Определение № 50210 от 21.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3473/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 249/10.06.2022 г. по гр.д. № 84/2022 г., с което Окръжен съд – Плевен, потвърждавайки решение № 1407/2021 г. по гр.д. № 2930/ 2021 г. на Районен съд – Плевен, е отхвърлил исковете на П. Д. Ф. срещу А. Полева Д. и С. К. П. с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор по н.а. № 44/22.05.2018 г. за покупко-продажба на два УПИ в [населено място], единия от които застроен с жилищна сграда, кухня и стопанска постройка. Решението се обжалва от П. Ф. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуално-правни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните, както и да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства в установяване на относимите факти и по материално-правни въпроси, свързани с критериите, при които съдът по иск за прогласяване нищожност на двустранен договор поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) установява дали насрещните престации са еквивалентни. Касаторът счита, че въпросите са включени в предмета на обжалване (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК) и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Не цитира конкретна практика. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) и необоснованост – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответниците А. Д. и С. П., ответници и по касация възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендират разноски пред касационната инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с договора по н.а. № 44/22.05.2018 г. Т. Д. Ц. (наследодател на ищеца П. Ф.) е продал на ответниците двата УПИ в [населено място] с уговорена отделна цена за всеки от имотите: съответно на сумата 6 000.00 лв. – за застроения и на сумата 3 700.00 лв. – за незастроения. Сравнил ги е с пазарните цени към датата на сключване на договора (22.05.2018 г.): съответно на сумата 21 700 лв. – за застроения и на сумата 5 490.00 лв. – за незастроения. Приел е, че разликите в двете стойности (между уговорената и пазарната цена на всеки от двата имота) не са така фрапантни, та да обосноват извода за явна, значителна нееквивалентност на насрещните престации. Заключил е, че само когато нееквивалентността на насрещните престации по двустранен възмезден договор е изключително голяма, значителна и явна, та да може да изведе съотношение, при което едната престация е практически нулева, договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Точно така приема и установената практика на Върховния касационен съд в приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (напр. Решение 24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г. III-то ГО, Решение № 615/15.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г., III-то ГО, Решение № 119/22.03.2011 г. по гр.д. № 485/2010 г., I-во ГО и мн.др.). Следователно повдигнатият материално-правен въпрос обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи, а съответства на установената практика. Настоящият състав я споделя, а касаторът не се позовава на друга. Изложеното изключва всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационния контрол по материално-правния въпрос. Касаторът не пояснява кой довод или възражение, доказателство или средство за събиране на доказателства въззивният съд е бил длъжен, но не е обсъдил, респ. е обсъдил превратно. Това изключва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и по повдигнатия процесуално-правен въпрос. С решението въззивният съд е отхвърлил и искове за прогласяване нищожността на договора по н.а. № 44/22.05.2018 г. и поради това, че наследодателят към сключването му е бил неспособен да разбира и да ръководи действията си. Въпреки че съдът се е съгласил с предложената от ищеца квалификация на тези искове - по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, защото твърденията в исковата молба, че такъв договор да противоречи на добрите нрави, с отхвърлянето и на тези искове приетото от него съответства с ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк.д. № 5/2022 г. ОСГТК на ВКС. Прието бе, че порокът на такива договори е унищожаемост по чл. 31 ЗЗД, т.е. за тях се прилага и чл. 31, ал. 2 ЗЗД. Чл. 31, ал. 2 ЗЗД изисква унищожението на такъв договор да се иска след смъртта на лицето, само ако преди смъртта е поискано поставянето на лицето под запрещение или ако доказателството за недееспособността произтича от самия договор. Подобни твърдения в исковата молба, които да покриват изискванията по чл. 31, ал. 2 ЗЗД, няма. Допълнително, касаторът не е обосновавал предпоставките по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК в частта, с която и тези искове са отхвърлени, поради което то не следва да се допуска да касационно обжалване и в тази част. Въпреки изхода на делото претенцията по чл. 78, ал. 3 ГПК е неоснователна. Липсват доказателства ответниците по касация, които са и ответници по исковете, да са направили разноски в касационното производство.