Определение № 4387 от 16.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2893/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД - гр. Перник и от Застрахователна компания „Олимпик“ АД, действащо чрез „Застрахователна компания Олимпик – клон България“, против решение № 352 от 26.03.2025 г. по гр. д. № 130/2025 г. по описа на Апелативен съд - София, с което след отмяна на първоинстанционното решение по гр. д. № 538/2023 г. по описа на Окръжен съд - Перник е постановено друго, с което МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД е осъдено да заплати на И. К. Г. и Е. Г. Г. на основание чл. 49 ЗЗД по 60 000 лева, представляващи солидарно дължимо с причинителя на увреждането обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. И. Г., настъпила на 24.08.2017 г. и причинена от М. В. К. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност като лекар-ординатор в спешно приемно отделение на болницата, заедно със законната лихва от 24.08.2018 г. Решението е постановено с участието на ЗК „Олимпик“ АД, Кипър (в несъстоятелност), действащ чрез „Застрахователна компания Олимпик – клон България“, като трето лице-помагач на страната ответната болница. Касаторът МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД - Перник (ответник по производството) поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели и до нарушение на материалния закон. Аргументира касационните основания с препятстване на правото му на защита, тъй ответникът не е длъжен и не би могъл да преценява действителната воля на ищците, опирайки се на приложените доказателства, включително и относно твърдяното деяние. Излага, че ищците са направили изменение на исковете, а не уточнение на същите относно датата на увреждането, както е прието от въззивния съд. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. Поддържа в инкорпорираното в касационната жалба изложение наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението с приетата от въззивния съд за възможна защита по ненаведени фактически твърдения в исковата молба, респ. за несвоевременност на наведеното от болницата възражение за погасителна давност, и при специалните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, по формулирания въпрос: когато в първото съдебно заседание ищецът измени иска си като заявява факти, различни от твърдените в исковата молба, настъпила ли е преклузия на непредявени възражения по тези новотвърдени факти, както и длъжен ли е ответникът да се защитава срещу факти, които не се твърдят в исковата молба. Твърди относно специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с решение № 27 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1893/2013 г. на ВКС, II т. о, и решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на ВКС, I т. о. Изложени са съображения и за наличие на специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същия въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното приложение на закона. В касационната жалба на Застрахователна компания „Олимпик“ АД, Кипър (в несъстоятелност), действащо чрез „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ (трето лице-помагач), се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизвод-ствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че неправилно въззивният съд е приел, че не следва да разглежда наведеното от дружеството възражение за изтекла погасителна давност, направено своевременно (в срока за становище по предмета на делото) от застрахователната компания в качеството й на трето лице-помагач по производството, като е допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради неспиране на делото до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2025 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди и неправилно приемане от въззивния съд, че давността е започнала да тече в по-късен момент от извършване на деянието, който извод е в противоречие и с възприетото в ТР № 5/2006 г. по тълк. дело № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете. Претендира разноски. В изложението към касационната жалба се сочи наличие на специалната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се формулират следните въпроси: 1. Следва ли съдът да спре производството по делото, когато по съществен за решаване на спора въпрос е образувано висящо тълкувателно дело. Посочва се несъответствие с определение № 358 от 04.02.2025 г. по т. д. № 2417/2022 г. на ВКС, I т. о.; 2. Допустимо ли е третото лице-помагач на страната на ответника да предявява преклудирани от ответника възражения срещу предявения иск извън срока за отговор на исковата молба. Твърди се противоречие по въпроса с решение № 163 от 31.10.2013 г. по т. д. № 82/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и 3. Следва ли пострадалият да е навел своевременни твърдения, че моментът на извършване на деянието и моментът на откриване на дееца не съвпадат и в чия доказателствена тежест е да се установи, че моментът на откриване на дееца е по-късен. Посочва се противоречие по въпроса с Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационните жалби И. К. Г. и Е. Г. Г. са подали отговор по всяка от тях, в който са изложили съображения за липса на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационните жалби, намира следното: Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исково производство е образувано по подадена на 11.08.2023 г. искова молба от И. Г. и Е. Г. срещу МБАЛ „Рахила Ангелова“АД за присъждането им на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер от по 60 000 лева за претърпените от тях душевни болки и страдания и затруднения в професионален и личен план от безвъзвратната загуба от смъртта на сина им, заедно със законната лихва от 24.08.2018 г. Твърди се, че смъртта му е била причинена при изпълнение на възложена работа от ответното дружество на 24.08.2018 г., като в рамките на наказателното производство им е присъдено обезщетение от деликвента от по 60 000 лева. Посочено е от въззивния съд, че така предявените искове са оспорени от ответната болница в срока за отговор по исковата молба, изтекъл на 13.10.2023 г., като са наведени възражения за непричиняване на вредите от техен лекар и за завишаване на размера претендираното обезщетение. По негово искане в производството е конституирано като трето лице-помагач на негова страна ЗК „Олимпик“ АД, което в становището си по спора и в рамките на срока за отговор възразява, че делинквентът е действал по възлагане от ответника, съответно че вредите са настъпили при или по повод на възложена от ответника работа, настъпването на твърдените вреди за ищците и техния размер, като навежда и възражение за изтекла давност за претендираните по производството вземания. Прието е, че в съдебно заседание на 01.10.2024 г. представителят на ищците е уточнил като дата на увреждане - 24.08.2017 г., при което процесуалният представител на ответника е противопоставил възражение за изтекла давност с аргумент, че към изтичане на срока за отговор не е имало данни, които да обосноват възражение за изтекла 5-годишна давност преди предявяване на исковете, а едва заявеното уточнение внася яснота в тази насока. Въззивният съд е приел за установено, че по делото не се спори, а и от доказателствата е изведен извод, че с влязла в сила на 11.06.2024 г. присъда от 03.04.2023 г. по НОХД № 184/2022 г. на Окръжен съд – Перник, след осъществен инстанционен контрол, М. В. К. е признат за виновен, че на 24.08.2017 г. в гр. Перник, в Спешно приемно отделение на МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД, като лекар-ординатор в СПО, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност – лекарска професия, представляваща източник на повишена опасност, пренебрегнал добрите медицински практики като не съставил диференциално-диагностичен план, недооценил събраните анамнестични данни и приел най-бързата диагноза „Хипертонична болест“, а за други алтернативи не е помислил въобще, не е преценил необходимостта от безрисково придвижване на пострадалия до лечебно заведение с подходяща компетентност в нарушение на т. 5.1, т. 5.2 от Глава II, Раздел IV, т. 2.1.4.3, т. 2.1.5.2 и т. 2.1.5.29 от Раздел V и чл. 81 ал. 2 от Закона за здравето и чл. 35 и чл. 45, т. 1 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на СО към МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД от 2016 г., и е причинил смъртта на А. Г. – син на ищците. Престъпното деяние било осъществено на 24.08.2017 г. при приемане на пациента в 19.45 ч. и отпращането му с указание да се прибере и да си почине. Тъй като А. Г. по пътя се почувствал по-зле, след консултация с личния лекар е дадена препоръка да потърси нов преглед, А. Г. бил приет в „Пирогов“ и починал в 23.04 ч. М. К. е осъден с присъдата да заплати по 60 000 лева съответно на И. К. Г. и Е. Г. Г., заедно със законната лихва от 24.08.2017 г. Обсъдени са и събраните в първоинстанционното производство показания на свидетелите М. К. (племенница на ищеца И. Г.) и Д. Б. (далечна роднина на ищцата Е. Г.), които посочвали за добри отношения на ищците със сина им, с който непрекъснато ходели на вилата и който се грижил за тях. Посочвали, че след неговата смърт преустановили екскурзиите, които те правили, и се затворили, като прекарвали времето си изцяло в с. Романци. От представената полица № 28172529256140257074 от 20.02.2017 г. въззивният съд е приел за установено, че ответникът е притежавал застраховка „Професионална отговорност на лица, упражняващи медицинска професия“ и „Професионална отговорност на лечебното заведение“ с период на действие от 20.01.2017 г. до 19.02.2018 г., предоставена от ЗК „Олимпик“ АД, действащо като застраховател на територията на страната чрез своя клон. При така възприетата фактическа обстановка от правна страна въззивният съд е посочил, че законът задължава възложителя на работа да поеме имуществената тежест за възмездяване на вреди, причинени виновно при (по време) на извършване на действия или осъществени бездействия в обхвата на възложената работа (чл. 49 ЗЗД и разясненията в ППВС № 9/1966 г.). Това правило ангажира ищците да посочат, а и да докажат претърпяна от тях вреда, явяваща се пряка и непосредствена последица от виновното (не)изпълнение на възложена работа. Изложено е, че в случая ищците се позовават на бездействия, чието съдържание и причинно-следствена връзка с настъпилата смърт са установени в рамките на наказателно производство, като нормата на чл. 300 ГПК обвързва гражданския съд с установеното от наказателния съд досежно деянието, което включва и условията, при които то е било осъществено, и противоправния му характер (очертаните в присъдата дължими, а в случая неосъществени действия), и вината на дееца. Изложено е за установено, че процесното деяние е станало при изпълнение на възложена от ответника работа на лекар-ординатор в Спешно приемно отделение на болницата, наличието на родствена връзка на ищците с починалия А. Г., която еднозначно следва и от представеното удостоверение за семейно положение на И. Г., и на силна емоционална връзка между въззивниците (ищци) и техния син, изводима от драстичната промяна в начина им на живот след неочакваната му смърт. Изложени са съображения, че спецификата на накърнения интерес изключва материалното й изражение, обосноваващо и остойностяването й според основополагащия принцип на правовия ред – справедливостта, както и че отговорността на възложителя на работа се припокрива с тази на прекия причинител на вредата. Затова и установеният размер от наказателния съд очертава лимита на отговорност за възложителя на вредоносната работа (т. 9 от ППВС № 7/30.12.1959 г.). Въззивният съд е приел, че предвид изводимата от свидетелските показания силна емоционална връзка между ищците и покойния им син, и загубената от тях подкрепа, присъденото обезщетение от по 60 000 лева за всеки от ищците съответства на справедливостта. Въззивният съд е приел, че нормата на чл. 64, ал. 1 ГПК лишава от правомощие съда да зачете извършено процесуално действие след изтичане на предвидения за него срок, като съгласно чл. 133 ГПК пропускането на срока за отговор по чл. 131 ГПК преклудира възможността ответникът да прави правопогасяващи възражения, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Съдът е изложил съображения за съотношението между дължимото от съда съдействие за обезпечаване на развитието на процеса с оглед осигуряването защитата на законен интерес (чл. 2 ГПК) и правото на ефективна защита, като е посочил, че исковата молба очертава предмета на спора и тъй като чл. 49 ЗЗД извежда задължението за обезвреда от възможността за ангажиране на деликтната отговорност при или по повод изпълнение на възложената работа, основанието на този иск следва да се изведе от взаимовръзката между тези твърдени юридически факти. Изложени са съображения, че времето на увреждането е важен, но не и единствен идентификационен белег на деликта, поради което неточното възпроизвеждане на годината на увреждащото деяние не съставлява обективна пречка за правото на защита на ответника, след като самото вредоносно деяние е ясно индивидуализирано откъм съдържание (в какво се изразява то и обстоятелствата, при които е осъществено) и е непосредствено свързано с лице, за което се твърди да е причинило вредата при изпълнение на възложената му от ответника работа. Въззивната инстанция е констатирала, че в исковата молба изрично е било въведено твърдение за развило се наказателно производство и към нея е била приложена постановената присъда, от чието съдържание еднозначно е следвала последващото уточнена действителна дата на увреждането – 24.08.2017 г. Тъй като посочените данни за пациента, обслужилия го лекар и правилата за документиране на медицинската дейност са гарантирали точна представа за конкретния случай, ответникът е разполагал с обективна и пълноценна възможност още в срока за отговор по чл. 131 ГПК да идентифицира допуснатата техническа грешка и да организира защитата си, включително чрез релевиране на възражение за погасителна давност. В подкрепа на този извод съдът е посочил възможността привлеченото трето лице-помагач да разграничи твърдяната от действителната дата и да направи възражение за давност преди отстраняване на неяснотата (грешката) по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, без да разполага с достъп до документацията на ответника. При тези данни въззивният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл. 133 ГПК за наличие на особени и непредвидени обстоятелства, поради което предявеното от ответника в първото съдебно заседание възражение за давност е преклудирано и не може да бъде зачетено. Прието е от въззивния съд, че съгласно чл. 120 ЗЗД приложението на давността е обусловено от изрично позоваване от самия длъжник в рамките на законовия срок, поради което ответникът не може да се ползва от възражението, направено от неговия помагач. Участието на третото лице по реда на чл. 218, ал. 1 ГПК произтича от самостоятелен правен интерес и е средство за защита на собствената му сфера в случай на зле водено дело от главната страна. Съгласно чл. 221, ал. 1 ГПК помагачът разполага с широки съдопроизводствени права за изясняване на спора от фактическа и правна страна, но той не е овластен да упражнява материалноправни възражения вместо подпомагания ответник. Тъй като възражението за давност има материалноправно естество и рефлектира пряко върху отношението между ищеца и длъжника, погасявайки правото на принудително изпълнение, предприетото от помагача процесуално действие няма правопогасяващ ефект в полза на ответника и не може да санира настъпилата спрямо него преклузия по чл. 133 от ГПК. Посочено е, че дори съдопроизводственото действие да овластява третото лице-помагач да го упражни, според чл. 26, ал. 2 ГПК, доколкото не касае право на третото лице, упражняването му пред съд предполага изрично предвидена възможност. Привлеченото трето лице-помагач участва в процеса в качеството си на застраховател по договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Разпоредбата на чл. 432, ал. 2 от Кодекса за застраховането действително овластява застрахователя да противопостави на увреденото лице всички възражения, произтичащи от деликтното правоотношение, включително погасителна давност. Предвид систематичното място на нормата обаче, тази възможност е дадена на застрахователя единствено в защита на собствения му интерес – за да определи дали и в какъв обем дължи плащане в рамките на застрахователното правоотношение. Въпросите относно застрахователния риск са предмет на вътрешните отношения между помагача и застрахования и остават извън обхвата на спора по обуславящото деликтно правоотношение. Застрахователят няма легитимно основание да се намесва в чуждото му деликтно правоотношение, което е напълно самостоятелно. Макар и обуславящо досежно застрахователното правоотношение, деликтното е самостоятелно, а настъпилата преклузия изключва последващото упражняване на правопогасяващото възражение за погасителна давност от ответника. Изложено е от въззивния съд, че дори третото лице-помагач да е обвързано от осъдителния диспозитив и защитата му да налага разглеждане на неговото възражение за давност, то същото се явява неоснователно по същество. Съдът е подчертал, че съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД давността при деликт започва да тече от от-криването на дееца, което е засилена защита за пострадалия и изключение от общото правило на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Посочено, че в ТР № 5/2005 г. само е обобщено, че в повечето случаи деецът е известен, в която хипотеза и началото на давностния срок се свързва с фикцията на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, поради което и със задължителната практика не се дерогира изричната норма на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, а само се аргументира правилото (ППВС № 2/1981 г.), и свързва началото на давностния срок с датата на деянието само ако съвпадат. Изложено е, че това условие ще е налице само ако от спецификите на случая може да се изведе житейската презумпция, че всички обстоятелства за откриване на дееца са се проявили тогава. В случая обстоятелствата около смъртта на сина на ищците не са обезпечавали веднага яснота за лицето, чието конкретно поведение е причинило увреждането, тъй като смъртта е настъпила в лечебно заведение, различно от това, в което е било осъществено вредоносното поведение. Въззивният съд е изложил, че при обезпечително-гаранционната отговорност по чл. 49 ЗЗД самоличността на конкретния делинквент е ирелевантна за реализирането й, но началото на давностния срок за предявяване на иска започва от същия момент – обективното откриване на дееца, което изисква изясняване на конкретната причина за смъртта. Тъй като давността засяга самото упражняване на правото, началото й произтича единствено от обективната възможност за увредените лица да го реализират, като е без значение кога други лица (различни от пострадалите) са открили дееца. Тъй като нито ответникът, нито помагачът са доказали обективно съществуващи обстоятелства, позволяващи на ищците да разберат кой точно е причинил смъртта към датата на настъпването й (24.08.2017 г.), а наличните данни изключват такъв извод, възражението за давност е прието за неоснователно. Въз основа на гореизложените съображения въззивният съд е приел, че предявените искове са основателни, отменил е първоинстанционното решение и е уважил претенциите за неимуществени вреди в пълен размер. Присъдил е и законната лихва от 24.08.2018 г., от която дата е прието, че е направено искането за нейното присъждане в исковата молба, въпреки направеното уточнение на датата на увреждането. При тези мотиви, обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за проверка на изводите на въззивния съд по направеното възражение за погасителна давност в контекста на установената съдебна практика. Постановяването на ТР № 1/2026 г. по тълк. д. № 1/2025 г. на ОСГТК на ВКС прави безпредметно произнасянето по искането на касационния жалбоподател ЗК „Олимпик“ АД за спиране на производството поради образуването по обуславящ правен въпрос. Образуването на тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос за производството по висящо дело е основание по чл. 292 ГПК за спиране само в касационната инстанция, но не и във въззивната и първата инстанция (т. 1 от ТР № 8 от 7.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационните жалби се дължи и следва да се внесе от всеки от касационните жалбоподатели - МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД и ЗК „Олимпик“ АД, Кипър, действащо чрез „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ, която възлиза в размер на 1 227.10 евро за всеки от тях - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.