Определение № 135 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3905/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 793 от 23.04.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 2112 от 23.05.2017 г. по гр. д. № 7392/2016 г. на Варненския районен съд и е отхвърлен предявеният от З. В. З. срещу М. Т. Б. и М. Ц. К.-Б. иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, че ищецът З. В. З. е собственик на терен с площ от 25 кв. м., принадлежащ към имот с идентификатор ..........., но посочен като част от поземлен имот с идентификатор ............, съгласно КККР на [населено място], одобрени със заповед № 300-5-13/16.02.2004 г. на изп. директор на АГКК, изменена със заповед № КД-14-03-76/ 05.04.2006 г. на началника на С. – [населено място], заключен между точки А, Б, В и Г върху приложената на л. 115 по делото комбинирана скица, изготвена от вещото лице Р. Д., представляваща неразделна част от решението, при граници на процесния терен: на изток ПИ с идентификатор ..........., на запад ПИ с идентификатор .............., на север останалата част от ПИ с идентификатор ............., на юг ПИ с идентификатор № ............, както и че към датата на предявяване на исковата молба – 24.06.2016 г, в КК на „П. п.“, местност „Г. ч.“, одобрена със заповед № 300-513/16.02.2004 г. на изп. директор на АГКК, е допусната грешка при заснемането на границата между имот с идентификатор ............и имот с идентификатор ..........., като процесната част неправилно е заснета в очертанията на имот с идентификатор ............., собственост на ответника М. Т. Б..

Страните по делото са собственици на съседни имоти – ищецът е собственик на ПИ с идентификатор ............, а ответниците – на ПИ с идентификатор ................

Предмет на предявения иск по чл.54, ал.2 ЗКИР е площ от 25 кв. м., заключена между регулационната линия между двата имота, очертана със заповеди № 153/ 30.09.2003 г. и № 0007/13.02.2004 г., и границата по кадастралната карта, одобрена със заповед № 300-15-3/16.02.2004 г.

Искът по чл.54, ал.2 ЗКИР първоначално е бил уважен на две инстанции, но съдът е признал правото на собственост на ищеца върху спорната реална част към един минал момент – момента на одобряване на кадастралната карта, а не към настоящия момент.

С решение № 104 от 20.01.2021 г. по гр. д. № 4498/2019 г. на ВКС, I-во г.о., първото въззивно решение е било обезсилено и делото е върнато на същия съд за постановяване на решение по предявения иск, в което съдът да се произнесе по правата на страните към настоящия момент.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС, но е отхвърлил предявения иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.

От фактическа страна съдът е проследил промените в правото на собственост за двата съседни имота, различното местоположение на границата между тях според кадастралните планове от 1956 г. и 1977 г., регулационните планове от 2003 г. и 2004 г. и кадастралната карта от 2004 г. Приел е, че според регулационните планове спорната площ попада в урегулирания имот на ищеца, а според кадастралната карта – в имота на ответниците.

От правна страна съдът е приел, че решаващо за изхода на правния спор е възражението на ответниците, че са придобили спорната площ по давност, която според тях започва от 40-те години на XX-ти век, като са присъединили владението на праводателите си. Обсъдени са показанията на свидетелите М. Ж. и П. П., според които спорната реална част винаги е била в имота на ответниците, тъй като този имот е ограден и оградата не е променяна. Обсъдени са елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС и е прието, че в случая те са налице, като ответниците са владели спорната площ като част от своя имот още от 1978 г. Обсъдени са забраните по чл.59 З. /отм./ и чл.200 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулирани имоти. Отчетено е, че до 2003 г. имотите не са имали регулационен статут, като регулацията е едва от 2003 г. Обсъдени са разпоредбите на § 9 ПЗР на ЗКИР и § 6, ал.1-4 и § 8, ал.1 ПР на ЗУТ за отпадане на отчуждителното действие на неприложените дворищнорегулационни планове. Прието е, че създадената по силата на неприложения дворищнорегулационен план /ДРП/ собственост върху спорната реална част се прекратява, а собствеността на имотите, за които дворищната регулация не е приложена, се възстановява автоматично в положението отпреди влизане в сила на неприложения ДРП. Направен е извод, че ответниците могат да се позоват на придобивна давност от 1978 г., когато техният праводател е придобил имота, до 2003 г., когато е приет регулационният план. Този период е повече от изискуемите 10 години по чл.79, ал.1 ЗС. По тази причина спорната площ от 25 кв. м. е придобита от тях по давност и към момента те се легитимират като нейни собствени, съответно – искът по чл.54, ал.2 ЗКИР за тази площ е неоснователен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца З. В. З..

Жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по факти, които не са въведени от ответниците в направеното от тях възражение за придобивна давност. Ответниците са поддържали, че началото на давностния срок е от 1995 г., а съдът приел, че това начало е поставено още през 1978 г. Съдът не отчел извършеното отчуждително производство както на имота на ищеца, така и на имота на ответниците, и не съобразил факта на прекъсване на владението на ответниците, което било възстановено едва през 1995 г. Незаконосъобразни били разсъжденията на съда за приложимост на § 9 ПЗР на ЗКИР и § 6, ал.1-4 и § 8, ал.1 ПР на ЗУТ, тъй като в случая няма дворищнорегулационен план, приет преди влизане в сила на ЗУТ, за който съдът да излага разсъждения дали е приложен или не. Неправилно били преценени свидетелските показания във връзка с придобивната давност, не била извършена и съвкупна преценка на всички доказателства при съобразяване рамките на спора, очертан с въззивната жалба. Изложени са и доводи по съществото на спора.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да се произнесе по незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението;

2. За характеристиката на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване, очертано в рамките на разпоредбата на чл.269, ал.2 ГПК и ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроса, касаещ правилността на съдебното решение;

3. За прилагането на чл.12 и чл.235 ГПК – длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществени;

4. Възможно ли е в хипотеза на чл.200 ЗУТ да се придобие по давност реална част от УПИ в границите на селищно образувание, без за тази част да са налице изискванията на чл.200, ал.1 ЗУТ, или е достатъчно фактическото ѝ присъединяване по силата на упражнявано давностно владение;

5. За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, което е от решаващо значение за правните изводи на съда;

6. Как следва да се преценява субективният елемент на придобивната давност при наличие на фактически и правни действия, с които дадено лице / в случая член-кооператор в Ж./ явно декларира и демонстрира, че по отношение на Ж. същият е собственик на имота, който е разпределен със съответния разделителен протокол по решение на Ж..

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

Ответниците М. Т. Б. и М. Ц. К.-Б. оспорват жалбата. Считат, че определящ е въпрос № 4, но той е разрешен от съда в съответствие с практиката на ВКС. Позовават се на решение № 1008 от 14.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3465/2007 г., I г. о., решение № 1109 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3117/2007 г., III г. о. и решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I-во г.о.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос, който е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е свързан с данните по делото, че възражението на ответниците за придобиване по давност на спорната реална част от УПИ се отнася за периода след 1995 г. /в този смисъл е уточнението, направено в съдебно заседание от 16.01.2017 г. по гр. д. № 1733/2017 г. на Варненския окръжен съд/, както и че във въззивната жалба не се сочи друг период на владение, а въззивният съд е приел в решението си, че давността е започнала да тече от 1978 г. Приетото от съда влиза в противоречие с практиката на ВКС, включително и с посоченото от жалбоподателя решение № 145 от 28.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2739/2019 г., I т. о.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,