Определение № 780 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 501/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Г.Т.Е.М. ИНВЕСТ“ АД, против определение № 7960 от 17.08.2022 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2433/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20209260 от 09.11.2021 г., постановено по гр. д. № 8988/2020 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на иска, е върната подадената от жалбоподателя искова молба с правно основание чл. 439, вр. чл. 124 ГПК за приемане на установено, че ответникът „Трансборд“ ООД /в несъстоятелност/, респективно „Г.Т.Е.М. ИНВЕСТ“ АД, не дължи на В. Р. Р. сумата от 108 584 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2002 г., както и разноските от 11 914,94 лв. по изп. д. № 4433/2002 г., образувано по изпълнителен лист от 12.07.2002 г., издаден на несъдебно изпълнително основание /запис на заповед/ по гр. д. № 4433/2002 г. на Софийски районен съд срещу длъжникът „Трансборд“ ООД /в несъстоятелност/, поради погасено по давност право на принудително изпълнение и производството по делото е прекратено. В частната касационна жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск. Ответникът В. Р. Р. не е подал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Производството е образувано по искова молба на „Г.Т.Е.М. ИНВЕСТ“ АД с правно основание чл. 439, вр. чл. 124 ГПК за приемане на установено, че ответникът „Трансборд“ ООД /в несъстоятелност/, респективно „Г.Т.Е.М. ИНВЕСТ“ АД, не дължи на В. Р. Р. сумата от 108 584 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2002 г., както и разноските от 11 914,94 лв. по изп. д. № 4433/2002 г., образувано по изпълнителен лист от 12.07.2002 г., издаден на несъдебно изпълнително основание /запис на заповед/ по гр. д. № 4433/2002 г. на Софийски районен съд срещу длъжникът „Трансборд“ ООД /в несъстоятелност/, поради погасено по давност право на принудително изпълнение. Тезата на ищеца е, че доколкото е налице влязло в сила решение по ч. гр. д. № 616/2019 г. на Софийски градски съд /постановено в производство по чл. 436 ГПК/, в което е прието, че с оглед разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК „Г.Т.Е.М. ИНВЕСТ“ АД е обвързано от пределите на издаденият срещу „Трансборд“ ООД изпълнителен лист, то за него искът по чл. 439 ГПК е единствената правна възможност за защита, с която разполага, срещу материалната незаконосъобразност на предприетото изпълнение /на „Г.Т.Е.М. ИНВЕСТ“ АД, като трето лице, следва да се признае същото право, с което разполага длъжникът/. Излага доводи, че по отношение на ищеца е приложима разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК и последният разполага с правата на ипотекарния, респ. заложния длъжник, доколкото е засегнат от изпълнението по изпълнителното дело, тъй като за събиране на вземането, обективирано в процесния изпълнителен лист, по отношение на собствен на ищцовото дружество имот били извършвани изпълнителни действия – бил извършен опис и наложена възбрана. Сочи, че по отношение на имота е извършено вписване на иск с правно основание чл. 135 ЗЗД по гр. д. № 660/2003 г. по описа на Софийски окръжен съд за обявяване на относителна недействителност на сделка между взискателя като ищец и длъжника „Трансборд“ ООД /в несъстоятелност/ и „Екоела“ ООД – понастоящем заличен търговец и праводател на ищеца. Твърди, че придобил имота въз основа на сделка в момент, в който исковата молба по гр.д. № 660/2003 г. по описа на Софийски окръжен съд не е била вписана, а именно – в момент, в който първоначалното вписване на исковата молба е било заличено и преди повторното вписване на исковата молба. По същество изложените доводи са, че въз основа на изпълнителен лист от 12.07.2002 г. са образувани три изпълнителни дела –първото през 2002 г. /изп. д. № 4601/2002 г. /, което е прекратено през 2008 г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, след като от м. 08. 2002 г. не са извършвани изпълнителни действия, второто през 2009 г., /изп. д. № 9/2009 г., преобразувано под № 20/2016 г. /, също прекратено поради перемпция и третото през 2019 г. /изп. д. № 1455/2019 г. /, по което е наложена процесната възбрана. Счита, че след последното валидно действие по първото изпълнително дело, извършено на 21.08.2002 г., считано от посочената дата, е започнала да тече специалната 3-годишна погасителна давност, която е изтекла на 21.08.2005 г. С обжалваното в настоящото производство определение е прието, че разпоредбата на чл. 439 ГПК, на която се позовава жалбоподателят „Г.Т.Е.М. ИНВЕСТ“ АД, касае само права на длъжника в защитата по исков ред, каквито права дружеството не притежава, тъй като няма качеството на страна „длъжник“ в производството. В случая, дружеството жалбоподател без да твърди в обстоятелствената част на исковата молба че е страна /длъжник/ в изпълнителното производство, нито че фигурира в издадения изпълнителен лист от 2002 г., иска да се установи недължимост на вземането, не в отношенията му с ответника, а в отношенията между ответника В. Р. Р. и длъжника по изпълнителното делото "Трансборд"ООД /в несъстоятелност/. Законът не предвижда възможност пред съда да се защитават чужди права. Ответното дружество „Трансборд“ ООД /в несъстоятелност/ е заличено от ТР считано от 26.02.2020 г., поради което същото е престанало да съществува, загубило е правосубектност и се явява негодно да бъде ответник/страна в съдебното производство. Прекратяването на търговско дружество /в несъстоятелност/ като юридическо лице и заличаването му от търговския регистър, изключващо правоприемство с друг правен субект, е основание за прекратяване на образуваното исково производство поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, която не може да се преодолее чрез тълкуване на правните норми, с оглед интереса на трети лица от водене на делото Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Следва ли съдът да изследва с решението по съществото на спора, а не с определение по допустимостта на иска, въпросът за съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация на страните по спора и в този смисъл – е ли въпросът за съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация въпрос по същество, който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска?“ и 2. „Следва ли съдът при проверката за процесуалната легитимация на ищеца по иск с правно основание чл. 439 ГПК да съобрази, че макар в материално отношение едно лице да не е длъжник по изпълнителното дело, в изпълнителното дело това лице се явява страна, която търпи принуда и в тази връзка това лице може да се ползва от защитата на закона, от която се ползва и самият длъжник в изпълнителното производство, в това число и със защитата предоставена от чл. 439 ГПК?“. Счита, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 4/2017 г. на ВКС, ОСГТК и определение № 284 от 16.04.2010 г. по ч. т. д. № 518/2009 г. на ВКС, II т. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените в изложението към частната касационна жалба процесуални въпроси не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите не се отнасят до конкретно произнасяне на въззивния съд в мотивите на обжалвания акт и не са обусловили преценката му за недопустимост на иска. Доколкото по въпросите не се разкрива наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъждат поддържаните от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че в съдебната практика /определение № 337/2022 г. на ВКС, I т. о., определение по ч. т. д. № 577/2009 г. на ВКС, II т. о. и определение по ч. т. д. № 2331/2019 г. на ВКС, II т. о/ се приема, че искът по чл. 439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на материалноправни предпоставки на изпълнителния процес и се явява съпътстваща същия процес защита, която е регламентирана именно в Глава тридесет и девета „Защита срещу изпълнението“ на ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението чрез иск, който съобразно ал. 2 може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. Съответно на предмета на отрицателния установителен иск надлежно процесуално легитимирани страни в исковото производство са носителите на оспорваното материално право – длъжникът като ищец и взискателят като ответник. При уважаване на отрицателния установителен иск за съдебния изпълнител възниква задължение да прекрати изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. Ето защо, ищецът не би могъл да упражни правата на длъжника по изпълнението предявявайки иск по чл. 439 ГПК. Редът за защита в този случай е производството по чл. 435 и сл. от ГПК, а при невъзможност за обжалване на изпълнителните действия, се поражда имуществена отговорност на съдебния изпълнител. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение