Определение № 5499 от 28.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Касаторите М. Д. Д., П. З. В. и И. Я. М. Л., чрез адвокат К. Г. от САК, обжалват въззивно Определение № 9842 от 21.05.2025 г. по възз.ч.гр.д.№ 3864/2025 г. по описа на СГС, ЧЖ, І „ж“ състав, с което е потвърдено Разпореждане № 17981 от 28.01.2025 г. по гр.д.№ 16652/2024 г. на СРС, 175 състав.

Молят да се допусне касационно обжалване на въззивния акт, който да бъде отменен и делото да бъде върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират разноски.

Постъпил е отговор от ответника А. Н. А. чрез АД „Б. и П.“ със съдружници и управители адвокат А. Б. от АК - П. и адвокат Н. П. от АК – П. (пришит на л.л. 52-56 от ч.гр.д.№ 4036/2025 г. на ВКС, ІІ г.о.). Оспорва да са налице основания за допускане на обжалването, както и оспорва основателността на жалбата. Претендира присъждането на разноски.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:

С обжалваното определение е упражнен въззивен контрол по отношение на Разпореждане № 17981 от 28.01.2025 г. по гр.д.№ 16652/2024 г. на СРС, 175 състав, с което е върната исковата молба, въз основа на която е образувано производството по посоченото дело на СРС на основание чл. 130 ГПК – поради липса на правен интерес от предявения иск.

Въззивният съд е съобразил, че с исковата молба от 13.06.2022 г., подадена първоначално пред СГС и поправена с молба от 06.11.2023 г., ищците са заявили искане до съда да признае за установено, че ответникът по делото А. Н. А. не е собственик на повече от 53,90 кв.м. полезна площ от апартамент с идентификатор *, на таванския етаж на сградата в [населено място] [улица], построена върху поземлен имот с идентификатор *. Искането си са аргументирали с твърдение за изпълнено в сградата приобщаване на общи части от подпокривното пространство и надстрояване чрез надзиждане и промяна на покривната конструкция в обект с идентификатор * без строителни книжа. След указания на съда с Разпореждане № 24601 от 14.11.2023 г., с молба-становище от 31.01.2024 г. искането е уточнено така: да се признае за установено, че ответникът А. Н. А. не е собственик на 85% идеални части от апартамент с идентификатор *.

СГС е посочил, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес от предявяване на иска. Ищците са отправили искане да се признае за установено, че ответникът не притежава 85% ид.части от жилищния имот с идентификатор *, находящ се на четвъртия (тавански) етаж в сграда с идентификатор *. Това искане те са аргументирали с твърдение, че ответникът не е собственик на 85% ид.части от общите части на сградата. Посочено е, че последното твърдение не се отрича от ответника. Размерът на идеалните части от сградата, притежавани от етажните собственици, не подлежи на установяване в исково производство, чийто предмет е спор за идеална част от имот, и не обосновава правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за идеална част от самостоятелния обект в жилищната сграда. Това е така, защото размерът на идеалните части от общите части на етажната собственост не определя идеалната част от самостоятелния обект. Размерът на идеалната част от общите части се определя от процентното съотношение между стойностите на отделните обекти в сградата, съобразно чл. 40, ал. 1, изр. 1 ЗС. Недопустимо е отричането по исков ред на 85% ид.части от апартамента на ответника да се обосновава с твърдение, че ответникът не притежава 85% ид.части от общите части на сградата, което твърдение ответникът принципно не отрича.

Въззивният съд изцяло е споделил и изводите на СРС, съгласно които от съдържанието на исковата молба и всяка една от постъпилите уточнителни молби се установява, че спорът между страните касае притежаваните от всеки от етажните собственици идеални части от общите части в сградата в режим на етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], респ. дали ответникът е приобщил общи части на сградата при изграждането на апартамента, разположен на таванския етаж в сградата. Тези обстоятелства обаче не могат да бъдат установени в рамките на производство с предмет собствеността върху 85 % ид.ч. от апартамента с идентификатор ***, а не притежаваните от всеки от етажните собственици идеални части от общите части в сградата. Дори да се отрекат правата на ответника, няма да се установи притежаваният от него и от ищците обем права от общите части на сградата, респ. не би могло да се внесе яснота и безспорност във вътрешните отношения между страните досежно спорния между тях въпрос за статута на таванското помещение и обема права в него на отделните собственици от етажната собственост. Правата в съсобствеността на общите части следват не само от правата върху самостоятелния обект, но и от идеалните части от общите части, които принадлежат на този обект и чието определяне може да стане само по реда на чл. 40 ЗС, т.е. според стойността на самостоятелните обекти към момента на възникване на етажната собственост. Дяловете на отделните собственици в общите части, които са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяване на етажната собственост, следва да бъдат установени в производство по реда на чл. 40 ЗС, в което следва да бъде съобразено, че по-късни изменения в отделните помещения не се отразяват върху размера на дяловете. Именно в производството по чл. 40 ЗС ще се установят с категоричност притежаваните от всеки етажен собственик идеални части в общите части на сградата, в това число и таванското помещение.

В изложението на основанията по чл. 280 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Кога съдът прилага разпоредбата на чл. 130 ГПК - при първоначална констатация на недопустимост на иска или и след събиране на доказателства от страните по делото?“;

2. „Дали за допустимостта на установителния иск е необходимо винаги интереса да е непосредствен или е достатъчно той да е евентуален?“;

3. „Как се доказва правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на отрицателния установителен иск за собственост от една страна и от друга страна - предмета на доказване на същия иск?“;

4. „В какво се състои доказването на правния интерес от водене на отрицателен установителен иск - дали ищеца следва да установи наличието на правото си на собственост, като представи доказателства за това или при условията на пълно и главно доказване да установи правото си на собственост като предпоставка за допустимост на предявения иск?“;

5. „При положение, че при отрицателния установителен иск предмет на доказване е отричаното право на собственост на ответника по отношение на което със съдебното решение се формира СПН, длъжен ли е ищецът да доказва при условията на пълно и главно доказване правото си на собственост, за което се легитимира като собственик?“;

6. „Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“.

Според касаторите по тези въпроси обжалваното определение е в противоречие с: Определение от 03.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 271/2019 г. на ОС – Разград, както и с ТР № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК на ВКС, т. 4 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, т. 2 от ТР № 1 от 09.19.2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр.д.№ 1260/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 464 от 21.06.2023 г. по т.д.№ 595/2023 г. на ВКС, ТК, І т.о., Определение № 93 от 16.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 1331/2020 г. на ВКС, І г.о., Определение № 94 от 10.03.2014 г. по гр.д.№ 1723/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 3479 от 02.07.2025 по гр.д.№ 2429/2025 г. на ВКС, ІІІ г.o., Определение № 134 от 23.02.2012 г. по гр.д.№ 1260/2011 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поставени са и въпросите:

7. „Дали таванът е обща част по предназначение тогава, когато преустройството му е узаконено с административен акт и административният акт установява ли право на собственост на това преустройство?“;

8. „Какво е доказателственото значение на удостоверението за търпимост, издадено на основание § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ във връзка с правния статут на недвижим имот и може ли имота да бъде придобит по давност, ако е изграден в тавански етаж на сграда – етажна собственост при индиция за приобщаване на общи части от сградата към имота?“;

9. „Относима ли е разпоредбата на § 16 от ПЗР на ЗУТ към вещноправните последици от незаконното строителство и статутът на търпимост може ли да породи за собственика на терена задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото му на собственост?“.

Според касаторите по тези въпроси обжалваното определение е в противоречие с: ТР № 34 от 15.08.1983 г. на ВС, ОСГК, Решение № 1353 от 26.11.2008 г. по гр.д.№ 6286/2007 г. на ВКС, V г.o., Решение № 328 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 1362/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр.д.№ 4880/2013 г. на ВКС, І г.о., Определение № 1135 от 16.10.2009 г. по гр.д.№ 1013/2009 г. на ВКС, І г.о.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

Нито един от формулираните от касаторите въпроси не е обсъждан от въззивния съд, поради което те нямат обуславящо значение за изхода на настоящото произнасяне. При отсъствието на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, безпредметно е да се извършва проверка за наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото във фазата по селектиране на жалбите противоречие с практиката на ВКС подлежи на установяване само в контекста на конкретен правен проблем, който е поставен в основата на формираната от въззивния съд правораздавателна воля.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. С оглед регламентирането на тези основания в една разпоредба и при съобразяване на разясненията по т. 1 от ТР № 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съставът на ВКС намира, че следва да извърши служебна проверка за наличието на всяко от тях поотделно.

Пороци от първите два вида не се твърдят, а по делото не са налице данни, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на обжалваното определение.

Не е налице и „очевидна неправилност“, доколкото ВКС констатира, че въззивното определение е постановено в съответствие с приложимия закон, включително задължителната практика по приложението му, при спазване на основните начала в процеса и е аргументирано в съответствие с правилата на логиката. Проверката за допустимостта на предявения иск е извършена в съответствие с разясненията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Законосъобразно е отчетено, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора - когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. Съгласно ТР № 8 от 27.11.2013 г. правен интерес би бил налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права, както и за защита на фактически състояния. В случая ищцовата страна не е заявила твърдения, които да попадат в приложното поле на някоя от групите хипотези, принципно обосноваващи допустимост на отрицателния установителен иск за собственост. Данните по делото сочат на извод, че спорът между страните е за това дали определени части от сградата представляват общи части на същата или са индивидуална собственост на ответника, както и какви са идеалните части на отделните собственици в общите части на сградата. Евентуално уважаване на предявения отрицателен установителен иск не би предоставил защита на претендираните от ищците права – нито върху определена част от сградата, нито на идеалните им части в общите части на сградата в режим на етажна собственост (чийто размер се определя по реда на чл. 40 ЗС), което налага извод за липса на правен интерес от заявената претенция.

При този изход на спора и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноските му за защитата пред ВКС – сумата 2 700 лв. съгласно ДПУ от 28.08.2025 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение