Определение № 1505 от 25.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1772/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 43 от 29.01.2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 819/2024 г. на Русенския окръжен съд е отменено решение от 16.06.2024 г. по гр. д. № 54/2023 г. на Русенския районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. К. И. и Е. С. С. срещу Р. В. Д. и И. К. Д. искове с правно основание чл. 108 ЗС с предмет – сгради с идентификатори **** /друг вид сграда за обитаване, със застроена площ 26 кв. м., на един етаж/ и **** /склад, със застроена площ 21 кв. м./, находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 369 кв. м., като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено, на основание чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на процесните сгради и ответниците са осъдени да им предадат владението. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 113, т. 2, н. д. № 219/29.09.2022 г. за собственост на недвижим имот придобит по давност, с който Р. Д. е призната за собственик на процесните сгради. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която са уважени исковете по отношение на 111/369 ид. ч. от дворното място и е отменен констативния нотариален акт, в частта, с която Р. Д. е призната за собственик на тези идеални части от дворното място. Срещу това решение е подадена касационна жалба от адв. К. С., като пълномощник на ответниците Р. В. Д. и И. К. Д.. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл. 283 ГПК. В изложението са поставени следните въпроси: 1. „могат ли страните във въззивното производство да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок пред първоинстанционния съд, респ. допустимо ли е въззивният съд да разгледа и основе решението си въз основа на факти и обстоятелства, които са били въведени в процеса след преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК“; сочи се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 859/11.01.2011 г. по гр. д. № 1295/2009 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 136/25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 50055/09.05.2023 г. по гр. д. № 919/2022 г. на ВКС, четвърто г. о. 2. „Намира ли приложение нормата на чл. 92 ЗС по отношение на построената в имота сграда, ако същата представлява самостоятелен обект на собственост отделно от собствеността на мястото“; твърди се противоречие с ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 177/09.11.2015 г. по гр. д. № 2803/2015 г. на ВКС, първо г. о.; 3. „Как се разпределя доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт за собственост по давност“; поддържа се противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС; 4. „за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими за спора доказателства и да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят правата си“. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и постановяването на въззивното решение в противоречие с цитираната съдебна практика. Твърди се и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Ответниците по касация И. К. И. и Е. С. С., чрез процесуалните си представители, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Производството е образувано по предявени искове за ревандикация на 111/369 ид. ч. от дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** и сгради с идентификатори **** и ****. Ищците са изложили твърдения, че са съсобственици при равни права на процесното дворно място, като И. И. притежава и право на собственост върху първия етаж от двуетажната жилищна сграда с идентификатор ****, построена в имота, а Е. С. – върху втория етаж. По отношение на процесните сгради като придобивно основание се сочи приращението. Ответницата Р. Д. се е снабдила с констативен нотариален акт на основание давностно владение за процесните сгради, заедно с прилежащия им терен, представляващ 111/369 ид. ч., равняващи се на 111 кв. м. от правото на собственост на поземлен имот с идентификатор ***. Ответниците са въвели възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, като първоначално владение е било осъществявано от родителите на Р. Д. – В. и Х. Г.. По делото е установено, че през 1957 г. Л. Х. К. /майка на ищеца И. И./ е закупила от С. Б. 1/2 ид. ч. от дворното място, заедно с целия горен етаж от построената в него къща; с половината шапрон в същото. През 1958 г. по силата на съдебна спогодба за делба /протокол от 11.03.1958 г./ Л. К. е получила в дял дворното място, като „построената в него къща си остава за страните, както те я притежават досега, а именно: Л. К. си остава собственик на горния етаж от сградата, а С. Б.-на долния етаж“. През 1960 г. С. Б. е продал на съпругата си П. Б. долния бечов етаж, заедно с половината от шапрона. Л. К. е продала на Б. Ц. 1/2 ид. ч. от дворното място, без постройките, описани като “съществуващите стари постройки“. На 25.08.1962 г. П. Б. е продала на Е. И. долния бечов етаж, състоящ се от стая и кухня и половината от шапрона. На 09.08.1961 г. между Л. К. и В. Г. е сключен предварителен договор, с който тя се е задължила да му прехвърли правото на собственост на „горния етаж от старата жилищна постройка, заедно с шапрона“, без дворното място. Посочено е, че в полза на купувача се учредява право на преминаване през описаното дворно място от улицата до жилището, шапрона и клозета. Продавачката се е задължила да „опразни жилището и шапрона и ги предаде за ползване от купувача най-късно до 13.08.1961 г.“ Ищецът И. И. се легитимира като собственик /заедно с Л. К./ на 1/2 ид. ч. от дворното място и първия жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, таванско помещение и мазе, заемащо южната част от сградата „под двете стаи, ведно с 1/2 ид. ч. от външната тоалетна и от останалите подобрения в двора“ по силата на наследяване и съдебна спогодба за делба /нотариален акт от 1985 г. за собственост на недвижим имот, издаден въз основа на съдебно решение и спогодба/. Ищцата Е. С. се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място и втория жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, ведно с две избени помещения към улицата и таванско помещение, „клетка от дворищния клозет към къщата“, с договор за покупко-продажба от 18.10.2001 г. Продавачи по същия са Б. и Д. Ц., като посочените придобивни основания в тяхна полза са „покупка, строителство и делба“. Процесните постройки са нанесени в кадастралния план на населеното място от 1964 г. Експертизата е установила, че сградата с идентификатор **** е двуетажна, като има по две помещения на етаж. Конструкцията й е полумасивна-зидария и гредоред. Сградата с идентификатор **** е складова /шапрон/, долепена до жилищната. В дворното място има две външни тоалетни. Съществува и отделен вход за достъп до процесните сгради. От събраните гласни доказателства се установява, че в старата къща са живели родителите на Р. Д.. В обжалваното въззивно решение е прието, че искът за собственост върху сградите е основателен на заявеното основание - придобиване по приращение съгласно чл. 92 ЗС. Решаващите изводи са изведени от това, че сградите не са самостоятелен обект на право на собственост, тъй като не отговарят на изискванията за жилище към настоящия момент. В обобщение е направено заключение, че те не са могли да бъдат предмет на сделки, нито на придобивна давност. Дори да се приеме, че са могли да бъдат обект на давностно владение не е доказано осъществяването на фактическа власт, с намерение за своене. Праводателите на ищците са допуснали родителите на ответницата да живеят в старата жилищна сграда. Налице е съвпадение на изводите на двете инстанции по отношение на процесните идеални части от дворното място, за които е прието, че не е доказано правоизключващото възражение на ответниците. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения в изложението втори въпрос, формулиран от настоящата инстанция съобразно правомощията й, произтичащи от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1: „въз основа на какви критерии се преценява дали една постройка е принадлежност към дворното място, в което е построена, или представлява самостоятелен обект на право на собственост, когато като придобивно основание е въведено давностно владение върху същата от лице, което не притежава права върху дворното място?“. Въпросът е от значение за изхода на конкретното дело. Следва да се извърши преценка за съответствието на обжалваното решение с установената съдебна практика, както и с посочената в касационната жалба. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение