Определение № 3197 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1039/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Производствена потребителна земеделска кооперация „Срацимир“ срещу решение № 44 от 12.02.2024г. по в.т.д. № 591/2023г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено изцяло решение № 345 от 09.08.2023г. по т.д. № 536/2022г. на Окръжен съд – Варна за осъждане на кооперацията да заплати на „Онтарио БГ“ ЕООД на основание чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД сумата от 72 000 лева, представляваща главница по договор за подпомагане от 30.07.2020г., със законната лихва от 26.05.2022г., датата на предявяване на иска, както и 4 440 лева обезщетение за забава за периода от 17.09.2021г. до 26.09.2022г. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е недопустимо и неправилно. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД, но ищецът не е твърдял да е сключван договор за заем, а договор за подпомагане. Въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Не се е доказало дължимост на суми. В счетоводството на ищеца като длъжник фигурира физическото лице Я. Я.. Това лице е подписало ордера, попълнен от ищеца, и с него не е посочено ЕИК на кооперацията, а ЕГН на физическото лице. Липсва идентитет между посочения в РКО договор и този, представен по делото. Договорът за подпомагане не е отразен при кооперацията и липсва предаване на суми. Съществува забрана за плащане в брой на суми в размер над 10 000 лева. Липсват елементите на фактическия състав на договора за заем, от който се е породило задължението за връщане на дадена в заем сума по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните въпроси са: 1.) Може ли съдът по свой почин да променя правната квалификация на иска по време на висящ процес, като презюмира основанието, на което е сключен определен договор между страните в процеса? 2.) Може ли да се приеме, че представляващият юридическото лице е задължил самото юридическо лице, когато при изписване или подписване на документ същият не е написал качеството, в което се подписва, липсва ЕИК на юридическото лице, а е изписано само ЕГН на физическото лице? 3.) Необходима ли е отчетна сделка в отношенията физическо лице, от една страна, и представляващ юридическото лице, дори и същите да съвпадат, за да се приеме, че заемател, респективно ползвател е юридическото лице, за да се ангажира отговорността на същото юридическо лице? 4.) След като договорът за заем (както го е квалифицирал съдът) е реален договор и заемната сума не е постъпвала в касата на дружеството, съответно няма такива счетоводни записвания как се определя кой е реалният заемополучател (ако има качество на такъв изобщо)? 5.) Следва ли да се прилагат по аналогия мотивите на ТР № 4/10.05.2018г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2016г. при липса на решение на управителния съвет на кооперацията за сключване на договор за заем изобщо и да се ангажира отговорността на кооперацията при липса на такова решение? 6.) Следва ли да се счита договорът за заем за сключен с кооперация, при положение, че председателят в качеството му на физическо лице е получил сума с разходен касов ордер от трето лице, без реални пари да са постъпвали в касата или по банковите сметки на кооперацията, която той представлява? 7.) Налице ли е незавършен фактически състав на сделката, тъй като липсва елемент на фактическия състав на договора за заем (както го е квалифицирал съдът) – реалното получаване на сумата от кооперацията заемополучател? 8.) Ако сумата е получена от председателя на кооперацията, но не е предадена реално в касата или по банкова сметка на кооперацията кой е заемополучателят по договора? В случая важат ли правилата по аналогия на мотивите на ТР № 4/10.05.2018г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2016г., тъй като тълкувателното решение е издадено във връзка с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 от ЗК, а настоящата хипотеза е във връзка с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 21, ал. 2 от ЗК? 9.) Когато „договорът за подпомагане“ включва в себе си елементи на договор за съвместна дейност или такъв за подпомагане на земеделски производители какво е основанието, на което се търси връщане на дадената сума с оглед квалифицирането му от страна на съда като договор за заем? Касаторът счита въззивното решение и за очевидно неправилно. От насрещната страна „Онтарио БГ“ ЕООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. С исковата си молба по делото „Онтарио БГ“ ЕООД е поискало присъждане на сумата от 72 000 лева, подлежаща на връщане главница по договор за подпомагане от 30.07.2020г., сключен между дружеството и ППЗК“Срацимир“. Според посоченото в исковата молба паричните средства са били предоставени в брой чрез председателя на кооперацията Я. В. Я., за което е бил съставен разходен касов ордер № 5 от 06.09.2020г., подписан от него. Срокът на договора е бил една година и на 30.07.2021г. предоставената сума е подлежала на връщане. За връщане на сумата е била изпратена и покана. Ищецът е поискал още присъждане на обезщетение за забава, считано от 17.09.2021г. (съгласно изпратена на 10.09.2021г. покана), като до датата на завеждане на иска - в размер на 4 440 лева. Обстоятелствата са били потвърдени и в подадената допълнителна искова молба. С отговор и допълнителен отговор от името на ППЗК „Срацимир“ е било възразено, че в касата на кооперацията не са постъпвали парични средства въз основа на договора; погрешно в него е било посочено дружеството - ищец, а не „Атлас агро 2011“ ЕООД, с когото са били сключени договори за стопанската 2020/2021г.; ордерът от 06.09.2020г. е бил с дописано съдържание и не е подписан от Я. В. Я.; ищецът не е разполагал с такава сума пари, за да бъдат те предоставени на ответника; за договора не е имало решение от Управителния съвет съгласно чл. 21, ал. 2, т. 1 от ЗК и 26, ал. 3 от ЗК (договорът между страните е договор за паричен заем); с договора се прикрива банкова дейност; както и сумата по договора е била дарена. С първоинстанционното решение № 345 от 09.08.2023г. по т.д. № 536/2022г. на Окръжен съд – Варна предявените искове, с правна квалификация чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, са били уважени изцяло. Съдът е приел, че страните са обвързани от сключения на 30.07.2020г. договор, който е с характер на договор за заем. На ответника в брой са били предоставени 72 000 лева със задължение за връщането им в едногодишен срок. Дължима е и лихва за забава, която до 26.05.2022г. (датата на исковата молба) е в размер не по-малко от претендираното. Според първоинстанционният съд възражението, че сумата от 72 000 лева е била предоставена с дарствено намерение, е било опровергано от изрично предвиденото в договора задължение за връщане на сумата. Неоснователно, според съда, е било и възражението, че ищецът не е разполагал с парични средства, които да предостави по договора в заем. Въз основа на заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза е било прието, че към 01.09.2020г. при ищеца е имало счетоводна касова наличност от 298 095. 93 лева. Същевременно от дружеството е била изтеглена сума от 129 989. 65 лева по банкова сметка. От вещото лице е било проследено движението на касовата наличност за периода от 01.01.2020г. до 31.12.2020г., счетоводна сметка 501, както и движението по разплащателна сметка на дружеството в „Експресбанк“ АД. Операцията по предаване на сумата от 72 000 лева е била осчетоводена със счетоводен запис при ищеца. Според първоинстанционния съд установеното от вещото лице осчетоводяване по партида на Я. В. Я. е без значение. Меродавен е съставеният първичен счетоводен документ (РКО). Без значение е и че са липсвали счетоводни записвания при ответника. За неоснователно е било прието също възражението, че разходният касов ордер № 5 от 06.09.2020г. не е бил подписан от председателя на кооперацията Я. В. Я.. Ордерът е бил попълнен от друго лице, но ръкописният текст „Я. Я.“ и подписа за „получил сумата“ са били изпълнени от Я. В. Я., посочен като председател ППЗК “Срацимир“. Посочено е било и че сумата се получава по договор за нуждите на кооперацията. Не са се установили признаци, сочещи неедновременност на изписването на отделни цифри или думи, а подписът на Я. В. Я. не е бил пренесен от друг документ с техническо средство или по друг начин. Той е бил изпълнен върху ордера ръчно, с химикалка. В този смисъл изцяло е било възприето заключението на съдебно-криминалистическата експертиза за почерково и техническо изследване на документи. Отхвърлени са били възраженията за унищожаемост на договора поради грешка в лицето, както и за нищожност. Според първоинстанционния съд не е нарушен чл. 26, ал. 1 от ЗК, съгласно който за сключване на договор за заем с трети лица се изисква предварително решение на управителния съвет на кооперацията. За приложимо по аналогия е било прието разрешението по Тълкувателно решение № 4 от 10.05.2018г. по тълк. дело № 4/2016г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въведеното с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 от ЗК изискване за предварително взето от общото събрание решение за сключване на разпоредителни сделки с недвижими имоти и вещни права върху тях не създава ограничения в представителните правомощия на председателя на кооперацията по отношение на третите лица, а е от значение само във вътрешните отношения между председателя и кооперацията. Наличието на решение не е условие за действителност на разпоредителната сделка. По аналогия, според съда, следва да се приеме, че това разрешение касае и хипотезата на сключване на договор за заем по чл. 21, ал. 2, т. 1 от ЗК, което води до извод за действителност на договора между страните. Не се касае за договор за банков кредит и не е заобиколен ЗКИ. Фактическите и правни изводи на състава на Окръжен съд – Варна са били изцяло споделени от въззивния съд в решението му. За неотносимо обстоятелство е било прието дали председателят е отчел сумата от 72 000 лева на кооперацията, щом сумата е била получена от него. При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо поради произнасянето от страна на въззивния съд по недопустим иск. Недопустимо е решението, постановено в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса – съобразно факти и обстоятелства, които страната не е релевирала, поради което съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран (решение № 168 от 30.11.2016г. по т.д. № 2830/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.). В случая съдът се е произнесъл по твърдените от „Онтарио БГ“ ЕООД факти и обстоятелства и съответно на направеното искане – за връщане на сумата от 72 000 лева, дължима от касатора – ответник въз основа на договора от 30.07.2020г. Искът е за реално изпълнение, по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, както също е приел въззивният съд. Съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на договора от 30.07.2020г., нито дадената различна правна квалификация от тази на ищеца прави въззивното решение недопустимо. Какъв е по правната си същност сключеният между страните договор, зависи от уговорените престации и преценката е на съда. За правното естество на договора е без значение как страните са го озаглавили и какви термини са използвали, за да изразят волята си (решение № 376 от 27.07.2010г. по гр.д. № 4341/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 212 от 03.11.2017г. по гр.д. № 358/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.). Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касатора въпроси. Първият от въпросите е във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение, но по аргумент от чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвидената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение, отделно формулиране на такъв въпрос не е необходимо. Поради това касационният съд съобразява въпроса във връзка с направените оплаквания за недопустимост на въззивното решение. С оглед изложеното по-горе, липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо. Отделно от това въпросът е основан на твърдението на касатора, че въззивният съд по свой почин е променял правната квалификация на предявения иск, каквито обстоятелства по делото няма. Вторият, четвъртият, шестият, седмият и деветият от въпросите не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК – да са от значение за изхода на спора, съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Така зададени въпросите не съответстват на изводите на въззивния съд в решението му. Те са предпоставени от твърдение на касатора, че при подписването на разходен касов ордер № 5 от 06.09.2020г. Я. В. Я. не е посочил качеството си председател на кооперацията, както и че сумата от 72 000 лева не е била предадена на кооперацията. От въззивния съд са направени противоположни фактически изводи – че ордерът е бил подписан не от Я. В. Я. като физическо лице, а от името на кооперацията, която той представлява, и е удостоверено получаването в брой на сумата от 72 000 лева от името на кооперацията. Въз основа на тези факти съдът е приел, че страните са обвързани от договор за заем, който е реален. Отречено е било договорът да е съдържал елементи на договор за съвместна дейност или на договор за подпомагане на земеделски производители. Правилността на тези фактически и правни изводи на въззивния съд не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационно обжалване. Същото е по отношение на третия поставен въпрос, както и осми въпрос в първата си част. Въззивният съд не се е произнасял за значението на „отчетна сделка“ в отношенията между кооперацията и нейния председател (предаването от него на сумата от 72 000 лева в касата на кооперацията или по нейна банкова сметка). Приел е обстоятелството неотносимо. По същество такова възражение от касатора - ответник не е било правено нито с отговора на исковата молба, нито с допълнителния отговор, за да дължи съдът произнасяне по него. Петият въпрос (идентичен с осмия поставен въпрос във втората му част) съдържа питане дали е действителен договор за заем, сключен от председател на кооперация без предварително решение на управителния съвет по чл. 21, ал. 2 от ЗК, вр. чл. 26, ал. 3 от ЗК. Въпросът е от значение за изхода на делото и отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. На него от въззивния съд е отговорено положително, а в хода на цялото дело от касатора – ответник е поддържана нищожност на договора между страните на това основание (чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД). Във връзка с въпроса не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът не е посочил практика на Върховния касационен съд, на която въззивното решение да противоречи. Не е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на която също се позовава страната. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Напротив, отговор на въпроса може да бъде изведен от задължителната практика на Върховния касационен съд и тя е съобразена от въззивния съд. Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 10.05.2018г. по тълк. дело № 4/2016г. ва ОСГТК на ВКС (т. 2), наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4, т. 10 от ЗК не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия от кооперацията орган. Тази извод е изведена от посоченото в мотивите на решението, че по правило при несъответствие между формираната и изразената от председателя воля на кооперацията следва в отношенията с третите лица да се даде предимство на изразената воля и да се приеме, че действията на представляващия орган обвързват кооперацията и сключените от него разпоредителни сделки са действителни. Не е оправдано третите лица да носят риска и да поемат негативите от избора на недобросъвестен председател. Кооперацията е търговец и следва да бъдат гарантирани сигурността на търговския оборот и интересите на третите лица. Също съгласно мотивите на тълкувателното решение в случаите на нарушение на чл. 26, ал. 3 от ЗК не е налице нищожност на сключената сделка на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 26, ал. 3 от ЗК е диспозитивна - установена в частен интерес. По делото касаторът се позовава на нарушение на чл. 26, ал. 3 от ЗК при сключване на договора от 30.07.2020г. от председателя на кооперацията, но съгласно посочено в тълкувателното решение, по правило това не може да обоснове нищожност на договора. Договорът е действителен и това е с оглед сигурността на търговския оборот и интересите на третите лица. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна. От името на „Онтарио БГ“ ЕООД е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат за изготвяне на отговор на касационната жалба. Търговското дружество установява разноски от 5 625 лева по представен договор за правна защита и съдействие. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК). Воден от горното съдът