Определение № 1674 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2370/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. А. и И. Д. В. срещу въззивно решение № 597 от 13.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 555/2023 г. на Благоевградския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 66 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 1072/2022 г. на Благоевградския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против Г. Н. С. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на основание наследство и давностно владение на недвижим имот, представляващ поземлен имот № * в кв. 17 по плана на [населено място], общ. Б., от 1987 г. и КП от 2000г. на кмета на [община], целият с площ от 951 кв. м, при съседи: имот № *, имот № * и улица, както и искането за отмяна на констативен нот. акт № 124/2021 г. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нот. акт № 124/2021 г. ответникът Г. Н. С. е признат за собственик на процесния недвижим имота на основание давностно владение. От съдебно-техническата експертиза е установено, че при липса на картен материал не може да се каже с категоричност дали заявената от ответника за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ нива от 0,400 дка в землището на [населено място], м. „Р.“, е част от процесния имот, като вещото лице е проследило кадастралната и регулационна история на имота от първия КРП от 1964 г. до действащата понастоящем кадастрална карта. В регистъра на имотите на селото по одобрения със заповед № РД-02-14-1462/27.07.2000 г. кадастрален план записването за имот пл. № * с площ от 950,82 кв. м е двор със собственици - наследници на И. П. С. и наследници на Г. Н. С., като на 01.12.2021 г. е записан нов собственик - Г. Н. С. по нот. акт № 124/2021г. за 951 кв. м. От показанията на свидетеля Б. Ч. е установено, че към момента процесното място е запустяло и не се обработва, като преди в него свидетелят е виждал само вуйната на ищцата. Свидетелят К. М. е виждал ищцата да помага на леля си в имота, без да сочи период. Според показанията на свидетелите Р. Ч. и Г. Г. ответникът също е обработвал имот, в който имало стара мандра и е около един декар. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС в полза на ищците в първоинстанционното производство не е осъществен, тъй като по делото не е установено те да са упражнявали фактическа власт или да са държали процесния имот като свой явно, непрекъснато, несъмнено и спокойно в продължение на установения от закона срок. Изложени са съображения, че земята, която е била извън регулацията при образуване на ТКЗС, и тази, която е попадала в регулацията, но е над определения размер за лично ползване, и ТКЗС е установило кооперативно земеползване върху нея, подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В случая липсват данни процесният имот да е внесен в ТКЗС, съответно да е възстановен на наследодателите на ищците, а записването му в разписния лист към съответния план не е достатъчно да удостовери право на собственост. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички приети по делото доказателства, както и всички доводи на страните и да извърши самостоятелна преценка и анализ; 2. Ако собствеността върху недвижим имот не се оспорва и ако дадено лице осъществява скрито владение върху този имот, което не е известно на собствениците на имота, то те трябва ли да манифестират владението си върху този имот, за да се счита, че в тяхна полза тече придобивна давност. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Г. Н. С. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е налице задължителна практика на ВКС, с която, както и с посочената в изложението казуална практика на ВКС, обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос е неясно формулиран според защитната теза на жалбоподателите и не кореспондира на приетата за установена по делото от въззивния съд фактическа обстановка, респ. на изложените от него съображения за отхвърляне на предявения иск, посочени по-горе, а именно, че по делото не е установено те, респ. техните наследодатели да са осъществявали непрекъснато владение върху процесния имот в предвидения от закона десетгодишен срок, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Освен това липсва противоречие на въззивното решение по този въпрос с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, нито касаторите сочат конкретно в какво се изразява то. В допълнение следва да се отбележи, че предвид легитимиращото действие на констативния нотариален акт за принадлежността на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право (ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС). Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответната страна направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,