за недоказано трудово правоотношение между страните, което е предпоставка за възникване на отговорността на работодателя – ответника К., по чл. 200 КТ. Искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване, заявено на основание чл. 280, ал. 1, т, 1 ГПК, е основателно. Решаващият извод на съда за липса на трудово правоотношение между страните е резултат на преценката на съда за липса на доказателства, установяващи този факт. Разрешението на съда по процесуалноправния въпрос за доказването на спорните факти е в противоречие с практиката на ВКС - тълкувателни решения на общото събрание на гражданската колегия и решения на състави на касационния съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както е посочено в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. относно въпроси, свързани с основанията за допускане касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГК, правораздавателната дейност на въззивния съд е аналогична на дейността на първоинстанционния съд, като въззивният съд извършва самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал в същата последователност, която следва първоинстанционният съд. В приложеното решение по чл. 290 ГПК от 18. 06. 2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. е прието, че решаващият съд е длъжен да основе решението си на установените по делото обстоятелства, а в решение от 30. 7. 2010 г по гр. д. № 1086/2009 г., на ВКС, ІІ г. е., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че въззивният съд в изпълнение на принципа за служебното начало и съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК е длъжен да укаже на страната – ищец по делото, че за сочените факти не представя доказателства. В първоинстанционното производство по настоящото дело, ищецът Ф. е поискал допускането на пет свидетели, но първоинстанционният съд е допуснал само двама свидетели – чл. 159, ал. 2 ГПК. В този случай важи правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане на свидетелите, които не са били допуснати в първоинстанционното производство, щом като разпитаните свидетели не са установили спорните обстоятелства, като съдът даде указание на заинтересованата страна. Произнасянето на въззивното решение е предопределено от процесуалноправните разрешения, направени от въззивния съд в отклонение на задължителната съдебна практика, поради което Върховният касационен съд`