Определение № 1824 от 02.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1523/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “РЕЙСИНГ ОЙЛ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], и А. Л. Д. против решение № 411/22.06.2023 г. по в.т.д. № 292/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 13 състав, с което е потвърдено решение № 260680/16.11.2022 г. по т.д. № 1207/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която са уважени предявените искове от “РОМПЕТРОЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], за установяване съществуването на вземането при условията на солидарност срещу “РЕЙСИНГ ОЙЛ” ЕООД и А. Л. Д. за сумата от 29 814,85 лева, дължима по запис на заповед от 03.08.2018 г., за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 22.05.2019 г. по ч.гр.д. № 8519/2019 г. по описа на СРС, както и в частта, с която “РЕЙСИНГ ОЙЛ” ЕООД и А. Л. Д. са осъдени да заплатят солидарно на “КОМПАНИ ФРАНСЕЗ ДАСЮРАНС ПУЛ ЛЬО КОМЕРС ЕКСТЕРИОР”, регистрирано в търговския съд на Нантер, Франция, сумата от 30 000 лева, частична претенция от общо заявена в размер на 268 328,78 лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение във връзка с вреда по застрахователен договор №[ЕИК]/31.01.2017 г., и са присъдени разноски в полза на първоначалния ищец за заповедното и исковото производство и на главно встъпилото лице в исковото производство.

С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т.2 и 3 ГПК. Поддържа се, че обжалваният съдебен акт е недопустим поради наличието на валидно уговорена арбитражна клауза за подсъдност на споровете между страните пред избран арбитражен съд, съгласно чл. 32 от договора за продажба на горива № КП543/2015 г. от 15.02.2016 г. Сочи се, че самият ищец по предявения иск по чл. 422 ГПК е заявил, че процесният запис на заповед има обезпечителна функция за гарантиране изпълнението на задълженията по каузалното правоотношение от страна на ответниците, поради което държавният съд не е бил компетентен да разгледа спора по процесния договор. Счита се, че в нарушение на закона и в противоречие със задължителната съдебна практика, въззивният състав е основал решението си изцяло на процесния запис на заповед, игнорирайки основни клаузи от договора, материализиращ каузалното правоотношение и допълнителните уговорки между страните във връзка с изпълнението му. Релевира се, че въззивната инстанция не е съобразила и разгледала в пълнота оплакванията на въззивниците, че е недопустимо главното встъпване на трето лице за спора – застраховател, при условията на непълна суброгация, при това преди постановяване на съдебен акт по иска на първоначалния ищец. Недопустимо е било приемането за разглеждане на двата иска на незаконосъобразно допуснатото главно встъпило лице – един положителен установителен иск против първоначалния ищец и един осъдителен иск срещу ответниците. Навеждат се доводи, че застрахователното обезщетение по приложения застрахователен договор е платено, преди да са настъпили основанията за това, т.е. преди да бъде установено съществуването и размера на задължението на ответника “РЕЙСИНГ ОЙЛ” ООД към “РОМПЕТРОЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД с влязъл в сила съдебен акт. Изразява се несъгласие с преценката на решаващия състав за възприемане на изводите на първата инстанция, че със самия акт на изплащане на обезщетението застрахователят се е суброгирал в правата на застрахования срещу причинителя на вредата “РЕЙСИНГ ОЙЛ” ООД, както и срещу А. Л. Д., която се е задължила да отговаря наред с дружеството като авалист, но, според касаторите, само по издадения запис на заповед, предвиден в чл. 12 от договора за доставка. Изтъква се, че във въззивното решение не са съобразени правопогасяващите възражения на ответниците, което води до необоснованост и непълнота на съдебния акт, който е несправедлив по отношение на ответниците и най-вече авалиста А. Д.. Допълва се, че не са установени вредите от неизпълнението на договора и свързаните с тях разноски, поради което застрахователят е изплатил соченото застрахователно обезщетение от 268 328,78 лева преждевременно и в противоречие с разпоредбите на КЗ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

“1. Допустима ли е пълна дерогация на действието и приложението на валидно приета арбитражна клауза за подсъдност на всякакви спорове по търговски договор, едностранно от една от страните по договора, при реализация на правото на избор за вида на търсената защита, в частност - при подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК, представляващ запис на заповед, несъмнено издаден за обезпечение изпълнение на задълженията на издаващата страна по търговски договор, като последния е несъмнено установен от решаващия съд като каузално правоотношение между същите страни, вместо предявяване на осъдителен иск по общия ред, компетентен по разглеждането на какъвто следва да бъде избрания от страните арбитражен съд?

2. Изключва ли от процесуалноправна и от материалноправна гледна точка предявяването на заявление за издаване на заповед за изпълнение и респ. - предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК от страна на ищеца (страна по търговския договор - каузално правоотношение, изследвано от съставите на съдилищата) приложението на валидно сключена и приета от страните по това търговско правоотношение арбитражна клауза? Също така: Ако се изследват правата на страните по каузалното правоотношение и от гледна точка на съществуването на отделно право на ищеца за предявяване за изпълнение на документ по чл. 417 ГПК, имащ за единствена цел обезпечаване на изпълнението на задължения по каузалното правоотношение, то разполага ли с право претендиращата страна - ищец да изключи действието и приложението на приетата в основния договор арбитражна клауза, има ли тази страна право на дерогация и заобикаляне на арбитражната клауза и респ. - разполага ли тази страна с право на промяна на договорно установената подсъдност на всички спорове, произтичащи от изпълнение на договора, представляващ каузално правоотношение?

3. Има ли от процесуалноправна гледна точка приоритет пред приложението на арбитражната клауза реализацията на правата на ищеца - правоимаща страна по спора чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на документ по чл. 417 ГПК и в последствие - предявяване на установителен иск за съществуване на вземането по реда на чл. 422 ГПК, в случаите, когато се касае за предявяване за изпълнение на запис на заповед, имащ несамостойно значение на една абстрактна сделка, а несъмнено изпълняващ основни и свързани обезпечителни функции за изпълнение на задълженията по каузалното правоотношение?

4. Доколко цитираното и съобразено Определение на друг състав на САС по горния отвод за неподсъдност на спора обвързва решаващия съд и дали го ограничава при изграждане на вътрешното му убеждение при разрешаване на спора и, също така - дали и в каква степен ограничава волята на съда при формиране на крайни изводи от прана страна по предявените възражения на ответниците, от гледна точка на подсъдността на този търговски спор?

5. Липсва отговор на въпроса изобщо допустимо ли е предявяване в тази връзка на установителен иск за съществуването на вземане от ищеца, при положение, че последният несъмнено разполага с правото да предяви осъдителен иск против ответниците, на основанията, заложени в търговски договор, представляващ каузално правоотношение, във връзка с изпълнение на задълженията по което е издаден предявеният за изпълнение запис на заповед?

6. Дали подлежи на съдебно установяване съществуването на задължение по търговски договор, което вече веднъж е било отписано като неподлежащо на събиране, а в последствие, в противоречие с нормите на материалния закон, повторно е било поставено в друг счетоводен режим – отново като “лошо вземане”. В тази връзка: Разполага ли с правото на установителен иск ищец, чието вземане е било отписано като неподлежащо на събиране, допустим ли е такъв иск?”.

По отношение на първите четири въпроса се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, а по отношение на последните два – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост, тъй като е налице валидно уговорена арбитражна клауза и държавният съд е некомпетентен да разгледа спора. Въвежда се и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност.

Ответниците по касация - “РОМПЕТРОЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД и “КОМПАНИ ФРАНСЕЗ ДАСЮРАНС ПУЛ ЛЬО КОМЕРС ЕКСТЕРИОР”, възразяват по основателността на искането за достъп до касационно обжалване и оспорват подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, е приел следното:

По отношение на установителния иск на първоначалния ищец е намерил за неоснователно оплакването на въззивниците, че е недопустимо решението на първата инстанция в обжалваната част, поради наличието на арбитражна клауза за подсъдност на спорове между страните, съдържаща се в договора за продажба на горива, тъй като с влязло в сила определение № 2432/23.09.2021 г. по в.ч.гр.д. № 1090/2021 г. по описа на САС е потвърдено определение на СГС за оставяне без уважение на отвода за неподведомственост и неподсъдност на спора, с което този въпрос е приет за окончателно разрешен. Счел е за несъстоятелно възражението на въззивниците, че първоинстанционният съд не е съобразил същественото условие в записа на заповед, че срокът за изпълнение на задължението е тригодишен срок от издаването му. Заключил е, че от оригинала на запис на заповед от 03.08.2018 г. се установява, че уговореният падеж е в тридневен срок от предявяването, като същият е предявен на “РЕЙСИНГ ОЙЛ” ООД на 28.01.2019 г. и неговият падеж е настъпил на 31.03.2019 г., съгласно чл. 486, ал. 1, т. 2 ТЗ, като не е необходимо да се предявява и на авалиста съгласно чл. 485, ал. 1 ТЗ. Намерил е за несъстоятелно и възражението на въззивниците, че СГС не е разгледал останалите техни възражения относно валидността на ценната книга и нейното предявяване за изпълнение, въпреки очевидните признаци на допълнително и едностранно вписване на датата за неговото предявяване, което е станало без знанието и участието на издателя и авалиста, както и че издателят под натиск бил положил предварително подписи на записа на заповед и съответно на датата на предявяването. Посочил е, че първоинстанционният съд е обсъдил редовността на записа на заповед и е приел за недоказани възраженията на ответниците. Изложил е съображения, че е ирелевантно за това производство твърдението на въззивниците, че първоинстанционният съд не е анализирал каузалното правоотношение – договора за доставка на горива, чието изпълнение било възпрепятствано от ищеца, чрез предприемане на процесуални действия по издаване на заповед за изпълнение, преди изтичането на предоговорените срокове за неговото изпълнение, тъй като те били относими към евентуално производство за установяване на злоупотреба с процесуални права по чл. 3 ГПК. Изтъкнал е, че са ирелевантни твърденията на въззивниците, че процесното вземане било отписано от счетоводството на ищеца, а впоследствие отново записано като лошо вземане, доколкото ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване съществуването на вземането му по предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, изправността на продавача по каузалното правоотношение - договора за продажба и доставка на горива, както и неизпълнението на задължението за заплащане на цената от купувача, което вземане е обезпечено с процесния запис на заповед, издаден и съответно авалиран от ответниците. Вследствие на така установената връзка между абстрактното и каузалното правоотношение, предявеният иск е счетен за доказан по основание и до уважения размер от 29 814,85 лева. Добавил е, че първоинстанционният съд е изложил мотиви за основателност на искането на първоначалния ищец за присъждане на законната лихва върху уважената част от главницата, но липсва диспозитив за това, поради което същото е прието, че не е включено в предмета на въззивното производство.

По отношение на осъдителния иск на главно встъпилото лице въззивният съд е приел, че е неоснователно възражението на ответниците, че съдът се е произнесъл по недопустима като преждевременно предявена искова претенция, тъй като в разпоредбата на чл. 410, ал. 1 КЗ законодателят не въвежда изискване при законова суброгация, застрахователят да изплати обезщетение на застрахования по имуществена застраховка след установяване вземането на ищеца срещу делинквента по съдебен ред. Съобразил е, че в случая е налице частична законова суброгация на главно встъпилото лице, която е до размера на действително заплатените вреди от застрахователя на застрахования от 268 328,68 лева (90% от незаплатените суми по процесните фактури). Счел е, че суброгацията има действие за главното вземане и суброгиралият се кредитор встъпва в акцесорните права на първоначалния кредитор, които имат обезпечителен характер за главницата, включително и срещу авалиста по записа на заповед. Като неоснователни са преценени евентуалните възражения на въззивниците, че решението в тази част е неправилно поради несъобразяване и прилагане на норми на закона, което е осъществено при едностранчив анализ на част от доказателствата по делото, тъй като е намерено, че във въззивната жалба липсват конкретни твърдения кои норми са приложени неправилно, както и кои доказателства са неправилно анализирани от първоинстанционния съд. Апелативният съд е преценил, че при установената законова суброгация предявеният частичен иск за главница от 30 000 лева е доказан по основание и размер. Обосновал е, че след като първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането на главно встъпилото лице за присъждане на законна лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, то това не е включено в предмета на въззивното производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за което съдът следи служебно. Поставените въпроси №№ 1 и 3 също съдържат доводи в този смисъл. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Доводите на касаторите относно неподведомственост на спора на държавния съд не могат да обосноват преценка на решението като вероятно недопустимо, доколкото в случая предмет на спора е установяване съществуването на вземането по записа на заповед, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и по отношение на който не се явява приложима арбитражната клауза, уговорена между страните по каузалното правоотношение – договора за продажба на горива. Записът на заповед, независимо че е обвързан с каузалното правоотношение, има своята самостоятелност, обуславяща провеждането на производство по чл. 422 ГПК. Макар касаторите да не сочат съдебна практика на ВКС, на настоящия състав е служебно известна формираната такава, обективирана в определение № 585/21.07.2011 г. по ч.т.д. № 457/2011 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и определение № 938/25.11.2011 г. по ч.т.д. № 874/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., съгласно която кредиторът, разполагащ със запис на заповед съобразно чл.417, т. 9 ГПК, може успешно да инициира и проведе заповедно производство, тъй като са налице формалните изисквания затова, а липсата на допълнителни изисквания налага извод, че не са налице и процесуални пречки за реализирането му. Предявяването на иска по чл. 422 ГПК несъмнено е процесуално действие, съставляващо част от така проведеното заповедно производство, тъй като изрично и императивно ал.1 на същия текст установява, че иска се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение. След като материалноправните и процесуалноправни последици от предявяване на иска по чл. 422 ГПК настъпват от подаване на заявлението, то и той следва да бъде разгледан единствено от компетентния надлежен съд, но не и от арбитражен съд. Прието е също, че записът на заповед, макар и пряко обвързан от каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден, има и своя относителна самостоятелност и самият той съставлява документ, обуславящ провеждането на отделно производство. В случая крайният извод на въззивния съд за неоснователност на оплакването на въззивниците, че решението в обжалваната част е недопустимо, поради наличието на арбитражна клауза, съдържаща се в договора от 15.02.2016 г. за продажба на горива, съответства на така формираната практика на ВКС. Конкретните мотиви на САС по това оплакване на въззивниците и настоящи касатори не променят обстоятелството, че даденото разрешение е съобразено с горецитираната практика. С оглед на горното, във връзка с посочените оплаквания на касаторите не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касационен контрол. По отношение на поставените от касатора първи и трети въпрос следва да се посочи, че същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се покрива поддържното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото изводите във въззивното решение не противоречат на цитираната по-горе практика на ВКС. Наличието на формирана практика на касационната инстанция по тези въпроси, която не се нуждае от осъвременяване, изключва приложението и на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите претендират директен достъп до касационно обжалване и поради “очевидна неправилност” на въззивното решение в обжалваната част на основание чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. В случая по отношение на осъдителната претенция на главно встъпилото лице застраховател въззивният съд е заключил, че суброгацията има действие за главното вземане и суброгиралият се кредитор встъпва в акцесорните права на първоначалния кредитор, който има обезпечителен характер за главницата, включително и срещу авалиста по записа на заповед. С оглед на горното и предвид разпоредбите на чл. 537 вр. с чл. 466 и сл. ТЗ се обуславя допуск до касация на въззивното решение в тази част за преценка наличието на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставеният от касаторите втори въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 т. на ОСГТК на ВКС. Същият налага преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, както и на правилността на въззивното решение. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради горното така формулираният втори въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Липсата на обосноваване на общата предпоставка по този въпрос изключва необходимостта от обсъждане на сочените от касаторите допълнителни критерии по чл. 280, ал.1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Поставеният от касаторите четвърти въпрос е процесуалноправен и е относим към правомощието на решаващия състав да извърши самостоятелна преценка на допустимостта на иска с оглед възражение за неподведомственост на правния спор поради наличието на арбитражна клауза. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки че касаторите не сочат практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, на настоящия състав е служебно известно решение № 174/19.12.2017 г. по т.д. № 417/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., в което се приема, че доколкото за допустимостта на иска съдът следи служебно във всеки момент от развитието на исковия процес, всеки състав, разглеждащ дело, в хода на което е направено своевременно възражение за наличие на арбитражно споразумение, е компетентен сам да прецени дали същото предпоставя прекратяване на делото пред държавния съд. Прието е също, че при осъществяване на тази преценка въззивният съд не е обвързан от изводите в по-рано постановените по този въпрос определения. В случая въззивната инстанция е приела, че предвид влязлото в сила определение на предходния състав на САС въпросът за възражението за арбитражна клауза не може да бъде пререшаван. Макар че този извод не съответства на горецитираната практика, то крайното заключение на съда за допустимост на претенцията на първоначалния ищец за установяване на вземането му по записа на заповед кореспондира с практиката на ВКС, цитирана по-горе във връзка с въведените доводи за вероятна недопустимост на решението. Поради това по този въпрос не може да обоснове наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Предвид формираната практика на ВКС, която не се установява от страните да се нуждае от осъвременяване, по този въпрос не е налице и соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените от касаторите пети и шести въпрос нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният пети въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, разглеждащ производството по иск по чл. 422 ГПК, развило се след направено от ответниците възражение срещу заповедта на изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена въз основа на документ – запис на заповед. От кредитора зависи дали ще търси защита на легитимния си интерес по каузалното правоотношение или по издадения във връзка с него менителничен ефект, както е в разглеждания случай. Поставеният шести въпрос също не може да бъде изведен като решаващ за изхода на спора, доколкото самото съдържание предполага преценка на “съдебно установяване съществуването” на отписано задължение по търговски договор, какъвто не е настоящия спор касателно установяване на вземането по запис на заповед, издаден от единия ответник и авалиран от втория ответник. Поради горното тези въпроси не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсата на обосноваване на общата предпоставка изключва необходимостта от обсъждане на соченото от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в частта по отношение на частичния осъдителен иск, предявен от главно встъпилото лице срещу ответниците, а в останалата обжалвана част решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касаторите, за което следва да им бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,